Метаданни
Данни
- Серия
- Отвъдие (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Blade of Tyshalle, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Васил Велчев, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Матю Удринг Стоувър
Заглавие: Острието на Тишал
Преводач: Васил Велчев
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Дедракс“
Главен редактор: Андрей Велков
Технически редактор: Симеон Айтов
Художник: Росен Дуков
ISBN: 978-619-150-455-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3583
История
- — Добавяне
Девет
Има един цикъл от сказания, който започва в древни времена, когато боговете на хората се споразумели, че в краткия си живот техните смъртни деца трябва да опознаят мъката, загубата и нещастието. Животът, изпълнен с чиста радост, удоволствия и непрекъснати победи, те оставили за себе си.
Но се случило така, че един от смъртните преживял почти целия си отреден срок, без да познае горчивината на поражението. Печал и загуба изпитвал неведнъж, но нещастието, което някой би нарекъл поражение, за него представлявало просто преодолимо препятствие, а позорното бягство приемал като стратегическо отстъпление. Той можел да бъде убит, но никога покорѐн. За него предаването било единственото поражение, а той никога не се предал.
Така че твърде скоро кралят на човешките богове взел решение да научи този смъртен на смисъла на поражението.
Кралят на боговете му отнел кариерата — отнел му дарбата на изкуството, което той обичал и което го направило прочут, — но смъртният не се предал.
Кралят на боговете му отнел цялата собственост — отнел му дома, богатството, уважението на останалите хора, — но смъртният не се предал.
Кралят на боговете му отнел семейството, всички, които мъжът обичал — и въпреки това смъртният не се предал.
В последното сказание от цикъла кралят на боговете му отнел самоуважението, за да го научи на смисъла на безпомощността, която съпровожда поражението.
И накрая — а този край очаква всички, които се осмелят да се противопоставят на боговете — упоритият смъртен се предава и умира.
1.
Есенният дъжд, през който се движим, оставя по стъклата диагонални тъмни черти и други, почти прозрачни — там, където водата е отмила полепналите сажди. Релсите променят за пореден път посоката си, а аз притискам лицето си към студеното стъкло и се опитвам да различа Седлото през кълбата смолисточерен пушек, които се носят зад локомотива.
Високо, високо над нас двете планини близнаци — Резеца и Секача, как иначе да се нарекат върховете на Божиите зъби? — пронизват обагрените в оранжево облаци, но разломът между тях, където минава проходът Седлото на Хрил, се крие под покров от пушек и каменна прах. Столът носилка помръдва леко в ритъма на поклащащия се вагон, а потракването на стоманените колела върху релсите ми действа приспивно, но въпреки това ми се иска да видя Седлото.
И преди съм бил тук. Два пъти. Веднъж като Каин — преди много, много години, — когато прекосявах тополовите гори от Джелед-Каарн до Трънова клисура на път за Седемте извора, далечната столица на Липке… И още веднъж, преди около пет години, когато все още смятахме, че има шанс да проходя, ме носеха в стол носилка — не толкова добър като този, който ми бе подарен от най-добрия ми приятел. Тогава пътувах заедно с Шана и тя ме отведе чак горе на Резеца, за да ми покаже мъничкия извор на западния склон на прохода — малък процеп с размерите на умивалник, през който бълбукаше пречистваната от стогодишните скали снежна вода — първоначалният извор на Великия Чамбайген.
Но мисълта за това как Шана върви до стола ми е твърде болезнена и аз се насилвам да превключа на друг спомен.
Виждам Седлото в спомените си толкова ясно, колкото съм го виждал със собствените си очи: място с такава ослепителна красота, че направо спира дъха; широк гребен от пръст и камъни, обрасъл с гъсти тополови гори, а от двете му страни — изумителните, покрити със сняг каменни зъби. Онази сутрин тя застана до мен, хванала ме за ръката, докато двамата гледахме как слънцето се изкачва нагоре над далечните липкийски равнини. Белите шапки на върховете уловиха първите преки лъчи и изригнаха в сребристи пламъци. Скалистите им склонове затанцуваха в жълто и оранжево до искрящо червено, което преминаваше в глинестокафяво по върховете на тополите долу, в прохода.
Допирам юмрук към устата си през шалчето и кашлям. Също като четиримата ми носачи, аз също съм си увил лицето с шал, за да се предпазя от въглищната прах и саждите от доменните пещи. Сигурно съм си увредил дробовете при снощния пожар. Надявам се да е така. Предполагам, че е по-добре да имам опърлени дробове, отколкото да разбера, че кашлям заради проклетия въздух в Седлото на Хрил.
Нещата се променят. Мамка му, сега вече разбирам защо Шана се е смахнала толкова.
Поемаме нагоре. Целият източен склон на прохода, покрай който преминава линията, се е превърнал в открита рана. Тополовата гора е погълната от зейналите отворени мини. Над всяка долина се стелят гъсти мъгли от въглищен дим и скална прах. През тъмния воал мога да видя мрачните заплашителни силуети на огромни машини, които работят върху земята и изригват дим и пламък, докато копаят, пробиват и извозват пръстта. Това е най-грозното проклето нещо, което съм виждал някога; то кара стомаха ми да се свива и в гърлото ми се появяват горчиви киселини, които едва ли са само от серните изпарения.
— Господи — мърморя аз. — Превърнали са това място в Мордор.
Една топла ръка стисва рамото ми и гласът на най-добрия ми приятел мърмори в ухото ми:
— Красиво е, нали? Великолепно.
И по някакъв начин звукът на гласа му отваря очите ми за наситеното червено на пламъка, който изригва от комина на парния екскаватор, пламък по-чист и по-ярък от слънцето — и още по-специален, по-прекрасен, защото е създаден от човешки ръце. Алените оттенъци върху стоманените зъби на кофата на багера не са просто творение на природата, а са създадени нарочно и старателно, както художник нанася боите с четката си. Докъдето ми виждат очите, рамо до рамо работят мъже и жени — дори сега, късно през нощта, — преодоляват бездушната съпротива на пръстта и камъка, за да оставят върху тази безлика планина, това случайно струпване на безформена пръст, печата на Човека. Погледнато през неговите очи, това е триумф.
— Великолепно… да, предполагам, че е така — отвръщам бавно аз, като се обръщам и се усмихвам на най-добрия ми приятел.
Той като че ли винаги успява да го направи — да промени целия ми свят само с една фраза, с едно докосване на ръката си. Точно затова е най-добрият ми приятел.
Затова е най-добрият приятел, който някога съм имал.
— Да, Рейт — казвам му аз. — Просто никога не съм поглеждал на нещата от тази им страна.
Рейт хваща ръката ми и усмивката, която проблясва в ъгълчетата на ледените му очи, ми казва, че всичко ще бъде наред.