Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (82)

7.

Трупът се изправя; разгъва се бавно, както ехиноцереус се разтваря към слънцето. Голата му кожа е нашарена с метални спирали, които проблясват в златно под лунната светлина. Шевовете на корема му, където ножът ми го беше разпрал, приличат на метален цип; перуката, която бе поставена на главата му в стъкления му ковчег, липсва и между алуминиевите скоби, които прикрепят към черепа остатъците от кожата му, се вижда гола кост. По средата на темето му се вижда назъбена дупка, където беше влязъл малкият ми нож — никой няма да се хване да я затваря на главата на мъртвец, — и през нея се вижда нещо стъклено и черно, сякаш консервиращият газ е превърнал остатъците от мозъка на Бърн в обсидиан. Когато най-накрая надига главата си, мъртвите му очи гледат безизразно в нищото с неясната тъпа заплаха на хапеща костенурка, която размахва отворените си челюсти в непрогледно мътна вода.

Зрелището парализира всички ни, дори охраната; всички гледаме, затаили дъх. Долу на платформата Проховци лежи неподвижно — в безсъзнание или мъртъв, няма как да се разбере оттук. Трупът на Бърн протяга ръце, пръстите му мърдат като пипала на анемона, които се протягат към нищо неподозираща плячка.

Умиращият Гарете се отдръпва от него, пръскайки кръв навсякъде от зейналата на рамото му рана. Кръвта оплисква лицето на трупа и тъмният му месест език се стрелва навън като на гущер, за да я оближе. Нещо във вкуса й кара очите му да заблестят.

Дори не виждам движението на ръката му — незнайно как тя е сграбчила здравото рамо на Гарете в мъртва хватка. Пъшкането на Гарете преминава в накъсано хъхрене — което може би е просто опит да изкрещи, — докато трупът го привлича в любовна прегръдка. Обсебеното от демона тяло впива озъбената си зейнала паст в устните на артанския Вицекрал — изкуствено дишане в изпълнение на изнасилвач.

Демоните се хранят с чиста енергия от Потока, но им харесва само една негова разновидност — енергия, настроена към Обвивката на живо същество с вибрации от болка, ужас и отчаяние. Обикновено се спотаяват наоколо в безтелесните си форми като лешояди, обикалят и изчакват появата на нечие страдание, неспособни да направят нещо друго, освен да побутнат в нужната посока нечия депресирана Обвивка. Възможността лично да причинят болка или смърт — достъпна им само във физическа форма, — сигурно им носи безумно удоволствие.

По всичко личи, че демонът, който се е вселил в тялото на Бърн, страхотно се забавлява: трупът има ерекция, която прилича на суров братвурст, дълъг един лакът.

Гарете пищи в отворената паст на трупа.

Свободната ръка на тварта раздира дрехите на още живия Гарете и продължава да дълбае — откъсва парчета плът, забива пръстите си в корема му и изтръгва оттам цяла шепа мускули. Червата на Гарете не издържат и заливат преплетените им тела със съдържанието си, но трупът като че ли не забелязва това. Той протяга ръката си към разкъсаната коремна стена на Вицекраля, кръвта се стича до лактите му, докато вътре влизат първо пръстите, после китката и накрая цялата ръка като гигантски пенис, насочен към сърцето на Гарете.

И някак знам какво прави тази ръка. Знам, че съм прав.

Пряк сърдечен масаж.

Ръчно изпомпва кръвта от сърцето на Гарете, за да поддържа мозъка жив, за да продължат онези сладостни вибрации от мъка, страх и отчаяние. Не мога да си представя какво чувства Гарете, но адски съм сигурен, че никога не искам да го разбирам.

Най-после съпротивата на Гарете преминава в инертни спазматични потрепвания и демонът хвърля тялото му в кратера с една ръка, както хлапе захвърля клечката от облизан сладолед. Трупът на Бърн се протяга като сънлива котка и впива очи в мен с хладна омраза.

От отворената му уста се раздава тракане като от изсипващи се камъни. Тракането спира за миг, докато мъртвите гърди се изпълват с въздух — тъй като тварта не диша, тя е забравила да си поеме дъх, преди да заговори. Тракането се подновява, става все по-бързо и по-бързо, докато постепенно не се оформя в сух, нечовешки безстрастен глас.

— Ти дъррржиш моя меччч.

Това не е Бърн. Душата му не се е върнала в тялото му — не спирам да си го повтарям, но изражението на очите му и звукът на гласа му изсмукват силата ми по-силно, отколкото заклинанията на Рейт. Вече дори не мога да държа Косал вдигнат и когато Рейт пристъпва напред и хваща с едната си ръка дръжката му, а с другата извива китките ми с много ефективен прийом от айкидо, аз дори не се опитвам да се съпротивлявам.

Демонът се обръща към Рейт.

— То умирашшше. — Сигурно говори за Гарете. — Аз гладдден. Не е нарушшшение?

Рейт свива рамене и мърмори нещо, което ми звучи като версия на пословицата „Не прахосвай, за да имаш“ на западен диалект. Той безстрашно се приближава към демона и поставя дръжката на Косал в мъртвата му ръка.

— Разбра ли каква е задачата ти?

Кретен, тъпанар, шибан идиот!

Можех сам да се заколя с проклетия меч. Можех да замахна към собствената ми глава…

Но не се сетих навреме за това.

Трупът хваща Косал за дръжката — и без жива ръка, която да активира заклинанието му, мечът мълчи. Демонът го вдига, оглежда сияещото му под лунната светлина острие и ясния блясък на руните, които го покриват от дръжката до върха.

— Палассс Риллл — изщраква демонът и някакъв абстрактен израз на някогашна похот в очите му ме кара да се чудя дали вътре няма и частичка от Бърн. Внезапно, без да се движи, демонът се озовава точно пред мен. Очите му блестят като стъклени — а може и да са такива, — а от гърлото му се разнася бавен приглушен стон като от стар, уморен любовник на ръба на преминаващ в инфаркт оргазъм.

— Здррравей, Каин — изрича той.

Гърлото ми се свива от усещане за дежа вю, което разбърква стомаха ми, предизвиквайки гадене.

Това не може да се случва. Сигурно сънувам.

— Защооо не бягашшш? Предиии винагиии бягашеее — казва той и острието на Косал се издига напред на едно ниво с щръкналия му пенис. Трупът се навежда към мен и аз усещам в дъха му миризмата на кръвта на Гарете и на консервиращия газ. — Каквооо имааа? Проблемиии с кракатааа?

От гърлото ми се разнасят тихи звуци на отвращение. Опитвам се да хлътна навътре в стола.

Рейт ме докосва по рамото.

— Палас Рил — напомня му той с рязък тон.

— Глааад. Тяяя трябвааа… даа умре бързооо?

— Да — отвръща твърдо Рейт. — Бързо. Мигновено. И точно както ти е казано; иначе ще те унищожи без никакви усилия.

— Ъххх… Глааад… — Гласът преминава в механично стържене като при работа на турбина на празен ход.

— Да, предполагам, че си гладен — отвръща замислено Рейт; безцветните му очи се обръщат към мен и устните му се разтягат в нещо, което според него би трябвало да е усмивка. — И аз си мисля, че съм ти намерил идеалната закуска.