Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (147)

7.

В края на краищата Ханто Сърпа се обърна срещу Тях заради онова, което правеха с малкото момиче.

В неясния, мъглив безпорядък, който минаваше за мислене сред сенките, той реши, че е щял да разтопи проклетата корона на Дал’канит на метал, ако е знаел, че преобразявайки се в Ма’елкот, щеше да стигне дотук: призрак в собствения си череп и неволен участник в безкрайното, безпределно насилие над това невинно дете.

Понякога Ханто се чувстваше като част от една огромна лепкава паяжина — стъклена слуз, която залепваше по голото тяло на малкото момиче, стичаше се в очите й, проникваше в устата й, носа и ушите, а всяка капка търсеше отвърстие, през което да се влее в реката. Друг път се чувстваше така, сякаш коремът на детето беше разпран и той бавно изтегляше навън вътрешностите й, претърсвайки всеки инч за някакъв намек за връзката й с разума на Чамбарая. Понякога си беше чисто и просто изнасилване, болезнено проникване, опит чрез болка да се постигне капитулация: Пусни ни в реката.

Понякога имаше усещането, че детето е одрано и той е облякъл живата му плът като костюм, сякаш чрез тази гротескна измама щеше успее да спечели реката.

Ханто не беше точно в съзнание; имаше индивидуалност, но не беше личност, не и в истинския смисъл. Както повечето сенки, той представляваше група от свързани спомени и преживявания, отношения и навици, които Тан’елкот поддържаше за извършването на определени дейности, които иначе щяха да отвличат твърде много вниманието му. Конкретно Ханто беше специализирана подпрограма, която Тан’елкот използваше за достъп до свързаните с изкуството и етиката области на откраднатите от него спомени и умения.

Но всъщност беше и много повече от това: той бе основната линия, оригиналът, сърцевината на съществото, което се бе превърнало в бога Ма’елкот. Когато можеше да мисли, Ханто обичаше да мисли за себе си като за душата на Ма’елкот.

Ханто Сърпа никога не беше преследвал нито жени, нито мъже; похотта на тялото не означаваше почти нищо за него. Никога не се беше домогвал до богатство, защото то беше просто инструмент, но никога цел. Не беше любител на разкоша и спокойствието и животът в безкрайни развлечения никога не го беше привличал. Не търсеше власт над останалите.

Единствената му страст беше красотата.

Може би причина за това бяха обстоятелствата около раждането му с уродливо тяло, което пораждаше единствено жалост, с лице, което жените сравняваха с конска фъшкия; може би. Той никога не си бе правил труда да анализира корените на своята мания. Тя беше просто факт от неговото съществуване, също както слънцето, вятъра и изкривения му гръбнак. Никога не се беше интересувал от доброто и злото, правилното и грешното, истината и лъжата. Единствено красотата имаше смисъл в живота му.

Скоро след като бе направил огромната крачка от придобиването към същинското творчество, той дори създаде свое собствено аз; превърна се в икона на ужасяващата красота, какъвто беше Ма’елкот. Но дори и когато беше най-ужасяващ, в него нямаше нищо грозно. Досега.

Затова на Ханто Сърпа му беше толкова отвратително да гледа какво причиняваха Те на Фейт Майкълсън. Това беше грозно.

Поразително, непоправимо, фатално грозно.

Той не можеше да затвори очите си, защото нямаше очи; не можеше да извърне главата си настрани, защото нямаше глава. Заради специфичните особености на неговото съществуване той по никакъв начин не можеше да избегне мъчителните подробности от безкрайното мъчение на това дете. Ханто го намираше за непоносимо, но по никакъв начин не можеше да го промени; все пак беше просто сбор от отличителни черти, умения и спомени. Нямаше собствена воля. Той имаше индивидуалност, но не беше личност.

Всички сенки реагираха с омраза; горкият Ламорак не можеше да прави нищо друго, освен да плаче. Дори Ма’елкот — някогашен бог, а сега просто част от множествена личност, натоварена с осъществяването на връзката с реката — като че ли ненавиждаше целия процес, но той също нямаше никакъв избор.

Тук беше станало твърде многолюдно.

Вътрешният свят на Тан’елкот бе претъпкан до пръсване с безброй почти безсмислени животи: безлични следи от безличните земни маси, малки частици от практически безволеви умове.

Но практически не означава същото като изцяло; огромният им брой бе достатъчен, за да превърне общата им воля в непреодолима сила. Ханто бе сигурен, че Тан’елкот никога нямаше да продължи да тормози детето, ако не беше безкрайният им натиск; но каквито и скрупули да му бяха останали, те се бяха удавили от океана от хора — океана от хора, които Ханто бе започнал да нарича Тях.

Тан’елкот можеше да им се противопостави дотолкова, доколкото можеше да спре прилива.

Всеки от тях жадуваше за реката, за онова, което представяше тя: простор, място. Богатство. Земя. Чиста вода, чист въздух. Прясна храна — истински плодове, откъснати направо от дървото, истински зеленчуци, истинско месо. И Тях не ги интересуваше как щяха да се сдобият с това.

Поотделно може би всеки от Тях се отвращаваше от мисълта да нарани дете, което и да е то — но същевременно всеки от Тях можеше да прехвърли вината за страданията й върху милиони, милиарди други като него, така че всеки беше готов да се прелее в това малко момиче, докато под натиска на общата им маса тялото й не се пръснеше на кървави парчета.

Една десетмилиардна част от вината за страданията и ужаса й можеше да се понесе лесно.

Затова, когато на челото й, като самотна звезда в обширното нощното небе, се отвори мъничката обгоряла точица на връзката, Ханто откри, че човек не се нуждае от очи, за да заплаче. В яростта и отчаянието си, в любовта си към красотата, някъде отвъд стената между световете, той откри непозната сила. За пръв път откри силата да каже не.

Затаил тази мисъл в себе си, скрита от Ма’елкот и Ламорак, и всички останали сенки, и безбройните безлики милиарди Тях, той каза: Не.

Беше сам срещу милиардите, но можеше да почака и да наблюдава.

И когато възможността се появеше, щеше да действа.