Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (63)

7.

Лицето на жената на екрана беше привлекателно — дори и без грим, дори и подпухнало от съня, дори и със седемдесетте години, изживени без прибягване до суетата на пластичната хирургия. Дълъг прав нос, плоски бузи, волева брадичка, очи, кристално сини като зимното северно небе. Косите й бяха късо подстригани — половин инч с цвета на стомана. Само устните й не се връзваха с класическата й красота: тесни, безцветни, като следа от удар на брадва по лицето й.

Тан’елкот изучи внимателно лицето й. Неговият видеосигнал беше изключен; от другата страна на линията тя се вглеждаше сънено и враждебно в празен екран. Зад рамото й се виждаха балдахин и полузарито в смачканите чаршафи младежко рамо.

Тан’елкот хвърли поглед към социалните полицаи; те стояха в полукръг зад него. Колбърг се беше допрял до него; в дъха му се долавяше мирис на кръв и зловоние.

— Не знам кой си и откъде си научил този код — каза Бизнесмен Ейвъри Шанкс рязко и дрезгаво, както звучеше винаги при преждевременно събуждане — сънотворните, които използваше от време на време през последните четиридесет години, създаваха такъв ефект. — Но би трябвало да знаеш, че не толерирам шегичките. Службата за безопасност на „Синтек“ вече проследява обаждането.

Ето го този заплашителен тон, който му беше добре познат. Гласът й напомняше за Ламорак.

От пленената памет се надигна неудържима любов, която го остави без дъх; спомни си как гигантска ръка докосва лицето му, после си спомни как е бил по-дребен, светлокос и красив майстор на меча, а преди това — още по-дребен и плачещ заради разбитите си колене и лакти, в суровата и непрощаваща прегръдка на тази жена. С нея никога не му бе било уютно, затова пък тя винаги го бе защитавала и беше отмъстителна като дракон.

Ръката й се протегна към клавиша за прекъсване на връзката и Тан’елкот прошепна:

— Майко?…

Ръката й застина по средата на пътя и лицето й стана абсолютно безизразно.

— Майко? — повтори Тан’елкот тихо, нежно, любящо, с гласа на Ламорак. — Майко, аз съм. Не ме ли позна?

Суровите, студени черти на лицето й сякаш се пръснаха като айсберг в морето.

— Карл?… — прошепна тя. Звучеше, сякаш се е подмладила с шейсет години. — Карл, ти ли си?… Сънувам ли?

— Майко, имам нужда от теб. Моля те, помогни ми.

В ледено сините й очи проблесна недоумение.

— Да ти помогна? Карл… о, Карл, господи, Карл…

С едно натискане на клавиш Тан’елкот извика файл от личната си база данни: дигитална снимка, свалена от архива на службата за безопасност на Студията, когато беше възнамерявал да използва Фейт като модел за скулптура. Така и не беше изваял статуята, но и никога не беше изтрил снимката. Сега Ейвъри виждаше пред себе си нейна смалена версия: прекрасно златокосо дете със слънчева усмивка и бледосини очи.

— Знаеш ли кой е това, майко? Това е Фейт Майкълсън.

— Майкълсън? — Лицето на Ейвъри отново стана ледено, а гласът — смразяващ. — Онзи Майкълсън? Това е неговата дъщеря?

— Не, майко — прошепна Тан’елкот. — Това е дъщерята на Палас Рил.

Очите на жената се разшириха.

— Това е моята дъщеря — продължи Тан’елкот.

— Твоята… Карл, какво…

— Майко, моля те — прошепна той и продължи да говори все по-тихо. — Моля те, помогни ми…

— Карл…

Той прекъсна връзката.

Вдигна поглед. Озареният от студеното сияние на опустелия екран Колбърг го зяпаше похотливо, бършейки нещо от брадичката си с опакото на дланта си.

— Започна се — рече Тан’елкот.