Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (23)

3.

Хари се затътри обратно по коридора, олюлявайки се леко. Колкото и да беше добър байпасът, той никога нямаше да може да се сравнява със здрав гръбнак; до края на дните си Хари щеше да управлява краката си с дистанционно, сякаш бяха нечии чужди. До края на живота си щеше да бъде неподвижен от кръста надолу: вдървено, наполовина механично копие на Каин.

А сега, попита го среднощната студенина на празния коридор, как смята да живее с това?

Така, както живея с всичко останало — скръцна със зъби той за хиляден път или може би за милионен. — Ще се справя. Просто ще се справя, по дяволите.

Роувър го следваше безшумно; сензорите за движение на количката й позволяваха да следва стопанина си на разстояние от точно две крачки, леко вляво. Когато Хари влезе в кабинета си, тя остана в коридора, притихнала до вратата. С въздишка на облекчение той се отпусна в напълненото с гел полипропиленово кресло — което му беше най-удобно — и облегна глава върху дланите си. Чувстваше се изпразнен, но същевременно и някак неприятно запълнен и плашещо крехък, сякаш червата му бяха натъпкани с яйчени черупки.

Той разтърка очите си и погледна към часовника, който мигаше върху вградения в бюрото екран: три часът и четиридесет минути. Стомахът му се сгърчи и изригна към гърлото му сок с вкус на вкиснало уиски. Хари отново преглътна и се намръщи на останалия в устата си неприятен вкус. Може би малко кафе щеше да помогне? Може би животът му изглеждаше толкова противен точно заради умората и познатия махмурлук?

За миг се изкуши да се обади на Тан’елкот в Екзозеума. Тази вечер би изтърпял дори разговор с врага — а Тан’елкот трудно можеше да се определи като такъв, не и след всичките тези години. И двамата си бяха причинили неща, които не можеха да бъдат простени — Хари доброволно си признаваше, че бе сторил повече зло, отколкото бе понесъл, — но това като че ли нямаше значение.

И без това нямаше да събуди огромния копелдак; Тан’елкот не беше спал от дванайсет или тринайсет години.

Не, мамка му. Не — каза си той. — Няма да го направя. Не и този път.

Разговорът с Тан’елкот щеше да го разсее само временно. Винаги ставаше така. Спокойствието, което Хари откриваше в компанията на другия мъж, не беше нищо повече от измама, просто дим и огледала. Нямаше да трае и час, след като се разделяха. Тук не се криеше никаква загадка; Хари не беше чак толкова заслепен, че да не разбира истинската причина да търси компанията на бившия император на Анхана: Тан’елкот е единственият жив човек, който се държеше с него така, сякаш той все още бе Каин.

Има още едно шибано нещо, с което трябва да приключа.

Той извъртя стола си към махагоновия рафт зад бюрото си и набра на пулта на кафемашината дванайсет дози юкатанско кафе. Машината зажужа съвсем незабележимо, колкото да му подскаже, че работи, докато отмерваше дозата зърна, мелеше ги и ги подправяше с канела. В каната закапа гъсто тъмно кафе, толкова силно, че само миризмата му бе достатъчна, за да започне да го освестява.

Докато чакаше каната да се напълни, той си играеше с клавиатурата на видеофона. Нямаше намерение да се обажда на някого или поне така си мислеше, но пръстите му сякаш предусещаха от какво има нужда: те въведоха един дълъг специфичен код.

Тъмният правоъгълник на екрана бавно започна да просветлява, наподобявайки мътно, облачно небе. Размазаното кафеникавокремаво петно постепенно се превърна в близък план на мъж с лице на бог. Вградените тонколони запулсираха в ритъма на речта; на думи, произнасяни от мек, топъл, невъзможно дълбок глас — глас, който не толкова се чуваше, колкото се чувстваше като подземна вибрация, предшественик на земетресение. Не беше нужно да се вслушва, за да разпознае думите; спомняше си ги ясно. Помнеше дори това небе и това лице.

Фигурата на Ма’елкот, очертана на фона на облаците, които бе призовал над Стадиона на победата, боботи със спокоен, утешаващ глас: Пусни го, Каин. Всичко е наред. Шшт. Лежи спокойно, отпусни се и го пусни…

Хари гледаше втренчено в стената на кабинета си, докато слушаше как гласът на Каин шепне от вградените тонколони в изкуствената реч на актьорското монологване.

*_Майната му, няма да го пусна._*

*_Никога не се предавай._*

*_Никога._*

И той не се предаде. Продължи да се бори, всеки ден. Поне това дължеше на човека, който беше някога.

Хари въздъхна и неохотно нареди на екрана да се свърже със Студионет. Произнесе задължителните фрази, за да може Студионет да потвърди гласовия му отпечатък; миг по-късно от принтера му започнаха да излизат разпечатки на таблици с обновени данни. Той ги събра на снопче и ги прегледа. Хари изпитваше вродено недоверие към данни, които съществуваха само в електронен вариант в мрежата; може би защото бе израснал в сянката на Дънкановото налудничаво либертарианство.

Някога Хари бе притежавал обширна библиотека с невиртуални книги, със страници от истинска хартия и картонени корици — някои бяха от деветнайсети и двайсети век, с подвързани с кожа корици и с поръбени със злато страници. Винаги, когато бе възможно, Дънкан обучаваше Хари с помощта на книгите — колкото по-стари, толкова по-добре; той твърдеше, че не може да се вярва на нищо, отпечатано след Чумавите години.

— Печатните букви върху страниците — те са нещо, разбираш ли? Отпечатани веднъж, те са тук, в ръката ти. Повече не могат да бъдат променяни или редактирани, или цензурирани — ако го направят, ти ще видиш къде са били потъмнявани, изтривани или изрязани. Но електронният текст е поне донякъде въображаем; всеки може да го отвори и да го промени както си иска, за да угоди на политиката, която се провежда в момента. Не ми ли вярваш? Потърси в мрежата каквото и да е от Джон Лок. Потърси Ейбрахам Линкълн. Потърси Фридрих Ницше или Алистър Кроули. Сравни намереното с онова, което имаш в старите книги. Ще се научиш.

Тези книги отдавна вече ги нямаше, разбира се; стотици от тях, струващи хиляди марки, бяха продадени. Някои от тях, които имаха твърде деликатно съдържание, за да бъдат продадени — забранени творби на неличности като Шоу и Хайнлайн, и Пейн, — се намираха в запечатания трезор в имението Сангре де Кристо, което принадлежеше на патрона на Хари, Незаетия Марк Вило. Хари не можеше да държи подобни книги в къщата си, не и докато Дънкан беше тук.

Присъдата на Дънкан бе смекчена при известни условия. При първия намек за подривна дейност — притежаването на забранени литературни произведения например — сопитата щяха да забият ноктите си в задника на Дънкан и да го завлекат, вече не в Социалния лагер „Бюкянън“. Този път щяха направо да го киборгизират и да го продадат като Трудовак — а в робство Дънкан нямаше да изкара и една седмица; в сегашното си състояние нямаше да изкара и един ден.

Хари си спомняше спора между Дънкан и Тан’елкот, който двамата проведоха преди четири или пет години — когато Дънкан все още притежаваше достатъчно двигателен контрол, за да може да говори на глас.

— Ние смятаме, че видни от само себе си са истините: всички хора са създадени равни, а техният създател ги е дарил с някои неотнимаеми права…

Споменът накара Хари да се усмихне. Дънкан цитираше Джеферсън с висок язвителен тон — което означаваше, че Тан’елкот отново го беше раздразнил. Той често прибягваше към Джеферсън, когато Тан’елкот го притискаше в логическия ъгъл.

Сцената се появи пред очите на Хари като наяве: Тан’елкот седи до масата в кухнята на Аби, която изглежда като играчка до масивната му фигура. Каната с кафе в грамадната му ръка прилича на чашка за еспресо. Той е облечен в безупречно ушит костюм на Професионалист, а шоколадовите му къдрици са прибрани в старомодна опашка. Той се държи със спокойната учтивост на манекен, но в очите му проблясва нескрито веселие. Харесва му да спори с Дънкан.

— Пропаганда и нищо повече — боботи той и вдига важно показалеца си. — Каквито и да са били намеренията на този хипотетичен създател — чиито мисли се преструваш, че знаеш, — мога да ти каза следното: боговете не се интересуват от права. Няма никакви права. Или неправди. Има само сила и слабост. Аз самият бях бог и познавам още неколцина; нас ни интересува структурата на оцеляването. Човешкият живот се определя от връзките му с останалите; от дълга му към неговия род. Пред лицето на този дълг животът, свободата и търсенето на щастие са безсмислени. Онова, което наричаш права на личността, е фантазия, типична за културата на една пропаднала цивилизация.

— Фашистки копелдак! — изхриптя възторжено Дънкан. Очите му се въртяха като безформени стъклени топчета, но гласът му беше ясен и по-силен, отколкото през последния месец. — Не може да се разчита на фашистите — първото нещо, което се жертва в името на доброто на държавата, е истината.

— Хм. Както кажеш. Щом не искаш да повярваш на моите думи, питай снаха си; тя е доста слаб бог, дефектен и провалил се бог, но все пак бог. Питай Палас Рил къде в нейната йерархия за оцеляване се подреждат правата на личността.

— Няма да тръгна да споря с теб за богове, самодоволен кучи сине — изграчи Дънкан.

Беше прекарал целия ден в седнало положение, привързан през гърдите с каиши към повдигнатия гръб на сгъваемото си походно легло, чиито колелца бяха застопорени край масата, където седеше Тан’елкот. Между кичурите на оредялата му бяха коса се виждаха изпъкнали, потрепващи вени; очите му се въртяха, ръцете му трепереха неконтролируемо и от единия ъгъл на устата му се стичаше пенеста слюнка, но съзнанието му в общи линии беше ясно.

Още тогава споровете за политическата философия като че ли бяха единственото нещо, което успяваше да задържи вниманието на Дънкан. Преди автоимунното разстройство, което прогресивно съсипваше мозъка му, да стане симптоматично, Дънкан беше професор по социална антропология, филолог и авторитет по въпросите на културата на Отвъдие. Винаги бе харесвал споровете, обичаше ги може би повече от всичко друго на света, включително и от семейството си.

Животът му едва не бе приключил в Социалния лагер „Бюкянън“ поради една-единствена причина: така и не се беше научил да си затваря устата.

Хари не можеше да спори с него. Нямаше подходящата настройка на съзнанието, за да подмята политически фантазии наляво и надясно. Винаги беше твърде зает да оцелява в реалността на своето съществуване, за да губи време в мечти за неща, които би трябвало да ги има. Понякога минаваха седмици, преди да успее да чуе свързано изречение от Дънкан, но Тан’елкот винаги успяваше да измъкне баща му от нирваната на тиха лудост, в която бе запечатан умът му.

Дънкан продължи:

— Не ми пука за боговете. Те не представляват интерес. Значение имат само хората. Значение има да проявяваме уважение един към друг.

— Уважавам онова, което заслужава уважение — отвърна Тан’елкот. — Да търся уважение там, където няма с какво да бъде спечелено, е детински брътвеж. И в края на краищата какво заслужава уважение освен службата? Дори твоят идол Джеферсън накрая се преценява по службата си към човешкия род. Цената на индивидуализма — целта му — е самореализацията, което е просто друга дума за суета. Ние не се възхищаваме на хората заради постигането на самореализация в живота; възхищаваме се на самореализацията, когато резултатът от нея носи блага на човечеството.

— Ха — рече Дънкан, избърсвайки брадичката си опакото на ръката си. — Може би самореализацията е единственият начин наистина да се служи на човечеството. Може би точно хора като теб му вредят. Когато ти се опитваш да „служиш на човечеството“, накрая превръщаш всички в овце. Наистина добре им служиш — осигуряваш им вечеря. Хората ядат овце. — Той извърна замъгления си поглед към Хари; познатите проблясъци в очите му сякаш го подканяха да се приближи до масата, да се включи в дискусията, сякаш казваха: Хора като теб. Моят син, хищникът.

Тан’елкот изхъмка някакво несъгласие.

— Овцете са изключително успешни като вид. Човечеството, поне в моя свят, не е. Вашият индивидуализъм неизбежно ви води до хора, които поставят собствените си желания над добруването на останалите — и то не на някои от тях, а на всички останали.

— Хора като Леонардо и Моцарт. Като Шарлеман и Александър.

— Хм. Освен това — произнесе Тан’елкот с нотка на категоричност в гласа, сякаш през цялото време беше водил Дънкан към неизбежния риторичен капан, — хора като Каин.

Точно тогава Хари реши, че се е наслушал достатъчно.

— Стига толкова — рече той. Тръсна чашата си твърде бързо и твърде силно върху масата; кафето се разплиска по повърхността й. — Сменете темата.

— Нямах намерение да те засегна — рече тихо Тан’елкот.

— Не ми пука. Не съм засегнат. Просто ми писна да ви слушам.

Дънкан като че ли не го чу; или по-скоро го чу, но предпочете да не му обръща внимание.

— Каин донесе много добро на много хора…

— По чиста случайност — прекъсна го Тан’елкот.

— Не беше ли точно ти човекът, който не вярваше в случайностите?

— Хей! — повиши Хари глас. — Престанете и двамата.

Дънкан завъртя безсилната си глава към своя син.

— Просто се опитвам да се застъпя за теб, Трепач. — Треморът бе започнал да се промъква и в гласа му.

— Не е нужно да ме защитаваш, татко — рече Хари. — Просто искам да млъкнеш.

Зад катарактите в старческите очи на баща му се бяха струпали мрачни облаци, които спускаха завеса между съзнанието му и околния свят.

— Съжалявам… Много съжалявам…

И сега, докато седеше пред бюрото си в тази мрачна утрин, тези три думи го изгаряха отвътре. Как бе могъл да го каже? Защо трябваше да се държи като дете?

Колкото и да се залъгваше, отговорът бе пределно ясен. Раната, която бе останала след откъсването на Каин от живота му, тогава все още бе твърде прясна. Все още не беше преглътнал твърдата хапка, че повече никога нямаше да бъде този мъж. Никога повече нямаше да е толкова силен. Никога нямаше да е толкова уверен.

Никога нямаше да е толкова свободен.

Тогава все още не познаваше източника на болката си — не спираше да си повтаря: Имам всичко, което съм искал. Спечелих, мамка му! Тогава какъв ми е проблемът, по дяволите? Знаеше само, че болката не утихва; но в него оставаха само тъпото, животинско неразбиране и светски маниери на росомаха със зъбобол.

Скоро след това гласът на Дънкан се изгуби завинаги. В момента не можеше да си спомни дали баща му изобщо му проговори повече.

Хари дълго се взираше в пръснатите по бюрото разпечатки. Постепенно започна да осмисля цифрите. Исусе, грозна работа, помисли си той. Пренареди ги, събра ги на куп, разбърка ги и отново ги разпръсна по бюрото. Както и да ги подреждаше, не можеше да скрие бруталната истина.

Нямаше никаква шибана представа какви ги вършеше.

От шестте фискални години, през които той беше управител на Студията в Сан Франциско, четири бяха завършили на загуба; три от тях поредни, а сега нещата се влошаваха още повече. Беше поел най-печелившата Студия на Земята — флагмана на цялата система „Приключения без граници“ — и беше омазал нещата толкова здраво, че само транспортните такси на компанията „Отвъдие“ я задържаха на повърхността.

Нима това е загадка? — помисли си той с горчивина. — Нима някой е останал изненадан?

Той бе получил поста управител — и съответното издигане в кастовата стълбица до Администратор — в рамките на грандиозна рекламна кампания, прозрачен опит за смекчаване на катастрофалните последствия от последното приключение на Каин, „Заради любовта на Палас Рил“. В резултат на провала на това Приключение изгуби поста си предишният директор Артуро Колбърг, а репутацията на Студията се оказа безнадеждно съсипана. За няколко седмици Хари се оказа най-прочутият човек на Земята — „Заради любовта на Палас Рил“ стана най-популярното Приключение в историята, поставяйки рекорд по продажби, който досега, седем години по-късно, все още не беше победен — и той можеше да причини неизчислими вреди на индустрията. Затова те го подкупиха.

Това е твърде меко казано — помисли си Хари. — Не ме подкупиха. Направо ме купиха.

Купиха го с възможността да живее спокойно с жената, която обичаше. Купиха го с възможността да отгледа дъщеря си като Администратор. Купиха го с възможността да опознае отново баща си. А в замяна?

От него се очакваше само да седи зад бюрото и да си затваря устата.

Един от новите му колеги, управителят на Студията в Санкт Петербург, беше представил ситуацията особено убедително по време на първата им среща, няколко седмици след повишението на Хари:

— Може би най-значимото умение на ефективния Администратор е да развива способността да не прави нищо. Да разбираш кога може да не правиш нищо, е далеч по-важно от това да знаеш какво да правиш.

И ето я философската обосновка за това да бъде добро момче, да си седи спокойно и да брои дните до пенсионирането си. Подобно самосъзнание ни превръща в страхливци, помисли си Хари.

Имаше силата да оцелява ден за ден. Но когато погледнеше в дългия тъмен тунел на остатъка от живота си, той виждаше твърде много подобни нощи, в които седи зад бюрото си в три през нощта, втренчил поглед в абсолютния факт, че днешният ден ще бъде точно като вчерашния, утрешния и така нататък; дните ще пълзят един след друг в един безкраен свят, амин.

Ако извадеше късмет.

С няколко удара по клавишите той изкара на екрана поредното заявление, подадено в Социалния съд от адвокатите на Ейвъри Шанкс. Винаги, когато Хари беше в гадно настроение, както тази нощ, той разглеждаше нарастващия архив на делото „Бизн. Шанкс срещу Адм. Майкълсън“ и размишляваше за това какво би могло да се случи, ако правният отдел на Студията реши някой ден да го зареже.

Бизнесмен Ейвъри Шанкс — майката на Карл Шанкс, майката на Ламорак, ръководителя на електрохимическия гигант „Синтек“ — лично бе подала иск срещу Хари по обвинение в насилствен междукастов контакт няколко дни след приключването на „Заради любовта на Палас Рил“, още преди Хари да бъде изписан от болницата. Тя използваше юридическия отдел на корпорацията си като лични бойни кучета, засипвайки съда с безкрайни жалби. За основа на иска бе послужило спорното заявление, че статусът на Карл Шанкс като Професионалист можеше да се счита за формален в съответствие с дейността му като Актьор. Юристите на „Синтек“ продължаваха да настояват, че в очите на съда Карл трябва да бъде приеман като Бизнесмен.

Което, без защитата на Студията, щеше да е достатъчно Хари да бъде киборгизиран и продаден като Трудовак.

В най-мрачните си нощи Хари подозираше, че Студията не е закрила окончателно делото, защото искаше да има коз в ръкава за в случай, че той реши да прекрачи всички граници.

Хари затвори съдебния архив, огледа отново разпечатките, събра ги раздразнено на купчина, но мислите му непрекъснато се връщаха към делото…

Таксите бяха достатъчни, за да го съсипят. Доходът на Шана не стигаше за издръжката на семейството, дори и да ги нямаше съдебните разходи; тя все още имаше своята фанатично вярна публика, но общите й приходи стабилно намаляваха. Вече дори нямаше директни зрители. Два пъти в годината прекарваше тримесечните си сесии в свободен режим, приключенията й се записваха на микрокуб: иронично ехо на едно от нововъведенията на Колбърг, Дългия формат.

Да бъдеш богиня, си имаше своето очарование — ненарушимия покой на връзката й с целия свят, умопомрачителното чувство за контакт с всяко живо същество в речния басейн на Великия Чамбайген, извисяващото чувство за пълен контрол над неизмеримата мощ, — но феновете й бързо установиха, че записите осигуряват същия ефект. Дори само един запис. Тъй като за Чамбарая дните не се различаваха един от друг, записите по принцип се продаваха лошо. За да се привлекат директни зрители, за да се повишат доходите от продажбите и наема на записи, беше нужен сюжет. А Палас Рил не можеше да го предложи. Тя беше завършена; не й беше нужно нищо, което реката да не можеше да й осигури. Чамбарая не познава нуждата. А без нужда всичко останало са капризи.

Той тръсна глава, за да насочи вниманието си отново към диаграмите в ръцете си. Не помнеше от колко време се взира в тях с незрящи очи. Цифрите вече не притежаваха смисъл, който да може да разбере; бяха се превърнали в смътно заплашителни йероглифи, апокалиптично предсказание, написано в линейно писмо А.

Хари въздъхна и призна поражението си. Сгъна диаграмите веднъж, после още веднъж, след което ги натика в улея за отпадъци до бюрото си.

— Аби: позвъняване. Аудио-видео — рече той. — Екзозеумът на Студията. Частната линия на Тан’елкот. Изпълнявай.

Миг по-късно логото за изчакване на екрана се разпадна, отстъпвайки място на контрастния едноцветен образ на лицето на Тан’елкот.

— Каин. Поредната безсънна нощ?

— По дяволите — каза Хари, може би за милионен път, — щом аз трябва да те наричам Тан’елкот, то, мамка му, бъди така добър да ми викаш Хари. — Но възражението беше чисто машинално, по навик, и самият той долавяше неискреността в думите си.

Тан’елкот също я долови. Царствената му вежда се повдигна и бръчките край очите му едва забележимо се задълбочиха.

— Абсолютно вярно.

— Какво не е наред с екрана ти? Целият си оранжев, а контрастът е толкова зле, че изглежда, сякаш половината ти лице липсва.

Тан’елкот присви рамене и разтърка очите си.

— Екранът си е добре. Вече не мога да чета от монитора, а от непрекъснатото примигване на вашите електрически лампи ме боли глава. — Той извърна екрана така, че Хари да види голямата книга, която лежеше отворена върху бюрото му, и пламъка на маслената лампа до нея. — Но ти не си станал в този ранен час, за да ме укоряваш за лошата поддръжка на оборудването.

— Да — въздъхна Хари. — Чудех се, ако не си зает…

— Зает, Администраторе? Аз, зает? Боже опази! Аз съм, както винаги през всичките тези години, изцяло на ваше разположение, господин управител.

— Забрави — промърмори Хари. Не му бяха останали сили да изтърпи убийствената ирония на Тан’елкот. Той протегна ръка към изключвателя.

— Каин, почакай — рече Тан’елкот. Погледът му се отмести и той прекара длан през лицето си, сякаш искаше да изтрие чертите си и да се превърне в по-различен човек. — Моля те… Хари, извини ме за тона. Твърде дълго седях сам с горчивите си мисли и заговорих, без да се замисля. Ако пожелаеш, ще се радвам да се насладя на компанията ти.

Хари огледа изпитателно образа на Тан’елкот на екрана: тъмните кръгове под очите му, новите бръчки на някога идеалната му кожа и увисналите краища на устните му, които някога бяха познавали само усмивките. Мамка му — помисли си той, — и аз ли изглеждам зле като него?

— Мислех си — изрече бавно Хари — да сваря една кана кафе и да се домъкна при теб. Разхожда ли ти се?

Увисналите краища на устните на Тан’елкот леко се повдигнаха нагоре в жалко подобие на усмивка.

— В Гетото?

Хари повдигна рамене с демонстративно равнодушие, с което не заблуди нито себе си, нито Тан’елкот.

— Да речем. Навит ли си?

— Разбира се. Харесва ми старият ти квартал; намирам го за изключително стимулиращ. Също като в някой от древните ви научнопопулярни филми: океан от хищници, които се обикалят един друг. — Той наведе главата си към екрана и със сдържаното веселие на мъж, който пуска солена шега в препълнен ресторант, попита: — Кога за последен път си убивал някого?

Скритата под бюрото ръка на Хари напипа безчувствения белег на кръста му.

— Би трябвало да си спомняш. Нали беше там.

— Ммм, вярно. Но кой знае, може пък днес да ни провърви и някой да ни нападне.

— Да, може би. — Ако се натъкнем на банда слепи идиоти, помисли си Хари. — Добре. Идвам.

— След половин час ще съм при Южната порта.

— Ще се видим там.

— Точно така… — преди да прекъсне връзката, събеседникът му се усмихна. — Каин.

Хари поклати глава и презрително изсумтя в потъмнелия екран. После натисна изключвателя и установи, че устните му са се разтегнали в усмивка.

— Хари? Не се върна да си легнеш.

Той вдигна глава и усмивката му отново угасна. На прага стоеше Шана и го гледаше укорително иззад кичурите си разрошена от съня коса. На лицето й все още се забелязваше избледняващото сияние на блаженство, умиращият призрак на свръхестествен покой — отново бе сънувала реката.

Прииска му се да хвърли нещо по нея.

— Да, аз… — Той наведе глава, опитвайки се да прикрие виновното изражение от лицето си, и махна с ръка към пръснатите по бюрото диаграми. — Реших да свърша малко работа.

— С кого разговаряше? С Тан’елкот, нали?

Той сведе поглед към юмруците, които бе опрял в бедрата си.

— Знаеш, че не ми се иска да прекарваш толкова много време с…

— Да, знам — прекъсна я Хари. Често влизаха в спор за това, а точно сега не му се искаше да го започват отново. — Ще изляза за малко.

— Сега? — Напоследък свръхестественият покой не се задържаше задълго на лицето й; и сега вече беше изчезнал. — Ще излезеш навън посред нощ?

— Да. Понякога го правя. — Не добави на глас: „И ти щеше да го знаеш, ако прекарваше с мен и дъщеря си повече от шест месеца в проклетата година“, но неизречените думи увиснаха между тях, отравяйки въздуха.

Тя отметна косата си назад и лицето й придоби напрегнато, застинало изражение, което Хари помнеше твърде ясно от лошите стари дни, когато и двамата не можеха да отворят устата си, без да започнат да се карат.

Лошите стари дни? Кого заблуждавам? — помисли си той.

Това са лошите стари дни.

— Ще се върнеш ли за закуска? — попита тя; след което не се сдържа и му нанесе удар под кръста: — Или пак ще трябва да лъжа Фейт за това къде си отишъл?

Хари се накани да й изръмжи нещо, но се спря. Кой бе той, че да се оплаква от ударите под кръста? Въздъхна тежко и поклати глава.

— Не. Не, ще се върна за закуска. Виж какво, Шана, съжалявам. Понякога просто искам да поговоря с някого…

Когато видя изражението на лицето й, му се прииска да си беше отхапал езика преди тези последни думи.

Очите й почти се затвориха и устните й се свиха в болезнено тънка линия.

— Понякога дори си позволявам да се надявам, че може да поискаш да поговориш с мен.

— О, Шана, недей… виж, ние разговаряме. — Наистина беше така; понякога дори успяваше да я изтърпи, когато за милионен път повтаряше лекцията за това Колко Е Лесно Да Бъде Щастлив, ако просто се остави Да Бъде Носен По Течението, и други подобни глупости. Хари се извърна настрани, за да скрие изражението на лицето си. Шана не беше виновна и той за пореден път си обеща да не си го изкарва на нея. — О, забрави. Излизам.

Той пъхна и последните разпечатки в улея и се изправи. Шана пристъпи напред, сякаш можеше да го спре.

— Иска ми се да бъдеш по-внимателен с Тан’елкот. Не можеш да му вярваш, Хари. Той е опасен.

Хари я заобиколи, като внимаваше да не я докосне по пътя си към вратата.

— Да, такъв е — рече той и продължи по коридора, измънквайки под носа си: — Какъвто бях и аз някога.

Отзад, с безкрайното си бездушно търпение, го следваше Роувър.