Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (33)

8.

Елфските легати стояха в приемната на Винсън Гарете с типичното си нечовешко високомерно спокойствие и изглеждаха съвсем не на място, като балерини в кланица. Администратор Гарете стисна зъби и се опита да не обръща внимание на потта, която се стичаше изпод мишниците му по ребрата.

Той лично бе обзавел стаята по образец на Кедровата стая от английския замък Уоруик. Идеално сглобените изкусно резбовани панели от тъмно дърво обхващаха стената на височина петнайсет фута, до самия таван, покрит със златен варак в бароковия стил на Италия от седемнайсети век. Камината представляваше изумително творение от розов мрамор, достигащо наполовина височината на Гарете; върху полицата й стоеше огромен механичен часовник, чието обсипано със скъпоценни камъни махало пръскаше многоцветни искри. Пет големи кристални полилея грееха със светлината на триста свещи. Изтъканият на ръка килим повтаряше шарката на тавана и върху него бяха подредени мебели с неповторимо изящество.

Впечатляващата комбинация от богатство и вкус би накарала всеки човек здравата да се замисли върху подхода си към артанския вицекрал и да започне всеки разговор с подходящия за властта и прозорливостта на Гарете тон — което, разбира се, ласкаеше не толкова суетата му, колкото чувството му за преданост към Компанията. Като вицекрал, той бе публичното лице на компания „Отвъдие“ — известна на местните като кралство Арта — и като такъв, той бе длъжен да създаде имиджа, предизвикващ уважението, което заслужаваше Компанията.

Но тези проклети елфи…

Те ситнеха из стаята, разговаряйки помежду си на тих глас, като на моменти се разнасяше звънливият им металически смях. От време на време някой се обръщаше към него и му задаваше учтив въпрос за произхода на някоя тъкан или за историята на някоя точно определена резба върху мебелировката — въпроси, на които би могъл да отговори само някой проклет специалист по вътрешен дизайн, но не и човек, който се е захванал с отговорната работа да управлява това херцогство. И те като че ли тайничко се забавляваха с невежеството му.

Беше ги намразил още от пръв поглед.

Чуждите им надменни лица, приличащи на карикатури, нечовешкото им спокойствие, притаено зад учтивия им интерес към обзавеждането — всичко в тях го караше да се чувства като някой тъп селяндур, който им показваше землянката си така, сякаш беше замък. Присъствието им правеше великолепната стая да изглежда, като че ли някое пеленаче я е омазало с ръце, изцапани със собствените му лайна.

Можеше да изтърпи личното оскърбление, но проявеното към Компанията неуважение беше непростимо. Те се присмиваха на целия му живот.

Имаше и още нещо, което Администраторът не се срамуваше да признае. Огромните им, твърде скосени очи и странната форма на черепите им му напомняха за крадящите деца торбалани, които населяваха кошмарите му като тийнейджър: те изглеждаха точно като злодеите от хиляди детски страшни приказки.

Изглеждаха като Сивите.

Гарете се прокашля.

— Ще се върнем ли към въпроса за, хм, Диамантената мина, мили хора… ъъъ… мили… ммм, мили първородни? — Проклет да е тоя западен диалект! Беше ли ги обидил? Тъпият език беше толкова тромав. Той е Администратор, не някой презрян дипломат. Не знаеше със сигурност каква бе действителната връзка между Диамантената мина и дома Митондион — нали джуджетата и елфите трябваше да се мразят, или какво? Той не си спомняше дали бе останал с такова впечатление от историята на Отвъдие, или от някоя проклета приказка, която майка му го беше карала да чете като малък.

А всичките се бяха втренчили в него, и петимата. Лицето на Гарете започна да пламти. Проклетите елфи го гледаха така, сякаш можеха да прочетат мислите му.

— А, да, Диамантената мина — каза един от тях — бяха го представили на Гарете като Куелиар и той предположи, че този елф е техният водач. — Чудесно местенце. Гостувах там, ммм, може би преди второто десетилетие на Рейвънлок — това ще рече преди, хъм, някъде около деветстотин години по вашето, човешко летоброене, Ваше Височество. Наистина впечатляващо. Пещери от сияещ травертин и весел, жизнен народ: отлични готвачи и буйни танцьори.

— Но без никакъв музикален слух — вмъкна друг.

— Да, но ритъмът — възрази Куелиар. — Според тях ритъмът е по-важен от мелодията.

— Хм, вярно — намеси се трети. — Тогавашните каменари не говореха за музикален слух, а за сърце на танцьор.

Лицето на Гарете запази изражение на учтиво любопитство, макар вътрешно да се бореше да сдържи раздразнението си, което заплашваше да избухне в гняв. Той беше убеден, че за тях това бе някаква проклета игра.

Наистина чудесно място, помисли си подигравателно Гарете. Беше виждал тези пещери: мрачни, влажни, задушни дупки в скалите, чиято единствена ценност си оставаше заключена в камъните. Тези джуджета бяха просто диваци, които се кланяха пред племенния си амулет, докато във всички стени около тях сияеха и проблясваха несметни богатства от минерали. Геолозите на Компанията продължаваха да изследват пещерите и всеки следващ доклад беше по-възторжен от предишния; първите два участъка вече бяха почнали работа и извлечената руда се оказа невъобразимо богата.

Каква загуба, помисли си Гарете, както всеки път, когато си представяше, че векове тези пещери са били обитавани от джуджетата. Диамантената мина бе последното доказателство за едно от основните правила на Администратора: Ако не знаеш как да използваш нещо, не се оплаквай, ако го вземе онзи, който знае. Тези недоразвити дребни троглодити дори не разбираха какво са изгубили.

Но — както винаги — решението пораждаше нови проблеми. Тези проклети елфи…

Не трябваше да се подценява силата им. За това предупреждаваха всички доклади. Елфите могат да проникват в съзнанията ви; могат да ви накарат да халюцинирате по команда. По тази причина всяка врата, която водеше към тази стая, се пазеше от охранителите на компания „Отвъдие“ — „артанската стража“ — които носеха противокуршумна броня, устойчива на всякаква магия, и бяха въоръжени с химически автомати. При първия признак, че Гарете вижда в стаята нещо, на което не му е там мястото, те щяха да открият стрелба. Той нямаше да поема никакви рискове.

А ако проклетите елфи могат да четат мислите му, то нека го направят. Може би тогава щяха да му окажат дължимото уважение.

Той прогони мисълта от главата си. Не трябваше да си представя развитието на конфликт, който още не бе избухнал. Правеше го твърде често; лош навик, от който от години се опитваше да се отърве. Въображаемият конфликт се прехвърля в живота, повтори си той наум друго от основните си правила.

Обратно към задачите — той си пое дълбоко дъх и опита отново.

— Лагерът на, хм, преселниците от Диамантената мина се намира недалеч от Трънова клисура. Може би желаете на сутринта да ви отведа да го разгледате? Сами ще се убедите, че за тях се грижат добре.

Веждите на Куелиар се сбърчиха още повече.

— Като за домашни животни?

— Като за партньори — поправи го твърдо Гарете, но Куелиар като че ли не го чу.

— Хората и техните домашни животни — с непоклатима снизходителност заяви той. В гласа му звънна чуждоземният му смях. — Кой кого владее?

— Ценени партньори — настоя Гарете. В разговора на глухите може да участват и двамина, помисли си той. — Те ни помогнаха толкова много при нашите минни операции…

— Възможно е взаимното ни неразбиране да има чисто езиков характер — любезно заяви Куелиар. — В Митондион партньорите, които държим в кошари, наричаме добитък. Известна ли ви е тази дума?

Гарете залепи на лицето си професионалната администраторска усмивка, докато се мъчеше да измисли подходящ отговор. Спаси го отварянето на вратата. Един охранител, преметнал през рамо автомата си, пристъпи неуверено вътре и затвори вратата зад себе си; след това застана мирно и отдаде чест, вдигайки дясната си ръка към челото, прикрито зад сребърната мрежа на противомагическия шлем.

— Извинете за прекъсването, Администратор — каза той на английски. — Посланикът на Манастирите е в коридора.

— Рейт? — изненада се Гарете и се намръщи. Какво търси тук Посланикът по това време?

— Да, сър. Отвън е, в коридора.

— Какво иска?

— Не ми каза, сър. Но настоява, че въпросът е от изключителна важност.

И като стана дума за това, как изобщо Посланикът на Манастирите беше успял да проникне толкова навътре в Трънова крепост, без да са информирали Гарете? Администраторът тръсна раздразнено глава.

— Много добре — рече отсечено той. — Кажете на Негово Превъзходителство, че веднага, щом приключа с делата си…

Гласът му секна, щом вратата се отвори безшумно навътре и разкри Посланик Рейт, който чакаше търпеливо в коридора от другата й страна. Той стоеше изпънат и абсолютно неподвижен; гънките на алено-златната му роба се спускана надолу като изсечени от камък. Държеше дланите си прилепнали една към друга пред лицето си, а палците му бяха преплетени по странен начин, който Гарете не успя да разбере.

— О… — възкликна Гарете със смесено чувство на облекчение и благодарност. — О, слава богу… — Рейт беше тук! Най-после! Гарете не подозираше, колко му бе липсвал Рейт, до каква степен се нуждаеше от ободряващото присъствие на приятеля си. — Рейт! — каза той с грейнало лице. — Моля, заповядай, влез. Не мога да ти опиша колко се радвам да те видя.

Посланикът на Манастирите влезе в стаята.

— А аз се радвам, че пристигнах навреме. Изпрати стражника обратно на поста му.

— Разбира се, разбира се. — Гарете махна с ръка на охранителя, който излезе в коридора при партньора си. — И затвори вратата, идиот такъв!

— Не е необходимо — рече тихо Рейт. Той впери поглед във вратата и тя се затвори.

Сама.

Гарете зяпна изненадано.

— Какво?

Рейт погледна към ключалката и безцветните му очи се присвиха. Ключалката издаде тихо щрак, което отекна в тишината като бавно уверено запъване на спусък.

— Какво?

От противоположната врата се разнесе същото изщракване; Рейт погледна към третата врата и нейната ключалка също се заключи. Една по една обсадните щори се спускаха пред прозорците и ключалките им също изщракваха.

— Рейт? — осмели се да се обади неуверено Гарете. — Рейт, какво правиш?

Рейт леко сви устни и огледа поред всички присъстващи. После им се усмихна леко.

— Просто преча на тези убийци да избягат.

Куелиар се извърна с нечовешката грация на кобра, която търси слънчевите лъчи.

— Човешко дете — каза той. Веселието в гласа му прозвуча като звъна на далечни камбанки, древни и студени. — Аз съм Най-старият от Масал. Жалките номера, които ни показа? Аз съм ги преподавал на десет поколения твои предшественици, хиляда години преди раждането ти, когато човеците бяха просто наши… — той стрелна с тъмен поглед Гарете — партньори. Не ни принуждавай да ти демонстрираме, че по-възрастните от теб са и по-добри.

Макар елфът да не помръдна от мястото си и дори не промени изражението на лицето си, от него полъхна вледеняваща вълна, която се разби в Гарете, изпълвайки го със страх. Той сякаш се събуди от някакъв неприятен сън: гледаше Посланика на Манастирите с нарастващо отвращение. Приятели? Как изобщо му беше хрумнало, че някога са били приятели? Та той едва познаваше този мъж и тайничко го смяташе за досаден фанатик, съмнителна личност, която се люшкаше между откровената тъпотия и непоносимата мономания. А погледът, който Рейт хвърли на Куелиар — немигащ, неизразителен, безумно съсредоточен, — започна да превръща отвращението на Гарете в истински физически страх.

— Аз съм Рейт от Анхана — каза той и плесна с ръце така, сякаш изтупваше от дланите си прах в посока към Куелиар.

Не се случи нищо.

Елфите продължиха да го гледат с любопитство. Гарете едва се осмеляваше да диша и се молеше това да се окаже някаква възмутителна шега. Рейт скръсти ръце и лека усмивка на мрачно задоволство набръчка крайчеца на очите му. Куелиар се изкашля веднъж и спътниците му се обърнаха към него.

Гарете потрепна; беше го страх да гледа, но не можеше да устои.

Перестите вежди на елфа се сбърчиха изненадано; главата му се наведе настрани като на озадачено кученце. Той бавно се отпусна на едно коляно. Лицето му изразяваше само изненада, но не и тревога — камо ли някаква болка, — когато от устата му блъвна черна кръв и оплиска килима.

— Съжалявам — каза той тихо на Гарете. — Ужасно съжалявам.

След това рухна по лице в локвата от повърната кръв. Тялото му се сгърчи, разтресе се, от окървавената му уста излизаха огромни кървави късове, сякаш нещо режеше стомаха му, черния му дроб и вътрешностите му на парчета и после насила ги изтикваше навън през гърлото му. Изригна фонтан от алено-черни капки и опръска деликатната бродерия на дивана в стил Луи XIV.

Накрая издаде няколко слаби давещи се звуци — хгхк… гкх… гкх… гхссс… — и застина неподвижно.

— Беше ми приятно да се запознаем — рече спокойно Рейт. Той повдигна вежди към останалите елфи, но внезапната смърт на техния водач като че ли ги беше изненадала така, че сега стояха като вцепенени. Гарете беше обзет от ужас, трепереше неконтролируемо, не можеше да си поеме дъх. Той бе абсолютно убеден, че в момента елфите се съвещаваха без нито една дума или жест, подготвяйки немислимо, нечовешко отмъщение. Рейт, от друга страна, им обърна гръб, сякаш те не бяха достойни за вниманието му.

Той отново скръсти ръцете си на гърдите по онзи необичаен начин и страхът на Гарете се изпари; дори споменът, че е бил уплашен, се разсея като пушек.

— Повикайте стражите си — каза Рейт. — Нека разстрелят тези убийци.

И тъй като в края на краищата Рейт бе един от най-старите приятели на Гарете, администраторът изпълни желанието му.