Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (27)

2.

Всеки, чийто разум е склонен към размишления и философстване, в един момент остава поразен от организационните принципи на историята. Формата, които тези принципи приемат, зависи изключително от специфичните мании на въпросния мислител. За монархиста историята може да представлява поредица от сблъсъци между велики лидери; за социалиста историята представлява борба между класите в икономическа гражданска война. Земеделецът вижда динамиката на населението, земята и снабдяването с храна; философът може да разсъждава за стремежа към власт или волята за обединение. Теологът — за волята Божия. По природа Рейт не беше мислител, но събитията, които се случиха по негово време, го накараха да осъзнае един от всеобщите организационни принципи, който толкова биеше на очи, че той непрекъснато се изненадваше как никой друг не го е забелязал.

Преди много време — когато той беше все още млад многообещаващ пламенен монах, току-що приет за Посветен в Анхана — този организационен принцип на историята се беше намесил в съдбата му и я беше разбил на парчета като глинен съд. Той я съгради отново парче по парче — и я закали, — но човекът, който се издигна от пепелта, вече не беше Рейт от Анхана, макар да отговаряше на това име.

В онези дни Крийл от Гартан Холд беше Посланик в Анхана. Рейт продължаваше да вижда образа му толкова ясно, сякаш човекът стоеше изправен пред него: грациозен и красив мъж, в чиито очи проблясва изключителният му интелект, брилянтен мислител с ум, който като горски пожар прескачаше от клон на клон. Посланик Крийл беше взел младия Рейт под крилото си, давайки му да разбере, че кариерата му ще върви само нагоре. Беше го окуражавал в изучаването на изкуствата на боя и шпионажа на Посветените и мисловните умения, които сега бяха най-мощното му оръжие.

Рейт бе наблюдавал с безпомощен ужас как Крийл умря от ръката на Каин.

В онзи ден той се закле в лицето на Каин, че убиецът няма да намери място, където да се скрие от отмъщението на Манастирите. Но след убийството на Крийл посланическият пост бе зает от онзи двуличен лентяй Деймън, който представи съвсем объркано и неясно случилото се пред Съвета на братята — не че това имаше значение; тогава всички смятаха Каин за мъртъв.

Убийството на Крийл отвори вратата за унищожаването на Рейт; като първия удар с чук на дърводелец, то застопори пирона на мястото му, в очакване на последния удар. Тъй като Крийл беше умрял точно в онзи ден — и тъй като в посолството настъпи голям хаос, — Рейт беше изпратен на допълнително дежурство в онзи съдбовен следобед, пет дни по-късно. Той седеше на писалището в скрипториума, обграден от безгръбначни Непосветени, и усърдно преписваше за пети път доклада си за убийството на Крийл.

Ако Каин не беше убил Крийл, Рейт щеше да се намира на Стадиона на победата; щеше да седи до баща си, честния благочестив ковач, който се гордееше с работата си в конюшнята на дома Джанър; до майка си, тихата вярна съпруга и домакиня, чиито любящи ръце винаги обгръщаха Рейт като мистичен пръстен, защитаващ го от всички злини на света.

Родителите му бяха от първите постъпили в Църквата на Любимите деца; особено майка му беше страстна последователка на Ма’елкот. Така че и двамата се намираха сред тълпата, която приветстваше процесията на Ма’елкот при влизането му в Стадиона на победата. И продължиха да го приветстват, докато не избухна бунтът и приветствените викове не преминаха в писъци.

Ако Рейт беше там, той щеше да се бие за тях. Щеше да ги спаси. Но го нямаше. Заради Каин.

Родителите му умряха в бунта. Заклани като животни.

Заради Каин.

Заради Каин той изкова себе си в оръжие.

Следващите години той посвети на изучаване на Каин и неговия народ, чуждоземната раса от актири. Превърна се във водещия експерт на Манастирите не само по въпросите за Каин, но и за актирите и техния свят. Самият Рейт бе открил произхода на загадъчните артанци, чуждоземците, които управляваха Трансдея; скоро след това Рейт убеди Съвета на братята да го изпрати като пръв посланик в артанския двор.

Светът повярва на онова, което му каза Църквата — че Каин е умрял на пясъка в Стадиона на победата. Рейт знаеше истината. Незнайно как убиецът на родителите му живееше някъде, самодоволно наслаждавайки се на кървавата си победа; Рейт го виждаше в сънищата си. И във всеки сън той повтаряше клетвата си.

Ще те накарам да научиш името ми.

Щеше да накара целия свят да научи името му; но не името Рейт. Сега то беше просто маска, костюм, който носеше, за да скрие истинското си лице. Рейт беше достатъчно крехък и трошлив, за да се пречупи от един-единствен удар — като някакъв глинен съд. Мъжът, който сега носеше лицето му, бе оръжие, острие от закалена стомана, която проблясваше под светлините на огнището. Само в най-дълбоките си, най-потайни сънища, в историите, които си нашепваше в тъмна среднощна доба, когато призраците му се скупчваха около сърцето му, само тогава се осмеляваше да се нарича с истинското си име.

Той се бе превърнал в Гибелта на Каин.

Детинско? Знаеше, че е така — но когато се беше заклел да го направи, той беше още дете. Сега, седем години по-късно, той се изчервяваше само при мисълта за унижението, което щеше да изпита, ако някой някога научи колко силно цени все още той детския си мелодраматизъм… ала това само го караше още по-силно да се вкопчва в него.

Приемайки това име, той се закле с ненарушима клетва. И сега чакаше и бдеше.

Сравнявайки историята на Каин с останалите, пазени в архивите на Манастирите, той откри една негова характеристика, която според него беше определяща. Във всяко от неговите начинания, от най-дребното покушение до епичната битка, която бе смазала ордата на Кулан при Серано, винаги се появяваше една повратна точка, един момент на равновесие, в който някакво негово действие решително променяше хода на събитията в нова, неочаквана посока.

По някакъв начин Каин стоеше зад всяка промяна в краткия живот на Рейт. Този урок се беше отпечатал в съзнанието му като клеймо от вътрешната страна на черепа.

Как се беше появила Империята? Каин беше спасил Анхана при Серано, а Ма’елкот триумфира над превъзхождащите го сили на Липке в Равнинната война. Откъде се беше появил Ма’елкот? Кейн му беше осигурил короната на Дал’канит. Как Рейт се беше превърнал в Гибелта на Каин? Как Гибелта на Каин беше изпратен като посланик на Манастирите при артанците?

Отговорът на всеки въпрос го отвеждаше до Каин.

Рейт си беше съставил едно основно правило, което криеше като най-тъмните си фантазии — никога да не действа, преди да разбере как определено събитие е свързано с Каин. Това правило бе определяло съдбата му почти седем години. Връзката можеше да е далечна, неуловима, косвена — но винаги съществуваше. По този начин той успяваше да поддържа постоянната си бдителност.

Вече не ставаше въпрос за отмъщение; о, точно то го беше повело по този път, но отмъщението бе част от онези разрушителни желания, от които той се бе отърсил така, както змия събличаше кожата си. Каин не трябваше да бъде наказан. Той трябваше да бъде заличен.

Нищо лично, вече не.

Та нали Каин също бе пионка на съдбата, както и самият Рейт? Каин не беше убил умишлено родителите му; просто такова е било предопределението им, сякаш самата Вселена беше решила да създаде Гибелта на Каин.

Рейт мислеше за себе си, за своята мисия — за мечтата си да стане Гибелта на Каин — като за метафора; точно както самият Каин се беше превърнал в метафора. За Църквата на Любимите деца на Ма’елкот той беше Принцът на хаоса, Врагът на Бога. Беше се превърнал в символ на най-първичните човешки инстинкти — егоизъм, алчност и агресия; символ на всичко, срещу което се бореше Църквата. Той представляваше онази част от човешката природа, която изправяше хората мъж срещу мъжа, жена срещу жената, онова самоунищожително кръвожадно чувство за непълноценност, което бе най-голямата заплаха за бъдещето на човечеството.

Това бе фундаменталната грешка на Църквата: издигайки Каин в статуса на Враг на Бога, тя подхранваше легендата. Самият Рейт беше предан елкотанин, каквито бяха и родителите му; поразяваше го фактът, че Църквата може да признае, че някой или нещо може да се противопостави на силата на Ма’елкот. Макар че според доктрината на Църквата противопоставянето на Каин, против волята му, бе послужило за прославяне на Ма’елкот, Рейт понякога подозираше, че може би е станало точно обратното.

С Каин никога не се знае.

И всичко това го отведе до едно просто заключение. За да подхване правилно въпроса с легатите на Митондион, Рейт трябваше да разбере каква е връзката с Каин.

За един ужасен, замаян момент той се зачуди дали това изобщо има някаква връзка с Каин; бездната на съмненията се разтвори под краката му и само трескавото мисловно катерене му попречи да пропадне в нея. Връзка имаше. Трябваше да има. И той щеше да я открие.

Това беше съдбата му.