Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (144)

4.

Морякът най-накрая го откри сред товарните сандъци, два дни след като бяха отплавали надолу по реката от Анхана. Още след потеглянето на баржата точно този моряк беше преследван от странно, неравномерно жужене в ушите. Чуваше го само когато заставаше на вахта в най-тихата част от нощта; и най-слабото полъхване на вятъра го заглушаваше, а какво оставаше за дневната глъчка на екипажа и монотонното припяване на гребците, което им помагаше да се движат в синхрон.

Най-накрая в една безлунна нощ, когато вахтата му приближаваше края си, морякът не издържа; той взе фенера си, напусна поста си и тръгна да оглежда палубата. Търсенето не беше нито бързо, нито лесно, особено след като първоначално смяташе, че жуженето сигурно идва от вътрешността на някой от сандъците; той прекара почти час в притискане на ухото си към разсъхналите дъски.

Накрая потреперващия пламък на фенера освети една фигура, свита в тесния тунел между най-мръсните сандъци. След като хвърли един поглед върху вдървеното тяло на младия мъж, който лежеше на палубата с изпъкнали на шията жили, стиснал здраво в ръцете си меч — чието острие сякаш се разтваряше по краищата в пълна невидимост, — морякът веднага се върна и събуди младшия помощник.

Той не беше чак толкова предпазлив. Пропълзя до младия мъж и го огледа намръщено. Седна до него и огледа намръщено мъчително извития му гръб, който се издигаше над палубата. Гледаше навъсено гримасата на ужас, която изкривяваше лицето му, и побелелите кокалчета на стискащите дръжката пръсти.

— Може би трябва да го ритна — каза той на моряка. — Да видим дали ще се събуди.

Морякът поклати глава.

— Ами ако не иска да бъде ритан?

Помощникът се намръщи още повече.

— Какъв е този дразнещ шум?

Той имаше предвид особеното жужене, което идваше откъм младия мъж, същото, което бе привлякло вниманието на моряка.

— Според мен — отвърна колебливо морякът, — мисля, че идва от меча…

Младшият помощник се оттласна назад, притискайки гърба си към един от сандъците. За никого не беше тайна какво бяха превозвали от Хараха до Анхана. Морякът може би беше прав. Възможно бе това да е Мечът на свети Бърн.

— Доведи тук един гребец — нареди той. — Веднага. Всъщност доведи двама и разместете малко сандъците. И гледайте да работите тихо, мамка му — ако събудите капитана, ще ви пратя да плувате до Терана.

Гребците бяха огрета; двама от тях успяла бързо и тихо да разчистят достатъчно място около лежащия млад мъж. След това помощникът накара единият от тях да сръчка младия мъж с греблото си — трийсет фута здрав дъб, широк колкото мъжко коляно. Гребецът смушка колебливо младия мъж в рамото.

Той се сгърчи и за миг жуженето се засили, стана по-пискливо, а греблото изведнъж се оказа само двайсет и седем и половина фута. Последните трийсет инча се търкулнаха бавно по палубата и се спряха в краката на младшия помощник.

Той си спомни как бе смятал да ритне младия мъж и си представи какъв би бил животът му, ако кракът му се беше скъсил с трийсет инча.

— Иди събуди капитана — каза мрачно той. — Кажи му, че трябва да изпратим някой обратно в Анхана, в Посолството на Манастирите. Веднага.