Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (226)

13.

Делиан осъзнаваше всичко. Но сетивата му бяха нещо повече. Повече от свръхчовешки. Повече от трансцендентни. Той не се беше отдръпнал в нищото, а беше пропуснал богинята да потече през него. Беше останал в съзнание.

И сега чувстваше как мозъкът му започва да кипи.

Кипенето бе резултат от избухването на гама и рентгенова радиация в пинеалната му жлеза; гръбначномозъчната му течност прегря и приблизително след 10^–4 секунди, когато високоенергийните фотони йонизират тъканите му, мозъкът му, черепът и цялото му тяло щяха да се изпарят в облак плазма.

И той можеше да почувства всичко това, защото мислеше, грубо казано, със скоростта на светлината.

В предпоследната десетохилядна от секундата от живота си той използва силата на реката, за да открие Рейт, който седеше облегнат на една стена в тъмна стая, пропита с вонята на кръв. Делиан отдели част от енергията, която бушуваше в него, и я използва, за да огъне за части от секундата пространството и времето и да свърже мястото, където се намираше, с тъмния, опръскан с кръв коридор.

И той остави меча там.

В последната десетохилядна от секундата той се замисли за баща си, който бе останал в Малмьо, и за майка си, която бе починала преди много години. За човешките си братя и сестри. За Т’фарел Гарвановия перчем и Живия дворец, за Киърандел и Тъп.

За Торонел и Каин.

Сбогува се с тях и използва последните остатъци от волята си, за да трансформира радиацията, която го убиваше.

Превърна себе си в светлина.