Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (52)

8.

В мъртвата тишина след тръгването на Каин и неговата домашна любимка богиня минутите се точеха като дни за онзи, който някога беше бог. Те бяха изгледали уловеното в куба видение, бяха съставили план и бяха отишли да спасяват света; а той сега седеше сам, потънал в мрачна меланхолия.

Тишината го обгръщаше, стискаше сърцето му, пропиваше се през порите му; тишина, толкова дълбока, че свистеше с въображаемо ехо. Тишината беше плодородна почва, от която поникнаха филизите на възможности, зародили се във всеобхватния му ум; тези филизи прераснаха в могъщи фрактални дървета от светове, изсъхващи и умиращи, само за да породят нови и нови варианти на бъдещето. Като градинар той търсеше начини да насочва този растеж грижливо и ефикасно; като градинар се опитваше да извлече полза от естествения ход на нещата в природата.

Това, помисли си той, намирайки клонка, способна с единствено натискане на пръста му да поведе цялото дърво в желаната от него посока; и това, друго място, където плъзналият се по кората негов дъх можеше да обагри цветчетата в нови нюанси; и най-накрая това.

И дървото на бъдещето прие формата на неговите мечти.

Той беше я наблюдавал — пародията на божество, лъжливия аватар на Чамбарая — и беше видял как тя изучава уловеното в куба видение, беше видял как копнежът за нейната река припламва в очите й. Беше разчел в тях стремежа й да остави зад гърба си този стерилен ад от бетон и стомана; беше разчел, че тя се нуждае само от оправдание.

„Мога да те изпратя там още сега — беше й казал Каин толкова бавно, сякаш го боли да изрече тези думи. — Ще го направим в чесмод режим, както при обичайните ти пребивавания там — няма да има публика, така че няма да имаме нужда от позволението на комисията по графиците. Колко време ще отнеме това?“

„Четири дни — бе отвърнала тя. — Може би пет. Дори за един бог е трудно да създава нови форми на живот; поне толкова време ми трябва, за да се уверя, че моето лекарство няма да се окаже дори по-лошо от болестта. Четири или пет дни в Отвъдие — и ще разполагам със сигурен антивирус.“

По този начин тя беше произнесла присъдата си. Оставаха й три дни живот.

Той трябваше да действа веднага; да чака, докато богинята спечели своята битка, би означавало самият той да изгуби войната. Тя щеше да има достатъчно сили против ХРВП; но истинската заплаха срещу неговия народ не беше самата зараза, а онези сили, които стояха зад нея. Богинята нямаше никакви шансове против тях; мислейки си, че е спечелила войната, тя щеше да се върне на Земята и да бъде унищожена.

За да се спасят тези хора, Ма’елкот трябваше да оживее отново.

Онези, които живееха в него, шумно настояваха да им обърне внимание; той отвори портите на мозъка си, за да ги освободи. Стоеше пред тях като гигант и ги наблюдаваше студено. Пръв сред тях, както винаги, бяха гаснещите останки от достойния за презрение слабак, който самият той беше някога: Ханто Сърпа.

Ханто от Птрейя, Ханто Сърпа, гърбавият астматичен некромант, беше късоглед, мършав и плашлив, единствено дете на помощник-писар. Ханто сега умоляваше за предпазливост, трепереше пред въображаемото унижение след евентуалния провал. „Аз съм нещо повече от теб — отвърна му великанът. — Аз съм Тан’елкот. Провалът е невъзможен.“

До Ханто стоеше по-скорошен заселник в ума на Тан’елкот: Ламорак, Карл Шанкс — чийто живот беше гравиран за постоянно в мозъка на Тан’елкот чрез магия преди около седем години. Ламорак — който беше тероризиран от своите по-големи и по-жилави братя, който беше бит и почти изнасилен от Бърн в имперския донжон, който лежеше безпомощен под ножовете на маестро Аркадейл в Театъра на истината — се спотайваше в най-мрачните кътчета на ума на Тан’елкот, нашепвайки му да се предаде.

Ламорак мразеше Каин и се боеше от него. Най-яркият му спомен беше от онова великолепно пладне на стадиона, когато Каин беше прерязал врата му с неудържимото острие на Косал и беше хвърлил главата му като детска топка в скута на Ма’елкот. Палас Рил предизвикваше в него похот, примесена с ярост; най-съкровеното му желание беше да я чука до смърт и духът му все още си оставаше скован от веригите на безсилие и отчаяние. Ламорак постоянно нашепваше, че всичко е случайност, че животът е каприз на мирозданието, и след като всичко е безполезно, не е ли по-добре да оцелее на сигурно място, както тук в момента, вместо да се подлага на риск в бъдещи битки? Тан’елкот му отвърна: „Всичко е случайно, ако му позволиш. Аз съм нещо повече от това, което беше ти.“

Зад Ламорак се тълпяха още мнозина, които Ма’елкот беше приел в себе си през годините: безлики, почти безформени сенки, с твърде незначителни животи, за да запазят индивидуалност в тази пародия на задгробен живот. Гласовете им се сливаха в океански прибой, умолявайки го да си спомни за тях, да ги обича, да се погрижи за децата си. „Не се бойте, аз съм с вас.“

Той събра силите си, избута всички обратно, затвори портите и ги заключи. Срещу него остана една-единствена фигура.

Ма’елкот.

Титаничен в своята мощ, величествен в доспехите си от полиран обсидиан, с дълга и четинеста брада, с коса, паднала върху раменете, с очи като черни диаманти. На него Тан’елкот каза: „Идвам. Ще живееш отново.“

И безмълвният бог в ума му вдигна всемогъщата си десница, благославяйки го.

Тан’елкот проби отново повърхността на съзнанието си, за да погледне към външния свят. Набра на клавиатурата код. Клавишите кънтяха в ритъм — като биене на барабани по време на екзекуция.

Огледалото, отразяващо екрана му, светна, показвайки добродушния стенограф, който с приятен глас му съобщи, че е готов да запише съобщението му за Борда на директорите на „Приключения без край“.

— Аз съм императорът в изгнание Тан’елкот — изрече той бавно и ясно. — Предайте на вашия Борд на директорите следното: в замяна на изпълнението на някои условия съм готов да разреша проблема им с Майкълсън.

Прекъсна връзката и въздъхна.

Скоро — коза той на бога в себе си. — Много скоро.