Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (191)

5.

Докато Рейт изкачваше стъпалата, единият от офицерите каза:

— Не можеш да влизаш тук.

Рейт стигна до изцапана с масло веранда и се спря на безопасните пет крачки разстояние.

— Защо? — попита кротко той.

— Хайде, приятел, връщай се обратно на улицата — каза му вторият пазач и посочи тълпите с меча си. — Никой не може да се качва по тези стъпала.

— Но аз искам да вляза.

— Връщай се на улицата — настоя офицерът. Той пристъпи към Рейт и вдигна меча си. — Съдебната палата е затворена през нощта. Разкарай се.

— Но вратата е отворена.

— Не е твоя работа… — започна офицерът, но Рейт отново сплете пръстите си, без да обръща внимание на цвърченето на кожата им, и го прекъсна.

— Кажи ми защо е отворена вратата.

— Защото напоследък Патриархът има проблем с вратите — отвърна офицерът. — Не обича да се затварят зад него, когато влезе в някое помещение.

Партньорът му го зяпна изненадано.

— Дори! Да не си полудял?

Офицерът го погледна изненадано.

— Какво?

— Патриархът? — рече Рейт.

— Дори, млъквай — тросна се другият офицер. Той се изстъпи пред колегата си и също насочи меча си към корема на Рейт. — А ти се разкарай оттук. Нищо не си чул, ясно ли е? Патриархът изобщо не е тук и ако споменеш нещо за това, ще те намеря и ще те убия.

Но гласът му не звучеше чак толкова уверено, а очите му гледаха втренчено омазаните с масло ръце на Рейт.

— Ти, ъъъ… — промърмори той, мръщейки се, — по-добре иди си измий ръцете. Не знаеш ли, че това нещо е опасно?

Много по-добре от теб, помисли си Рейт. Той отново сплете пръстите си.

— Аз съм Посланик Рейт от Манастирите. Патриархът изпрати човек да ме повика. Веднага ще ме отведете при него.

— Аз, ъъъ, аз… — заекна офицерът. — Ваше Превъзходителство, дрехите ви, не знаех…

— Веднага — повтори Рейт. Без да изчака отговор, той се плъзна между офицерите и влезе в тъмната Съдебна палата.

— Параклисът — извика офицерът след него. — Той е в параклиса. Аз, ъъъ, аз трябва да остана на поста си, имам…

— Сам ще го намеря — отвърна Рейт и закрачи в сумрака.

Атриумът на Съдебната палата представляваше огромно сенчесто помещение, нашарено с танцуващи оранжеви кръстове — приближаващият се пожар рисуваше по стените отраженията на кръстообразните прозорци. Рейт влезе, накуцвайки, и потропванията на ботушите му отекнаха глухо. Беше влизал в Съдебната палата десетки пъти; като момче беше работил като паж в „Императорски вестоносец“, за да помогне на баща си при заплащането на обучението си в училището към посолството. Но да я види потънала в разкъсван от огнени езици мрак… и тази миризма…

Съдебната палата винаги бе имала един особен мирис: парфюмите, пудрите и благовонните масла на благородните съдии се смесваха с потта на уплашените обвиняеми и се просмукваха завинаги във варовика. За Рейт тази смесица от парфюм и вина завинаги си остана миризмата на правосъдието.

А сега в Съдебната палата миришеше само на гниеща растителност и горящо масло.

Параклисът някога бе служил за светилище на Проритун, бога на небесата, който беше и пазител на хорските клетви и защитник на Анханските закони. Тук съдиите се молеха и се пречистваха, преди да се явят в съдебната зала. Жрецът на Проритун винаги беше тук, упълномощен от бога на небесата да дава благословията му на съдиите и да им предоставя временна защита срещу убеждаваща или принуждаваща магия. Макар Проритун вече да не властваше в Анханските съдилища, параклисът остана. Но сега беше олтар на Ма’елкот.

Вратата му също беше отворена, а от двете й страни стояха Божии очи.

— Хей, ти — каза единият от тях с напрегнат, но тих глас, сякаш се страхуваше да не бъде чут. — Не знам как си влязъл тук, но трябва да си вървиш. Махай се.

Рейт спря в една колона от светлина, която озари едната половина от тялото в алено, а другата скри в плътна сянка. Той сплете пръстите си.

— Аз съм Посланик…

— Не давам пукната пара кой си, приятел. — Офицерът пристъпи напред и върху дрехите му затанцуваха отблясъците от пожара. — Докато преброя до три, да си изчезнал оттук, иначе ще те убия. Едно.

Рейт се намръщи. Възможно ли бе влиянието на Проритун все още да се усеща тук? Той отново сплете пръстите си.

— Свали меча си.

— Две.

— Хайде, махай се оттук — обади се другият офицер. — Той говори сериозно.

Рейт се вглъби в себе си. Въздъхна и прехвърли тежестта на тялото си към пръстите на краката. Неохотно постави дясната си ръка върху дръжката на Косал.

— Не искам да се бия.

— Това си е твое желание. — Офицерът отново пристъпи напред; озовавайки се на една крачка от Рейт, той каза: — Три.

Но не го нападна. Може би, заставайки толкова близо до Рейт, бе забелязал собствената си смърт в тъжните му бледи очи.

— Ваше Сиятелство? — извика звънко Рейт. — Ваше Сиятелство, аз съм Рейт… Посланик Рейт.

— Как ли пък не — рече офицерът.

— Ваше Сиятелство, трябва да поговорим.

От вътрешността на параклиса се разнесе гробовен грак, който отекна в празната стая:

— Махай се.

— Чу човека, приятел — каза офицерът, приближавайки се още повече към него. Той вдигна меча си така, както момче вдига пръчката си, за да подплаши улично куче.

— Ваше Сиятелство, става въпрос за Каин — рече Рейт. — Трябва да поговорим за Каин.

Настъпи продължително мълчание; никой не помръдваше от мястото си.

— Пуснете го.

Офицерът отстъпи назад и показа с меча си вратата. Рейт мина покрай него, без да го поглежда, но усети промяната в стойката на този гладен ранен звяр.

— Недей — каза просто той.

После спря и зачака. Маслото от лявата му ръка падаше на плътни капки върху пода.

Пазачът зад гърба му неохотно свали вдигнатия меч.

— Не можеш да ме уплашиш.

— Така е — съгласи се Рейт, без да се обръща. — Но мога да те убия, макар да не ми се иска.

Той отново усети размърдването на гладния ранен звяр — но този път той бавно отстъпи. Рейт кимна на себе си и тръгна напред.