Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (77)

2.

Когато влакът с пъхтене спира до платформата на гара Палатин, Рейт изважда един огромен хронометър от джоба на алената си роба и показно отваря капака му.

— Девет и единайсет — обявява той с онова снобско самодоволство, което можете да видите само при някой младеж, който е получил най-точния часовник в града. — Закъсняхме с шест минути, но все пак разполагаме с достатъчно време.

Той затваря капака, но неохотата му да го прибере обратно е толкова очевидна, че аз се смилявам над него и го питам откъде го има.

— Подарък ми е — отвръща той с разсеяна, леко мрачна усмивка, която не разкрива зъбите му. — От Вицекраля. Той е побъркан на тема точност.

— Гарете. — Името му оставя неприятен вкус в устата ми; едва се сдържам да не се изплюя на пода. Рейт — чувствителен както винаги — веднага го усеща.

— Мислех, че вие двамата сте приятели, Каин. Той каза, че те познава доста добре.

— Приятели? Предполагам, че може да се определи като един вид приятел — признавам аз. — От онзи тип, който ми се иска да натикам до шията в яма, пълна с повръщано, а после да започна да му изсипвам върху главата кофи с лайна, за да видя дали ще успея да го накарам да се потопи.

Двама от носачите изпръхтяват, а един направо се засмива — след което разбира, че Рейт не е разбрал сравнението, и прикрива устата си с ръка, макар че продължава да се киска. Очите на Рейт се замъгляват и лицето му се изопва в болезнена гримаса, която би трябвало да означава усмивка: видът на момче без чувство за хумор, което не е съвсем сигурно дали не се подиграват на него, но за всеки случай решава да се включи в шегата.

— Ами ако се отмести встрани? — пита неуверено той.

— Тогава просто ще взема по-голяма кофа — отвръщам с усмивка и той най-накрая придобива увереност, че може да се засмее, и го прави.

Момчето толкова иска да се хареса — у всеки друг това би изглеждало жалко и дразнещо, — но Рейт е страхотно хлапе и аз съм готов да му простя всичко.

— Вицекралят е на наша страна, Каин — казва сериозно младежът. — Той реши да те доведе тук, за да видим дали можем да спасим елфите от Палас…

— Не ми напомняй — прекъсвам го аз. Нещо в корема ми се сгърчва. — Мога да се справя, но само ако не го мисля много.

Устните на Рейт се разтягат, сякаш е лапнал странично молив, и бледите му очи заблестяват.

— Все още я обичаш. След всичко, което е направила — и което ще направи, ако не я спрем.

В устата ми усещам вкус на пепел.

— Не е толкова лесно да престанеш да обичаш някого, хлапе. Мога да направя онова, което трябва. Но не мога да се насиля да го харесам.

Той кимва.

— Да отидем при Вицекраля. Ритуалът трябва да започне в полунощ и той иска да те види там.

— Това е другото нещо, което няма да успея да харесам.

Забивам палци в безчувствените си бедра; мога да почувствам натиска през кожата. Неумолимите закони на физиката в Отвъдие са изключили байпаса ми и едва усещам краката си — всъщност се появява внезапна, изненадваща болка и когато отдръпвам пръстите си, аз откривам тъмни мокри петна върху кожения ми панталон, а дланите ми някак странно лепнат. Повдигам ръцете си и ги поглеждам намръщено, опитвайки се да огледам по-добре гадостта по дланите си на светлината на лампата.

— Какво е това, по дяволите?

Сигурен съм, че не съм се напикал — частичната регенерация на гръбнака ми дава сравнително надежден контрол над сфинктера ми, отпред и отзад, стига шибаният байпас да не омаже нещата, — а гадостта мирише на лекарство, на някакъв антибактериален крем. Протягам дланите си към Рейт.

— Какво е това? Кой ми намаза краката с тая гадост? Това да не е някаква проклета шега, докато съм спял?

Сега вече болката се появява и в други части на тялото ми: в ръцете, в гърба, странично, по ребрата — силна болка, пареща болка като от дълбоки изгаряния, такава, каквато се усеща, когато сякаш горите отвътре. И заедно с болката се промъква и някакъв примитивен безпричинен ужас… чувствам се така, сякаш някой ме ръчка с нажежени пръчки в гърба, докато леденостудена лигава анаконда изпълзява по гърлото ми и се свива на кълбо в корема ми.

Изтръсквам ръцете си, опитвайки се да сваля гадостта от тях, като същевременно се опитвам да не повърна няколко ярда от оная покрита със слуз змия…

И Рейт отново ме спасява с докосване и успокояваща дума.

— Не, всичко е наред, Каин. Просто имаше малко изгаряния, това е всичко. Нищо сериозно. Когато спаси М… тоест Тан’елкот, спомняш ли си? Но за тях се погрижиха и те вече дори не болят. Помниш ли?

— Аз, ъъъ… да, добре, помня. — Вдигам ръце към главата си и разтърквам слепоочията си с палци. Болката отминава толкова бързо, колкото се е появила.

Предполагам, че всичко е просто в главата ми.

— Странно… Не мога съвсем да се оправя с бъркотията в главата ми — произнасям бавно аз, с леко удебелен език. Трудно движа устните си. — Не мога да си спомня дали пожарът наистина се случи, или е било просто сън. Искам да кажа, че понякога ми се струва истински, но точно сега не мога да си спомня…

— О, истински е — казва Рейт. — Всичко е записано. — В гласа му се промъква странна нотка — зловеща, почти похотлива, — но през цялото време той звучи леко самодоволно, удовлетворено. Сякаш очаква нещо, което ще му помогне. Поглеждам го намръщено, но той не ми обръща внимание.

Щраква с пръсти на носачите — четирима едри монаси от Посолството в Трънова клисура — и те повдигат стола ми на раменете си. Рейт отваря двукрилата врата на вагона, ритва надолу сгъваемата стълба, за да се разгъне до платформата, и ние шестимата се отправяме към Палатин.

Макар да е почти полунощ, лагерът е оживен. Преди две години това място беше просто лагера Палатин, купчина палатки и два грамадни навеса от гофрирана стомана — централният лагер на мините, които бяха обсебили целия източен подход към прохода. Сега се е превърнал в процъфтяващ град в стил Стария запад, с два хотела, улица с барове и бардаци, магазини и конюшни; дори железопътната станция е станала три пъти по-голяма. Линията продължава мили наред из околните хълмове. До станцията се издига малка дъсчена сграда с огромна табела, обявяваща, че това е редакцията на „Палатин Трибюн“ — вестника на компанията „Отвъдие“.

Направо мога да си представя утрешните заглавия:

БУНТОВНАТА БОГИНЯ ПОСЕЧЕНА ОТ КАИН

Завърналият се герой помага на артанците да спасят света

Става ми още по-гадно.

Над улиците съскат газени лампи, които придават на лицата на миньорите, проститутките и обикновения народ еднакъв зловещ зеленикавобял цвят като на трупове. Носачите ми поемат по главната улица, която е широка един хвърлей ивица, покрита със смес от черна кал и конски фъшкии; преди да сме изминали и половината път до хотела, въглищната прах и пушекът от доменните пещи покриват кожата ми с мазен кафеникавочерен пласт. Въздухът има вкус на сяра.

Влизаме и Рейт ни повежда покрай една много стара, като излязла от филмите рецепция, през малка, тясна кръчма, където самотен барман чете брой на „Трибюн“, истински старомоден вестник, напечатан с мастило върху произведена от дърво хартия. Той дори не повдига глава, за да ни погледне. Зад следващата врата се намира частна зала за приеми с няколко груби, но удобно изглеждащи дивани, облечени в кожа, и дървена трапезна маса, достатъчна за шестима души.

В далечния край на масата, разпръснал във ветрило пред себе си купчина листове, седи Винсън Гарете. Поглежда към носачите, които внасят стола ми през вратата, и кимва на Рейт за добре дошъл.

— Отлично — казва тихо той, после се обръща към мен. — Благодаря ти, че дойде, Хари. Както вече знаеш, аз не вярвам, че без твоя помощ ще успеем да спасим това място от жена ти. Ако нямаш нищо против, оттук отиваме право на мястото, където ще се проведе ритуалът.

Отново потърквам лицето си — светът около мен отново се размива като в някакъв кошмар, в който не разбирам какво става, но съм сигурен, че в случващото се има някакъв смисъл, който не мога да си спомня.

— Изглежда ми доста странно — казвам аз. — Това, че се намирам тук. Не мога да разбера защо.

— Разбира се, че не можеш — отвръща дружелюбно Гарете. — Мисля, че можем да прекъснем тук и да продължим записа отново, когато започне ритуалът.

— Какво? Прекъсване? Запис? За какво говориш?

Гарете кимва към Рейт и той нарежда на носачите да ме оставят на пода до масата и да изчакат отвън.

— Затворете вратата — казва рязко той. — Не трябва да чувате какво се говори в тази стая. — Четиримата монаси докосват с пръсти веждите си в знак на Подчинение и излизат. Не забравят да затворят вратата.

Устните на Гарете се превръщат в тънка права линия под дългия му закривен нос и той се изправя със зловещата грациозност на хищна птица.

— Предполагам, че белезниците са на разположение — казва той, заобикаляйки масата с вирната глава, сякаш с едното си око сканира плитчините за риба.

Рейт измъква бели пластмасови белезници.

— Стой мирно, Каин. — С бавни целенасочени движения той използва едната, за да привърже ръката ми към облегалката на стола, и я пристяга здраво.

— Хей, стига, де, Рейт — казвам аз и се мръщя. — Приятелството си е приятелство, но дори на жена ми не позволявам да ме връзва… — Опитвам се да се шегувам, но усещането за онази лигава змия отново плъзва в гърлото ми. Сега вече притиска дробовете ми и аз дишам учестено. Иска ми се да се засмея, но може да излезе нещо като нервно блеене — тогава ще разбера, че наистина съм уплашен, и изобщо не съм готов за това.

Рейт пристяга другата лента около дясната ми ръка и облегалката на стола. Гарете вдига купчина малки бели правоъгълни картончета от масата и започва да чете най-горното.

— Добре — мърмори си той, кимайки на себе си. После ме поглежда. — Мисля, че можем да започваме.

Откривам, че несъзнателно съм започнал да изпробвам здравината на белезниците.

— Какво става тук, по дяволите?

Гарете претегля на ръка тежестта на купчината картончета.

— Тук имам някои наистина специфични инструкции, Хари, които възнамерявам да изпълня колкото се може по-точно, както обикновено. Признавам, че не виждам смисъл в повечето от тях, но предполагам, че не е и необходимо. Първата инструкция е, че трябва напълно да осъзнаеш положението си.

Той ми разкрива пълен набор от бели, твърде големи за кльощавата му физиономия зъби.

— Ваше Превъзходителство?

Рейт отваря малка раница, която не си спомням да съм виждал у него. Отвътре измъква руло блестяща мрежа. Когато я разгъва, стреснато осъзнавам, че мрежата е сребърна, същата като онази, с която бях покрил Ма’елкот на Стадиона на победата преди толкова години.

— Знаеш ли какво е това, Каин? — пита той.

Повдигам рамене; движението ми кара белезниците да се врежат в китките ми, затова се отпускам отново.

Усмивката на Рейт реже като бръснач.

— Знаеш ли за какво смятам да я употребя?

— Трябва ли да ме интересува?

Сега е ред на Рейт да свие рамене. Дишането му е учестено и той прилича на девственик, който за пръв път вижда женска гърда.

Мята мрежата върху главата ми както матадор — плаща си.

Мрежата се разлива върху мен като кофа с леденостудена вода; шокът идва толкова бързо, че не усещам нито студ, нито горещина, а просто инстинктивно изпъшквам. Вцепенявам се, издавам само нечленоразделни звуци, а стаята избухва в бяло, сякаш някой е запалил магнезиева пръчка в главата ми, а сега някой друг пали нови и ги използва, за да подпали напалма, който е разлял по краката и по гърба ми; и аз горя целият, кожата ми се пука, причинявайки непоносима болка, усещам силната смрад на печено месо и леденото докосване на спирт до овъглената ми кожа…

А пред мен стои облеченият в алената роба на Посланик на Манастирите непознат, чието лице прилича на замръзнала маска, прилепнала на места към черепа му; в синкавобелите му очи проблясва светлина, приличаща на отражения от пламъците, които ме изгарят.

— Кой… — опитвам се да произнеса аз с усилие, ръмжейки от болка. — Кой си ти?

— Не ме ли познаваш, Каин? — изрича той, а зъбите му са оголени в хищническа усмивка. Навежда се към мен, сякаш се кани да отхапе парче от лицето ми, след което протяга сгърчените си като орлови нокти пръсти, сграбчвайки плътта ми през мрежата; туниката се търка в изгорялата кожа и аз потрепервам от новата болка. Тихият му злобен глас ме прогаря почти като погледа му.

— Аз съм най-добрият ти приятел.