Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (91)

2.

Безумното препускане през тайните коридори на „Залагащия пришълец“ приключи, когато огрето разтвори чувала и — подобно на висок девет фута, с щръкнали жълти бивни Дядо Коледа — изсипа Делиан, мрежата и всичко останало на пода в спалнята на Киърандел. Делиан се изтърси силно по задник и ребрата го заболяха повече, отколкото от ритника.

Бавно и предпазливо той се опита да размотае мрежата дотолкова, че да успее поне да се изправи на колене. Стараеше се да не прави резки движения, които да се разтълкуват като опит за освобождаване; в другата си ръка огрето държеше боздуган с големината на крака на Делиан и с шипове, по-дълги от пръстите му и поне толкова остри.

Киърандел лежеше просната върху копринените възглавници в ярки цветове, струпани върху леглото под огромния балдахин. Под стоманеносивите й очи имаше черни сенки, а косата й се беше разпръснала на мазни кичури по раменете и възглавниците. Кожата й напомняше на Делиан за гърчещ се в пресъхващо езеро сом, а устните й бяха увиснали като парче сурово месо над острите й хищнически зъби. Стаята миришеше на полупълно нощно гърне, допълнено с повръщано.

— Когато ги изпратих да те доведат — произнесе завалено Киърандел, сякаш езикът й беше удебелен, — възнамерявах да кажа нещо духовито. Нали се сещаш: че съм искала лично да ти благодаря за това, че ми спаси живота.

— Киър…

— Млъквай! — изпищя яростно тя, надигайки се от възглавниците; но после отново се отпусна върху тях, сякаш усилието я беше изтощило. — Но не ми се иска. Не мога. Дори не мога да злобея. — Тя извърна глава настрани, за да не може той да вижда изражението й.

Сърцето му се сви от мъка, не беше способен да говори.

— Сега ми казват, че не трябва да умираме — продължи Киърандел, все още извърната на другата страна, към тъмните брокатени завеси, които закриваха прозорците на спалнята. — Казват ми, че тази твоя болест може и да не ме убие. Че всички може да оцелеем.

— Да — каза Делиан.

— Всички, без Пишу — рече тя. — Всички, без Тъп.

— Богинята…

— Не ми говори за твоята богиня. Знам всичко за нея. Тя е шибан актир. Палас Рил.

— На мен ми изглеждаше много божествено — отвърна Делиан.

— Знаеш ли — промълви разсеяно Киърандел, сякаш изобщо не го беше чула, — вече се носят слухове. Има убийства, и то много. Не всичките са в Града на пришълците. Вероятно екипажа на баржата ти. Но се говори, че са виновни каинистите — че в отговор на масовите арести са започнали кампания за всяване на ужас, че се опитват да прецакат плановете на правителството за Седмия фестивал. Ала ние двамата с теб сме наясно, нали? Нали? Поне аз си мислех така; но сега, като се замисля отново, не съм чак толкова сигурна.

— Какво имаш предвид?

— Познавах Каин. Това изненадва ли те? Участвах във всичко, във Възнесението на Ма’елкот — и то не стана по начина, по който твърди Църквата. Бях там. Но Църквата е права за едно нещо: той беше актир, Каин. Палас Рил беше жена му. И двамата актири. Също като теб, Делиан.

— Киърандел…

— Едно нещо е сигурно относно Каин — винаги можеш да разбереш кога се е замесил в нещо, защото всичко започва да излиза от контрол. Понякога дори можеш да го видиш: черен Поток, струя, която извира отвсякъде и не отива никъде. Ще я познаеш, щом я видиш. Нищо не става така, както се очаква. Обикновено нещата се влошават. Просто ей така.

— Онова, което знам за Каин, е същото, което знаят всички — рече Делиан, повдигайки безпомощно ръце, от което мрежата зазвънтя като ризница. — В по-голямата си част е онова, което казва Църквата. За Палас Рил знам само, че обеща да помогне. И че спаси живота ти.

— Спаси ми живота? — Киърандел извърна глава към него; кървясалите й очи приличаха на полуизмътени яйца, счупени в студена тенджера. — Да. Би трябвало да й благодаря. Би трябвало да й благодаря, че ме остави да се събудя и да открия… — Гласът й се пречупи — … Пишу… Тъп… двамата мъртви. А аз трябва да живея с мисълта, че съм ги убила. За нищо.

— Съжалявам, Киър — просто и искрено изрече Делиан. — Иска ми се нещата да се бяха развили по различен начин.

— Нима? Наистина ли? — Тя погледна към огрето и махна с треперещата си ръка. — Свали това от него.

Огрето загреба с шепа металната мрежа върху главата на Делиан и дръпна, събаряйки го на пода. Той падна върху подутия си инфектиран крак и внезапната болка го накара да изпъшка. Инстинктивно се обърна към менталното си зрение, за да успокои пламтящия от болка крак с Потока; Киърандел даде знак и човекът го перна с ръка по главата.

— Недей — каза тя. — Наблюдавам те, Подменени. Това беше просто предупреждение. Посегнеш ли отново към Потока, той ще те убие. Ясно ли е?

— Не — отвърна едва-едва Делиан през стиснати зъби, за да не изхлипа. — Не, не ми е ясно. Не разбирам защо се отнасяш така с мен. Като с враг.

— Може би мога да обясня — рече Киърандел. Тя вдигна една тънка пръчка от лакирано дърво с дължината на ръката си. Завъртя я на едната и на другата страна под слабата светлина на лампата; лакът сияеше във всички цветове на дъгата и не можеше да се разбере какъв е същинският цвят на дървото. — Знаеш ли какво е това?

— Разбира се, че знам — отвърна Делиан намръщено. — От двайсет и пет години съм принц на Митондион. Откъде взе този съобщителен жезъл?

Съобщителните жезли представляваха най-ранните архиви на Първия народ, които се бяха появили векове преди изобретяването на азбуката им. Тренираният ум можеше посредством Фантазия да отпечатва върху полукристалната структура на растението; така вградената в правилно подготвен съобщителен жезъл, Фантазия оставаше за постоянно, докато не се повредеше самата пръчка. Процесът беше трудоемък и още преди години беше отпаднал от употреба. Съобщителните жезли се използваха единствено когато ставаше дума за официални държавни въпроси, и то само в случай на кралски сватби или обявяване на война. Делиан нямаше да види нито един от тях през живота си, ако домът Митондион не беше наследствен пазител на храстите, от които се изготвяха пръчките; „съобщителен жезъл“ беше превод на думата „митондион“ на западен диалект.

— Донесе ми го една птица преди около два часа — каза Киърандел. — Не си ли си задавал някога въпроса как успявам да разбера какво става в другата половина на континента? Погледни. — Тя му подхвърли пръчката; Делиан инстинктивно я улови.

В нея имаше необяснима здравина, тежест, сякаш бе направена от злато, а не от дърво. Делиан я повъртя в ръцете си и тя събуди в него страхове, които смразиха вътрешностите му.

Съобщителният жезъл можеше да дойде само от Митондион.

От дома.

— Давай — подтикна го Киърандел. — Изсънувай го.

— Аз, ъъъ… — Внезапно съобщителният жезъл беше станал толкова тежък, че ръката го заболя от усилието; устата му беше пресъхнала, а езикът му лежеше безчувствен в нея.

Торонел щеше да отиде направо в Живия дворец.

Делиан вдигна очи; не можеше дори да погледне пръчката.

— Не искам, Киър — рече просто той. — Защо не ми го преразкажеш? Моля.

— Това не беше предложение, Подменени. Ще го повторя само още веднъж: изсънувай го. Ако се наложи да потретям, то ще го сторя, след като боздуганът на Руго направи глезените ти на каша. Разбра ли ме? — Очите й бяха тъмни, безизразни и матови като покрити с прах.

Делиан погледна отново към съобщителния жезъл в ръцете си; играта на цветовете на дъгата внезапно бе станала непристойно отблъскваща като червило на устните на проститутка.

Но всъщност колко лошо можеше да бъде? В сънищата си той вече беше виждал хиляди пъти Митондион в руини; това просто не можеше да бъде по-ужасно от най-мрачните му представи. Той отвори Обвивката си, за да погали съобщителния жезъл с лека струйка енергия от Потока; цветовете се завихриха около него, обединени от горски звуци и аромати. Скоро се събраха в цялостна Фантазия и той разбра колко е грешал.

Не би могъл да си представи нещо по-ужасно от онова, което видя.