Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (231)

1.

Той се спуска от небесата по линията от кълбести буреносни облаци, наближаващи от изток; носи ги вятърът, който духа в тила ми.

Първо се появява лъскав хромно-черен метеор — лимузина „Мерцедес“, по-голяма от апартамента, в който съм израснал. Тя се спуска с гръмовен тътен, като далечно бучене на турбини. Но това не са турбини, а гръмотевици.

Кучият син ръси гръмотевици така, както другите си прочистват гърлото.

Лимузината се приземява на мястото между два мъртви бронетранспортьора на пресечката между Пътя на боговете и Пътя на измамниците. Облаците се раздуват, поглъщат небето и над руините пада мрак. Сред тях се отваря една-единствена цепнатина, през която прониква златистият лъч на есенното слънце.

През тази пукнатина, яхнал златистата светлина, пристига Ма’елкот в ореол от сила — Супермен в италиански костюм.

Около него се вихрят струи черен Поток — той е в центъра на плетеница от пулсиращи тъмни нишки, които се сплитат в дебели въжета, преди да изчезнат в невидима за очите ми посока.

Макар че някои от тях мога да проследя. Някои от най-дебелите въжета са свързани с мен.

Моята собствена плетеница създава фантастична паяжина около мен, сложна и плътна, непроницаема, но аз някак си успявам да виждам през нея; предполагам, че в това има логика, защото не я виждам с очите си.

Той се движи като танцьор, леко и със съвършен баланс, позирайки в слънчевия си ореол. Топлият сивкавокафяв цвят на костюма „Армани“ идеално допълва порутените овъглени каменни блокове, които са задръстили улицата. Ха. Пуснал си е брада.

Е, аз също.

Очите му ме откриват в отсамния край на Пътя на боговете и електрическият му поглед ме пронизва като амфетаминова инжекция; вълна от топлина тръгва от тила ми и преминава през цялото ми тяло, чак до пръстите на ръцете и краката.

Той се усмихва ослепително.

Посяга към тила си и развързва косата си; тя се спуска по раменете му на озарени от слънцето вълни. Развърта рамене като борец и облаците се разделят: над главата му като цвете разцъфва безкрайна синева. Облаците се пръсват във всички посоки и напускат очертанията на града, сякаш бягат от сърцевината на всички неща, които представлява Ма’елкот.

Той носи със себе си своя собствена пролет, черпейки живот от опустошената земя на града; над руините се извиват яркочервени, кафяви и златисти фиданки, които се обръщат към слънчевото му присъствие. Социалната полиция, дворцовите рицари и добрата стара анханска пехота се измъкват изпод натрупаните отломъци, помагат си един на друг, дори ранените, дори умиращите, за да могат да се изправят и след това да коленичат в благоговение пред завърналия се Бог.

И в това има нещо съдбовно.

Защото в известен смисъл аз винаги съм бил тук.

Винаги съм седял сред руините на Финансовия квартал, загледан към Пътя на боговете над окървавените развалини на Стария град, кацнал на един изкорубен щурмови катер, усещайки студената стомана на Косал върху коленете ми. Разкъсаният титанов корпус непрекъснато поскръцва и свисти, докато изстива под задника ми. На няколкостотин ярда вляво от мен винаги е зеела димящата пропаст, където някога се беше издигала Съдебната палата, обградена от извънземен пейзаж от кратери и шлака от разтопени сгради; дори хилядолетната каменна стена на Стария град е клюмнала към реката в термална верига като размекнатия ръб на восъчна свещ.

И точно от тази посока ми шепне сянката на Крис Хансен с глас, изпълнен със спомени и печал.

Винаги съм бил тук, защото минало няма: всичко, което е съществувало в миналото, съставя мрежата на Потока, чиито черни възли изграждат настоящето. Винаги съм бил тук, защото няма бъдеще; онова, което предстои да се случи, никога няма да настъпи.

Съществува единствено „сега“.

Има една приказка — не мога да я удостоя с думата пророчество, нито дори с легенда, — която е много популярна сред мнозинството необразовани елкотанци; очевидно истинските вярващи са горе-долу от един тип, независимо в какво вярват. В продължение на седем години те си я разказваха един на друг — че Принцът на Хаоса ще се върне от отвъдния свят, за да се изправи пред Възнесения Ма’елкот в една последна битка.

В Деня на Възнесението.

Смеех се над тази приказка всеки път, която някой от актьорите в ССП я чуеше. Поклащах глава и се смеех. Тези глупави неосведомени копелета — да можеха да ме видят как излизам с Тан’елкот на по питие в една наша любима кръчма. Да можеха да ме видят в моята инвалидна количка; да можеха да видят Тан’елкот в Екзозеума на Студията как два пъти дневно развлича туристите с шибаните си купонджийски номера. Горките невежи кучи синове.

Казвам това, но не съм сигурен дали говоря за тях, или за нас. Защото трябваше да се досетя. Мамка му, знаел съм го през цялото време.

Татко ми го каза в очите: Понякога достатъчно подходящите метафори се въплътяват сами.

Така че тези глупави, невежи кучи синове се бяха оказали по-близо до истината от нас, самодоволните шибани многознайковци, които се скъсвахме да им се присмиваме. Това вечно „сега“ в руините на Анхана, и аз, застанал срещу бога сред руините на неговия град и труповете на последователите му…

Невъзможно. И неизбежно.

И двете неща едновременно.

Докосвам една от черните нишки, най-обикновена, почти изпъната: това е Делиан, който хвърля Косал на пода в коридора между мен и Рейт. Тази нишка е свързана с безброй други, които стават все по-оплетени: това съм аз, обаждащ се на Шана, за да й кажа да се връща от Фенкона. Ето го Рейт, който се здрависва с Винсън Гарете, и това е свързано с мен, как стоя до трупа на Крийл в Посолството на Манастирите, и това се свързва пак с мен, как давам на Шана едно окъсано копие на роман на Хайнлайн, купено от черния пазар, което пък се свързва с Шана, застанала до мен в една уличка, вперила поглед в главата на Тоа Фелатон, която се въргаля върху омазания с лайна калдъръм, но едновременно с това всички тези нишки са свързани и много други, а те от своя страна — с трети, някои от които се връщат обратно в затворени примки, а други се протягат към невидими далечини.

Много от тях се връщат към клозета в Лингвистичния корпус, но дори той представлява плетеница от нишките на Клечката и татко, на хлапето на име Нилсън, което ме удря с тухла в главата, и някой, който преди двеста години изпуска на земята колба с ХРВП, на Ейбрахам Линкълн и Ницше, Лок и Епикур, и Лао Дзъ…

На вас това сигурно ви прилича на съдба.

Опитайте се да ми кажете, че татко е имал и най-малката представа, че аз ще се озова тук, докато е писал пасажите за Слепия бог в „Предания на Първия народ“. Опитайте се да ми кажете, че е трябвало да го предусетя, когато разбих главата на Клечката с оная тръба или когато предложих на Шана да се омъжи за мен, или пък когато лежах, окован към черния камък, в локва от собствените ми нечистотии и се опитвах да вдъхна живот в краката ми. Това за съдбата е пълна глупост.

Съдбата направлява живота ни само ако го гледаме от края към началото.

Вселената представлява система от случайности, ми каза веднъж Крис и беше прав. Но това не я прави хаотична. Само изглежда така. Системата съществува: странни притегателни сили подреждат групи от квантови вероятности. Аз мога да ги видя.

Виждам и нишките на черния Поток, които разцъфват и се простират напред във времето, свързват всяко събитие с друго, като всички си взаимодействат в една матрица от сили, която е толкова сложна, че в нея не съществува такова нещо като обикновена аритметична прогресия — но дори когато цялата система на реалността е разгъната пред вас, единственото, което можете да видите в нея, са очертанията на миналото.

Бъдещето не може да бъде предсказано. Може само да бъде преживяно.

Защото и една безкрайно малка нишка, като това какво е закусвал някакъв лаборант преди двеста години, може да окаже такъв натиск, че да тласне цялата Земя към Чумавите години и Студията; защото ефектът на пеперудата, породен от решението на едно тринайсетгодишно момче на име Хари, че повече няма да живее в страх, е завързало историята на два свята в днешния възел.

И накрая се стига до най-безкрайно прецаканата част от това безкрайно прецакано настояще: най-накрая ме спипаха. В последната минута от моя живот аз станах каинист.

Господи.

Добре. Достатъчно.

Готов съм да сложа край на всичко това.

Да си смъртен, е истински дар; въпросът не е в това дали ще умреш. Въпросът е как.