Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (24)

4.

Шана го гледаше как се отдалечава, облегната на прозореца на кабинета му, притиснала пламналото си чело към студеното стъкло. Черният силует на неговия даймлер найтхоук пое по дългата, гладка, компютърно разчетена траектория към ниските облаци.

Тя тъгуваше по реката.

Четиридесет дни — помисли си тя. — Това всъщност са само пет седмици — добре де, шест. За шест седмици мога да изтърпя всичко.

След четиридесет дни, точно в 09:00 часа, щеше да започне смяната й като богиня. В 08:30 тя щеше да си сложи респиратора, да легне в ковчега за свободен режим и да затвори капака; щеше да лежи неподвижна върху гел-леглото, докато течаха безкрайните минути на балансировката на масата — трансферът в свободен режим изискваше изключително точна обмяна на маса/енергия между вселените, — и през тези бавно изминаващи секунди тя щеше да тръпне в сладко очакване на беззвучния, разтърсващ съзнанието гръм на прехвърлянето в свободен режим. В очакване на първите нотки от Песента на Чамбарая: дълбокият, бавен приветствен химн, който щеше да напълни сърцето й, събуждайки към живот ответната мелодия. Два пъти в годината, по три месеца наведнъж, тя можеше да бъде част от реката.

Два пъти в годината можеше да бъде цяла.

Никога не каза на Хари как копнее за тази музика; никога не му каза колко пуста и празна се бе превърнала Земята за нея. Обичаше го твърде много, за да му каже колко е мъчителна самотата в леглото й. Не можеш ли да го разбереш? — проплака сърцето й към отдалечаващата се кола. — Не виждаш ли колко съм самотна?

Сълзите бавно потекоха по бузите й. Как да живее, когато в сърцето й има само спомени и надежда?

— Мамо? — разнесе се колебливият глас на Фейт зад гърба й. — Мамо, добре ли си?

Шана се отдръпна от прозореца. Не си направи труда да изтрие сълзите си; връзката, която съществуваше между тях през тази половин година, не им позволяваше да се лъжат една друга.

— Не — призна тя. — Много ми е тъжно днес.

— И на мен. — Фейт разтъркваше очите си с юмручета, докато влизаше бавно в кабинета. Шана я пресрещна и я вдигна на ръце, изпъвайки пижамката й и отмятайки от лицето й рошавите златисти кичури. Фейт въздъхна и облегна бузата си на рамото на Шана. — Липсва ти реката, нали?

Шана кимна безмълвно. Тя седна на диванчето до прозореца и настани Фейт в скута си; после се обърна и погледна към облаците, озарени от оранжевите светлини на града.

— И аз — рече сериозно Фейт. — Липсва ми музиката. Когато си у дома, винаги е тихо — понякога дори ми става страшно.

Шана прегърна силно дъщеря си, усещайки остро колко е дребно и крехко телцето й, и притисна малката й главица към рамото си. И все пак физическият контакт беше само слабо ехо на близостта и любовта, които споделяха, докато бяха свързани чрез реката. Фейт се роди точно девет месеца след битката на Анханските докове. Клетките, които един ден щяха да се превърнат в дъщеря й, вече се бяха настанили в утробата й, когато за пръв път докосна реката и се вля в Песента й.

При обожествяването на Палас Рил същата сила се вля и в дъщеря й.

— Липсваш ми, когато си тук — каза Фейт. — Чувствам се доста самотна без музиката. Но и татко има нужда от теб.

— Да — отвърна Шана. — Да, знам.

— Това ли се случи? Двамата се скарахте?

— Не, не се карахме. Вече никой не се кара с баща ти — отвърна отчаяно Шана. Тя погледна към скупчените облаци, в които се бе изгубил найтхоукът. — И мисля, че точно това е проблемът.