Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (234)

4.

Рейт излезе, накуцвайки, от сенките на срутената стена, присвивайки очи под лъчите на безмилостното слънце. Тишината беше безкрайна като небето; единственият звук в разрушения град бяха бавните му поскърцващи стъпки. Оставяше след себе си кървава следа, примесена с черно масло. Артанците — Социалната полиция — го следяха с поглед, докато монахът стигна бавно и с усилие до средата на Пътя на измамниците, където той се пресичаше с Пътя на боговете.

На широката улица той виждаше гърба на мъжа, когото някога бе боготворил. По-нататък, в самия край на улицата, неговият личен демон седеше върху сгърчено парче метал. Въздухът беше толкова чист, че Рейт успя да види изражението на лицето му. Той кимна леко.

Каин кимна в отговор.

Рейт се обърна към превозното средство, което бе застинало безжизнено между два също толкова безжизнени бронетранспортьора. Артанските шлемове се въртяха в синхрон с движенията му. Анханските войници го наблюдаваха мълчаливо, без да свалят ръце от оръжията си.

Рейт се усмихна на себе си. Зачуди се дали Каин се е чувствал по същия начин, докато е крачел по пясъка на арената на Стадиона на победата. Чудеше се дали Каин се е чувствал толкова силен, толкова щастлив.

Толкова свободен.

В аптеката на Кривата улица Рейт се беше изправил, готов за тръгване, още докато Каин внимателно използваше Косал, за да среже оковите си. Беше погледнал към мъртвата жена в коридора, припомняйки си, че много пъти е идвал в тази аптека, първо като дете, после като паж в Съдебната палата, след това като ученик в посолството. Познаваше двамата старци, откакто се помнеше; сега се сети, че те имаха син, който живееше някъде другаде, но не успя да си спомни нищо друго. Двамата бяха просто старият аптекар и жена му. Не помнеше имената им.

Зави му се свят и той се облегна на стената, задъхан. Каин спря да реже и го погледна:

— По-добре седни.

— Няма — отвърна Рейт, поклащайки замаяно глава. — Не. Само… да си поема дъх…

— Ако не го караш по-спокойно, скоро няма да има какво да поемаш.

— Не. Тук пътищата ни се разделят, Каин. Едва ли ще се срещнем отново.

— Рейт…

— Бих искал… — Той замълча, тръсна глава и започна отначало. — Ако можех да намеря някакъв начин, без да оскверня паметта на родителите ми и паметта на магистър Крийл, щях… Ще ми се да можех да кажа, че съжалявам. Ще ми се да можех да кажа, че ти благодаря. Но не мога.

— Хлапе…

— Не мога да поправя стореното.

— Никой от нас не може.

В отговор Рейт само кимна и отново се обърна с намерението да си тръгне.

Каин го хвана за чистата ръка.

— Все още не съм приключил с теб, хлапе.

Когато Рейт се опита да се отдръпне, Каин бързо уви веригата от оковите си около китката му.

— Пусни ме… — Рейт замахна към него с лявата си ръка, заплашвайки го с черното масло.

Каин изсумтя.

— Давай. Току-що приключи със спасяването на живота ми, а сега се каниш да ме убиеш? Хубаво.

— Какво искаш?

— След няколко минути и без това сигурно и двамата ще бъдем мъртви — отвърна Каин. — Но ако това не стане, ще имам нужда от теб.

— За какво? — попита Рейт, изненадан от странното звучене на гласа си; беше се опитал да вложи презрение, но вместо това долови някаква тъничка нишка надежда.

— Има едно малко момиче. Малко, шестгодишно момиче със златна коса, което много обичаше да се усмихва. Тя харесва красивите дрешки и детските стихчета, и ходи на училище с големите деца…

— Говориш за Фейт.

— Да. Ма’елкот ще я доведе. Искам да я скриеш. Намери някой да се грижи за нея. — Той сви рамене и извърна поглед настрани, а устните му се свиха в горчива линия. — Спаси я.

— Аз? Да спася дъщеря ти? — Рейт бе сигурен, че не го е разбрал правилно. — А ти къде ще бъдеш?

Каин повдигна Косал и огледа проблясващото острие.

— Ще бъда мъртъв. — После остави веригата да падне от китката на Рейт. — Затова имам нужда от теб.

— Вече не съм длъжен да изпълнявам заповедите ти, Каин…

— Да. И това не е заповед, а молба.

Рейт успя единствено да поклати изумено глава.

— И защо да го правя заради теб?

— Няма да го правиш заради мен. Ще го направиш заради нея. Знаеш какво й причиниха. Знаеш какво продължават да й причиняват. Ще го направиш, защото в противен случай ще трябва да живееш с мисълта, че си оставил едно невинно малко момиче да бъде насилено до смърт.

Дъхът на Рейт излизаше горещ и рязък. Отново се беше облегнал на стената и дишаше тежко, а ръката му оставяше размазано петно от черно масло върху боята.

— Но защо мен? — попита той. — Нали и аз съм не по-малко виновен за попадането й в тази ситуация. Аз убих майка й. Как може да повериш живота на дъщеря си на мен?

Каин го гледаше спокойно, непоколебимо и безстрашно.

— Че има ли някой друг тук?

Че има ли някой друг тук? — мислеше си Рейт, докато куцукаше към отворената врата на лимузината. В сянката й седеше детето, привързано към инвалидна количка. До нея двама едри артанци с излъскани като огледала шлемове държаха пищяща и хлипаща възрастна жена, с късо подстригана стоманеносива коса. Тя се дърпаше в ръцете им, умоляваше и заплашваше на език, който Рейт не разбираше.

Вътре в превозното средство, почти сливайки се със сенките, седеше едно същество, което Рейт разпозна; скелетоподобна разядена карикатура на глада. Той бе чувствал това същество в сърцето си. Погледите им се срещнаха и те се познаха.

В очите на съществото проблясваше глад. В очите на Рейт — лед.

Един от артанците с огледални маски безмълвно показа на Рейт как да освободи спирачките на колелата. Той хвана количката за дръжките, които стърчаха над облегалката, обърна се и бутна дъщерята на Каин към слънчевата светлина.