Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (30)

5.

Тоа Сител отпусна измъченото си тяло в масивното кресло зад огромното, покрито с белези писалище в кабинета на Посланика. С едната си ръка масажираше осакатеното коляно, а в другата държеше чаша с отлично тинаранско бренди, което бе намерил в скрина зад масата. Отпи една голяма ароматна глътка и погледна над ръба на чашата към Деймън, накланяйки леко главата си към рамото, което при него заменяше усмивката.

— Сигурен ли сте, че няма да се присъедините към мен?

Временният посланик му отвърна с леден поглед.

Тоа Сител въздъхна.

— О, отпуснете се малко, Деймън. Съжалявам за спектакъла в балната зала. Това беше просто представление — слухът за него ще се разнесе далеч зад границите на Империята още преди да е изминала седмицата, точно каквото беше намерението ми. Междувременно ще освободя хората ви и Църквата ще заплати всички репарации, които поиска Съветът. Така добре ли е? Ще оневиня служителите ви и ще поднеса официални извинения за нанесената обида — като добавя, че ако сред хората ви бяха открити каинисти, те щяха да получат същото наказание, което Имперското правосъдие определя на всички врагове на Бога. Но това са само подробности. Налейте си питие.

Деймън въздъхна и поклати глава, но отиде до скрина, взе си една чаша и си наля три пръста коришово кактусово уиски.

— Не мога да ви кажа какъв ще бъде отговорът на Съвета — рече той, — но те винаги са приемали с охота репарациите; Братята искат война не повече, отколкото го желае Империята.

Тоа Сител кимна одобрително и посочи с чашата си обзавеждането на кабинета: скъпа украса от изкусно резбовани мебели от твърда дървесина в лекия, въздушен стил, с който се отличаваха последните творения на майсторите на Анхана.

— Виждам, че още не сте сменили мебелите на Крийл.

Деймън сви рамене.

— Аз съм само Временен посланик. Нямам властта да правя промени.

— Ммм, да — всъщност никой не ви се доверява, нали? Никоя от фракциите в Съвета няма силата да изпрати тук свой собствен подлизурко, затова оставят вас: може би единствения честен човек в Монашеския дипломатически корпус. — Тоа Сител се засмя при мисълта за честен посланик. — Винаги съм ви се възхищавал, нали знаете?

Приятелският му тон постигна целта си: напрежението започна да се изтегля от лицето на Деймън и Временният посланик се настани на едно красиво канапе. Предпазливостта все още не го бе напуснала, но тя бе приемлива, стига Деймън да се успокои достатъчно, че да не направи някоя глупост — като например да заповяда на стоящите отвън монаси да нападнат дворцовите рицари, които пазеха вратата. Тоа Сител се зачуди дали Деймън изпитва колкото облекчение, толкова и разочарование; Посланикът очевидно се беше подготвил за благородно мъченичество.

— Честността не е чак такава добродетел — отвърна изморено Деймън. Той отпи от уискито си и продължи: — Казвам истината, защото такава е натурата ми. Не съм предразположен към лъжи. Това е същото, като цвета на косата ми или височината ми: нито е добре, нито е зле. Просто е така.

— Ммм, постъпвате, както сметнете за добре, така ли? — промърмори Тоа Сител развеселено. — Почти звучите като каинист.

Деймън изсумтя и поклати глава.

— Не се занимавам с политика.

— Нито пък те, ако се вярва на думите им. Те са философи.

Устните на Деймън се изкривиха в мрачна усмивка.

— Кажете ми, защо дойдохте тук. Едва ли е, за да обсъждаме тънкостите на каинизма.

— Точно тук грешите, приятелю — рече Тоа Сител. Той пресуши чашата си и преди да продължи, я напълни отново. — Утре е празникът на свети Бърн. Денят на Възнесението е само след три месеца, Деймън. Това ще е седмият фестивал на Възнесението, по волята на Ма’елкот.

Той вдигна наздравица към малкия елкотански олтар, който стоеше в ъгъла на кабинета, и отпи в името на своя Бог.

— Това ще е най-важният ден в моя патриархат. Сред най-наивните от нашите Любими деца има хора, които очакват самия Ма’елкот да се завърне на този ден.

Деймън кимна.

— Чувал съм тази приказка.

— Това е само приказка — рече Тоа Сител. — Възнеслият се Ма’елкот няма да се върне в плът; Той е трансцендентен, иманентен, вездесъщ. Няма нужда от физическа форма. Но Империята, от друга страна — Империята има голяма нужда от безупречен Фестивал на Възнесението, разбирате ли ме? Той представлява решаващият символ на доктрината за елкотанското върховенство. — Без да изпуска чашата от ръката си, той машинално предложи на олтара кръвта от сърцето си.

— Започвам да разбирам — каза Деймън. — Очаквате каинистите да направят опит да се намесят.

— Разбира се, че ще направят — отвърна с досада Тоа Сител. — Могат ли да пропуснат? Възможността е твърде добра, за да й се устои. Разтурването на Фестивала не е кой знае какво — но да направят така, че Имперската църква да изглежда слаба и смешна — това заплашва самото съществуване на Империята.

Той отново пресуши чашата си. Каза си, че това е достатъчно; беше толкова изморен, че брендито вече беше завъртяло главата му. Стените на стаята като че ли се бяха приближили към него, а въздухът стана по-сгъстен, по-труден за дишане.

— До началото на Фестивала каинизмът ще се превърне просто в спомен; оцелелите каинисти ще бъдат твърде загрижени да оцелеят, за да рискуват да раздразнят Имперската църква. Бях небрежен, Деймън. Позволих им да стигнат твърде далеч и смелостта им нарасна. Сега трябва да бъдат смазани, преди наистина да ни навредят.

Деймън му отвърна с мрачен поглед. Тоа Сител подозираше, че Посланикът изпитва определени съмнения относно ползата от Империята за изпълнението на основната задача на Манастирите — постигането на върховенство на човешката раса над всички останали; той винаги се въздържаше от изказвания по въпроса. Съветът на братята открито поддържаше Империята като най-светлата надежда за човечеството. Непоколебимата преданост на Деймън към Манастирите не му позволяваше да обявява публично несъгласието си със Съвета, но вродената му честност не му позволяваше да се преструва, че го подкрепя — затова той никога не казваше нищо.

Тоа Сител въздъхна и си наля още едно бренди. Установи, че му действа неочаквано отпускащо да седи тук с мъжа, който — макар да не му беше точно приятел — нямаше нужда да манипулира и пред който не бе необходимо да поддържа изморителната маска на Патриаршеска непогрешимост. Той реши, че щом приключи работата си тук, ще се върне право в двореца „Колхари“ и ще спи до зори.

— Знаете ли — рече бавно той, — че точно в тази стая го срещнах за пръв път? Каин. Точно тук.

— Спомням си — отвърна мрачно Деймън.

— Разбира се, разбира се. Вие бяхте тук, нали?

Погледите им се срещнаха и бързо се плъзнаха по широкия килим, който разделяше събеседниците. Преди почти седем години те стояха в същата тази стая и гледаха как Посланик Крийл лежи на този килим, докато светлината на живота бавно угасва в очите му, след като Каин му бе строшил врата.

Тоа Сител често се чудеше дали днес светът щеше да е по-различен, ако в онази нощ бе постъпил правилно: ако беше наредил Каин да бъде убит като бясно куче.

— Каин бе причината да получите този пост — продължи да размишлява той на глас. — Вие станахте Временен посланик, след като той уби Крийл…

— След като го екзекутира — отсече Деймън.

Тоа Сител не обърна внимание на поправката.

— Всъщност заради него все още сте тук. Когато давахте показания пред Съвета относно обстоятелствата около смъртта на Крийл, думите ви не се понравиха нито на приятелите, нито на враговете му. Вие се оказахте по средата, настройвайки против себе си и двете страни — опасна позиция, но се оказа, че вие сте надарен с изключително чувство за баланс.

— Просто казах истината — отвърна Деймън, свивайки рамене; след това наведе леко главата си настрани и погледна с любопитство към Тоа Сител. — Откъде знаете за показанията ми? Протоколите на Съвета на братята са…

— Секретни, да, да — прекъсна го Тоа Сител, махвайки с ръка. — Просто от време на време тази тема за размисъл ми се струва доста развлекателна. Сам по себе си Каин наистина е въплъщение на злото, както го определя Църквата: безсърдечен убиец, който ни най-малко не се интересува от съсипаните от него съдби в стремежа си да удовлетвори поредния си каприз. Той предаде Нашия господар, но точно чрез това предателство се преобрази Ма’елкот. Той ме осакати — разби коляното ми дотолкова, че дори магията да не може да го оправи, — така че болката, която изпитвам при всяка стъпка, непрекъснато ми напомня за него. Но въпреки това той остави в ръцете ми управлението на Анханската империя. Възбуди бунтове, които едва не изпепелиха града до основи — Първата война за трона, както и Втората всъщност.

Сърцето на Тоа Сител внезапно се сви от мъка; Ташинел и Джарот, синовете му, които бе обичал безкрайно, неговите единствени деца, бяха загинали в Първата война за трона. Той прогони мисълта от главата си — това бе стара, позната болка, която винаги го връхлиташе под влиянието на алкохола — и продължи.

— Но освен това той спаси Анхана в битката при Серано. Убийствата му нямат чет… но не можем да забравим, че той направи огромна услуга на страната ни, убивайки онзи откаченяк Бърн.

— Когото точно вашата Църква направи светец — посочи Деймън.

— Не моята. Църквата на Ма’елкот. — Тоа Сител отново вдигна чашата си в жест на поздрав към олтара в ъгъла. — Забравяте, че аз познавах Бърн. Утре празнуваме жертвата му в името на Бог, не характера му. Като човек, той бе изнасилвач и убиец — по-лош дори от Каин, и аз нямам нищо против да го изричам на глас. В частни разговори.

Деймън се усмихна накриво, сякаш разтягането на устните му причиняваше болка.

— Вие също звучите донякъде като каинист.

— А, брендито е виновно — отвърна Тоа Сител и надигна чашата, за да поеме последните капки в нея, преди да я напълни отново. — Деймън, на всички трябва да им стане ясно, че каинизмът е измяна. Последователите му открито се обявяват за врагове на обществото и на Бог. Това няма да бъде толерирано в границите на Империята — дори да става дума за дипломати на Манастирите.

Деймън се намръщи.

— Не можете да очаквате от мен да диктувам политическите и философските пристрастия на гражданите на Манастирите — рече твърдо той.

Тоа Сител отново махна с ръка.

— Така е. Онова, което очаквам, е Съветът на братята да сметне за целесъобразно да изпраща хората с подобни възгледи някъде другаде — за да избегне проявите на преднамерено оскърбление на Империята и Църквата. В края на краищата — добави той мъдро — каинистката ерес не може да е популярна и в Съвета; сигурен съм, ако Каин не беше умрял на Стадиона на победата, вие щяхте да бъдете принудени да го убиете.

Деймън погледна мрачно чашата си и разклати брендито в нея.

— Има хора, които твърдят, че Каин е оцелял — че изчаква някъде извън този свят и когато Ма’елкот се завърне, той ще се върне заедно с него, за да се изправят един срещу друг в последната битка.

— Примитивно суеверие — изсумтя Тоа Сител. — Митът за „последния сблъсък“ винаги ще бъде популярен сред дилетантите — и несъмнено е разпространяван от каинистите. Възнамерявам да се погрижа никога да не получат шанса да изпълнят фалшивите си пророчества. Затова избрах да разговаряме насаме тук, във вашия кабинет, Деймън. Искам да разберете, че всичко, което върша, е в служба на човечеството, в което сте се заклели вие и всеки друг монах; каинизмът е общ враг, който може да бъде победен само с общи усилия.

Предишната предпазливост се завърна на лицето на Деймън с удвоена сила.

— Все още не съм убеден, че каинизмът е наш общ враг — рече той. — Какви общи усилия очаквате? Какво искате от нас?

— Най-вече от вас, Деймън — веднага отвърна Тоа Сител. — Времето ми притиска; не мога да си позволя да изгубя месец или шест седмици в размяна на куриери. Искам да разговарям с Рейт от Анхана, настоящия Посланик в херцогство Трансдея.

— Да разговаряте…? — Деймън се вцепени. — Как знаете…

— Вие имате един уред — мисля, че го наричате артанско огледало, — с който сте се сдобили от артанците, които сега управляват Трансдея. Обикновено го използвате тук, във вашия кабинет. Не познавам принципа му на работа; ще ви бъда много благодарен, ако го използвате, за да осъществите контакт с Посланик Рейт.

— Но, но, невъзможно е да знаете…

— За този таен уред? — Тоа Сител въздъхна и за последен път пресуши чашата си. — След като прекарах целия си живот в професионално събиране на чужди тайни, аз установих, че само по себе си това занимание ми доставя огромно удоволствие — отвлича ме от тежките държавни дела.

Той си позволи една от редките си лениви усмивки, удари с юмрук гърдите си и протегна напред дланта си.

— Нали знаете, че Очите на Бога виждат всичко. Ма’елкот е най-висшият.