Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (84)

9.

Извън света мама пееше заедно с реката; когато на Фейт й ставаше твърде страшно, тя винаги можеше да зарови главата си в чудесните копринени чаршафи, да придърпа завивката върху себе си, да затвори очи и да се понесе с музиката. В първия момент, когато мъжът я грабна и татко ужасно се ядоса, тя наистина се уплаши, но никой всъщност не може да се страхува твърде дълго, не и когато реката пее в главата му.

Защото реката винаги ще си остане река, така че просто няма от какво да се страхува.

Освен това къщата беше наистина невероятна, по-голяма дори от дома й, и се намираше в центъра на Бостън, където Фейт никога досега не беше ходила, и макар че го беше видяла единствено през прозорците на голямата кола на гран маман, беше сигурна, че Бостън също е невероятен. Нямаше нищо против да остане известно време тук, защото хората се държаха много мило с нея през цялото време и никой не я караше да си сгъва дрехите или да си оправя леглото, или каквото и да е друго нещо. Имаше една много възрастна дама, чието име бе Работник Добсън, която като че ли нямаше друга работа, освен да следва Фейт навсякъде и да оправя след нея. Работник Добсън беше доста приятна възрастна дама, макар да не говореше много, но през цялото време се усмихваше и не изглеждаше зла и вече бе успяла да пъхне в ръката на Фейт най-невероятния бонбон на света, който се наричаше „шоколадов трюфел“.

Мама беше много, много заета с лекуването на болните хора в Отвъдие и пееше през цялото време някаква нова песен, която Фейт не разпозна, но веднага хареса. Мама беше доволна и щастлива, затова Фейт също беше щастлива, дори когато Работник Добсън влезе в стаята и я накара да стане от леглото и да си облече официална рокля за Закуската на Шабат. Фейт знаеше, че трябва да бъде с главни букви, заради сериозния начин, по който изглеждаха всички, когато произнасяха думите, и заради роклята, която трябваше да облече; тя беше бяла и мека, дълга до петите, с бухнали ръкави и наистина невероятна сатенена горна част, която приличаше на риза.

Двама Работници, чиито имена все още не знаеше, почистиха стаята й, докато Работник Добсън й оправяше косата, и скоро тя бе готова за Закуската на Шабат. Работник Добсън я хвана за ръката и я поведе надолу по трите реда стъпала на много, много дългото вито стълбище, през големия коридор до трапезарията.

Тя беше наистина голяма, с дървена ламперия, която стигаше над главата й, а над нея бяха залепени сатенени на вид тапети. Масата също беше много голяма, с подредени върху нея свещи и всякакви други работи. Чичовците й — чиито имена вече беше забравила — и гран маман вече бяха седнали на местата си. Зад всеки стол стояха Работници с изискани униформи и сериозни лица. Работник Добсън отведе Фейт до специалното столче, което беше нагласено за нея така, че когато седне в него, тя да вижда цялата маса, също като възрастните. Фейт се изкатери в столчето и внезапно се разкиска.

— Фейт — каза гран маман със зъл глас. — Престани да се кискаш така.

— Извинявай, гран маман — отвърна тя и затисна устата си с двете си ръце, опитвайки се да преглътне доволния си смях.

— Какво чак толкова те развесели, дете? Сподели шегата с чичовците си. Сигурна съм, че ще им хареса.

— Няма никаква шега, гран маман. Просто съм щастлива.

— Щастлива? Разбира се, че ще си. Пристигането в един истински дом трябва да е огромно облекчение…

— Не е заради твоята къща — отвърна Фейт, ухилена до уши. — Щастлива съм, защото татко е тук.

— Какво?

— Не тук тук — обясни Фейт. — Там тук. Той вече е при мама. — Златистите й вежди се сбърчиха озадачено. — Но мама като че ли не е много доволна от това…