Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (251)

13.

Каин отпи още една голяма глътка от стогодишното тинаранско в чашата си и направи физиономия.

— Знаеш ли кое е най-гадното? — попита той. — На цялата тази шибана планета никой не прави свестен скоч.

Двамата седяхме в дворцовата библиотека над бъчонка от най-доброто бренди от дворцовата изба; отдавна беше минало полунощ. Аз се бях настанил до същата тази маса, близо до топлината, излъчвана от потрепващия пламък на фенера. Каин се беше изтегнал на едно меко кресло, тапицирано със сияещо кадифе в цвят на черни череши.

— Има и по-сериозни проблеми — отвърнах аз.

— За теб може би. А аз как да посрещна старостта без любимото ми „Лафройг“?

— Хари…

Той поднесе чашата си към мен.

— Налей ми още малко от тая гадост. И без това ми е трудно да съм сериозен, когато съм трезвен; а като съм полупиян, е направо невъзможно.

Ливнах малко бренди в чашата му и той я поразклати, докато чакаше питието да се затопли в дланите му. После сипах и на себе си. Отпих една голяма глътка и долях отново, преди да отговоря.

— Помниш ли последния път, когато седяхме и пихме заедно както сега?

Той вдигна чашата си и се загледа в играта на пламъка през топлата кехлибарена течност.

— Последния път беше рецина. Спомняш ли си?

— Живо.

— Преди двайсет и пет — не, двайсет и седем или двайсет и осем години трябва да е било. Да, спомних си. Ти също се беше отрязал здраво.

— Също?

Той ме погледна многозначително, сякаш искаше да ми каже: „О, хайде, стига.“

— Мамка му, Крис, ако бяхме на Земята, вече щях да те влача към спешното, за да ти регулират серотониновия баланс.

Внезапно брендито ми се стори много по-интересно от физиономията му.

— Хей — каза той, — ако искаш да говорим, ще говорим. Ако не ти се говори, ще пием. Аз съм лесен.

Известно време правихме точно това — седяхме и пиехме. Той като че ли се наслаждаваше на тишината; а тя звънтеше в моите уши и аз имах усещането, че столът ми е направен от ножове.

Накрая реших да направя опит.

— Аз само… Помня, че няколко дни, преди да замина за Отвъдие в свободен режим, написах разказ за това какво ни се случи в Консерваторията и какво направихме. Помня как се чудех какъв ли ще е животът ни след двайсет или трийсет години. Какво би било, ако се срещнем отново.

— Нищо общо, а?

— Да.

— Това проблем ли е?

— Може би. Може би е част от проблема.

— Как така?

— Просто не мога да го разбера, Хари — промълвих безпомощно аз. — Не мога да разбера къде постъпих правилно и къде сбърках. Ето ме тук: Император на Анхана. Власт. Безгранично богатство. Вечна младост. И дори не мога да реша дали това е награда, или наказание.

— Може да не съм подходящият човек, с когото да водиш този разговор — отвърна Каин и се изкиска. — За мен това, че дишам, е единствената награда.

— Как може да се смееш?

— Какво, да заплача ли? Има ли смисъл?

— Не знам, Хари. — Оставих чашата си на бюрото и се извърнах настрани. — Дори не знам вече какво има смисъл.

Внезапно скрих лице в шепите си.

— Хей… хей, стига, де, Крис. — Гласът му бе изгубил шеговития си тон и ръката му полегна топла върху рамото ми.

— Може би смехът е единственият отговор — казах аз, разтривайки пламналите си очи. — Всичко е толкова… нелепо, знаеш ли? Как можаха всички тези неща да се случат на мен? Как можах да стана този, който станах? Не разбирам. Имам нужда да разбера, но не мога. Всичко е сякаш толкова… случайно. Не мога да намеря смисъл.

— Без майтап? А какво очакваше?

Отново бавно вдигнах глава.

— Не знам. Може би… може би очаквах, че ще се науча на нещо. И ще разбера смисъла на всичко, което се случва.

— Търсиш смисъла на живота? Крис, мога да ти помогна в това.

— Можеш?

— Разбира се. Няма никакъв смисъл.

Тук и аз се разсмях — горчиво и безнадеждно.

— И на това му казваш помощ?

— Животът е, каквото е, Крис. Днес си жив. Утре си мъртъв. Днес си неудачник. Утре си владетел на шибания свят. Няма смисъл. Не означава нищо. Просто го има.

— Не мога да се съглася с това. Не мога да се съглася.

Той сви рамене.

— Всички прекарват живота си, правейки се, че гадостите не са случайни. Ние проследяваме връзките между събитията и влагаме в тези връзки смисъл. Ето защо всички разказват историята на живота си. Всяка от тези истории е опит да се престорим, че всичко случило ни се има смисъл.

— Все си спомням за баща ми — Гарвановия перчем. За брат ми Торонел. С какво заслужиха такава страшна смърт? Как се случи така, че аз живея и властвам, а те умряха в агония?

— Откъде да знам? Тяхната история не е моята.

— А дали е моята?

— Може би не бива да се безпокоиш толкова много за историите им. Може би е по-добре да се съсредоточиш върху тяхната роля в твоята история. Остави тях да се безпокоят за това какво са заслужавали и какво — не.

— Остави мъртвите да погребат своите мъртъвци^[1] — рекох аз.

— Аха. Това, за което можеш да направиш нещо, е собствената ти история. Можеш да намериш неща, които да вкарат в нея повече смисъл.

— Каква история може да намери смисъл във всичко случило се? А всички тези невинни жители на Анхана, които се избиха взаимно заради чумата? А онези, които изгоряха в пожарите? А всички онези страхливци, които избягаха и оставиха другите да умрат, а сега излизат на светло живи?

Каин отпи бавно от брендито и го остави устата си, без да го гълта, докато обмисляше отговора си.

— И аз прекарах доста време да мисля за тези неща, не толкова отдавна — рече той бавно и вдигна ръка, за да покаже белезите, останали му от оковите в Шахтата. — И ето какво измислих. Мисля, че думата „живот“ с главна буква няма смисъл в човешкото разбиране за нещата — животът е, каквото е, като скалата, слънцето или каквото и да е друго. Означава само себе си и нищо друго. Но това не значи, че нашите животи нямат смисъл, разбираш ли? Животът може да няма смисъл сам по себе си, но историите, които разказваме за него, имат. Ти веднъж ми каза, че Вселената е система от случайности. Тези истории имат смисъла, който им придадеш. Или казано по друг начин: какъв смисъл има животът ти, зависи от начина, по който разказваш историята му.

— Това не е достатъчно — отвърнах аз. Както и всички мъдри слова, тези бяха по-лесни за изричане, отколкото да ги приеме човек. — Какво значение мога да придам на история като моята?

— А аз откъде да знам, мамка му? Може би, ако просто я разкажеш по най-добрия начин, който можеш, тя ще придобие свой собствен смисъл.

Ето за тази мисъл се държа сега. Ето как Хари ме спаси отново.

Това е моят живот.

Какво означава, ще зависи от това как ще разкажа историята му.