Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (111)

8.

Мисля, че от ямата ме измъква ревът на тълпата. Хората са навсякъде около мен, зяпат, крещят, ликуват, сочат ме с пръсти. Някъде наблизо има оркестър… Ето ги, маршируват напред и свирят някакво адски кошмарно парче, което звуци като реквием на Макс Регер^[1], транскрибиран от Джон Филип Суса^[2].

Окови — оковали са ме, сякаш има някакъв шанс да се измъкна; китките ми са приковани към кръста ми; навлекли са ми нещо като усмирителна риза, а през ремъците на раменете ми са прекарали вериги, заковани към нещо като дървена рамка, така че стоя изпънат в цял ръст и всички могат да ме оглеждат добре.

Хората стърчат от прозорците, махат с ръце, замерват ме с разни предмети — нещо мокро удря дясната ми ръка и се разпльоква върху гърдите ми; адски силната му воня на гнилоч измъква една дума от обърканата ми памет: tumbrel. Така са наричали талигите като тая, на която се возя в този кошмарен парад: tumbrel. Френската дума за лайновоз. Приковали са ме към лайновоз.

Хубав ден за парад. Тук слънцето винаги изглежда по-голямо, по-жълто, по-горещо, памучните кълба на облаците са по-чисти и по-плътни, докато се носят по небето, което е толкова дълбоко и синьо, че чак да ти се доплаче. Горещо е за сезона, почти като в Лос Анжелис; през есента Анхана прилича повече на Лондон.

Мъгла и дъжд, за това копнея — нещо, което да принуди тълпите да се приберат на сухо, нещо, което наистина да прилича на Англия. За това копнея, ако изобщо в мен са останали някакви копнежи. Вместо това получавам Холивуд.

Всъщност в това има някаква извратена логика.

От старите филми помня, че в лайновоза трябва да се возиш изправен; такава е традицията. Поредното нещо, което не мога да направя като хората. „Повест за два града“… „Скарамуш“… „Червеното огнивче“ с Лесли Хауърд… Той беше любимец на Шана…

Шана…

О, боже…

Тежестта на вината заплашва да строши остатъка от гръбнака ми и дневната светлина постепенно чезне, докато аз отново потъвам в ямата.

В нея цари топла приятелска тъмнина; тук живях повечето дни след Трансдея, винаги, когато онзи шибаняк с кадифеното лице, Рейт, ме оставяше на мира. Компания в ямата ми правят единствено моите приятели фантазиите: как главата ми се пръсва от куршума на автомат; един от онези, които монасите крият под робите си, преструвайки се, че това са просто мечове. Мога да си представя как се случва това с подробности, в забавен каданс — двеста кадъра в минута: куршумът разделя меката тъкан на скалпа, пробива костта, продължава въртеливото си движение през мозъка ми, оставяйки след себе си вълна от забрава, преди да изкърти от другата страна парче череп с размера на юмрука ми.

Мога да си мечтая за това и да бъда щастлив.

Изстрелът в главата е само един от неколцината ми приятели; понякога се разтушавам с удар на нож в сърцето; когато тъмата се надига към мозъка по сънната артерия като кръв, изригваща на талаз в морската вода. Друг път кървавият фонтан е истински и аз го виждам как пулсира от прерязаните ми китки. И защо китки — достатъчно месо съм накълцал през живота си, за да се справя и по-добре, стига да ми се удаде случай. Трябва ми само острие, дълго един инч, за да си прережа бедрената артерия; това ще ме изпрати в райска забрава почти толкова бързо, колкото и ударът в сърцето. Ще стане много лесно. Дори няма да се колебая: краката ми и без това нищо не чувстват. Няма да усетя болка.

Болката не ми трябва. Не искам да се самонаказвам. Забравата е достатъчна.

Всичко останало е просто прелюдия.

Наистина бих се радвал да намеря покой точно тук, да се отнеса в някаква полудрямка, далеч от грозната истина за същността ми, но тълпата няма да ми позволи. Те не спират да скандират името ми като някаква гадна подигравателна песничка, която ми напомня, че като цяло хората са доста гадни същества. Когато бях на около десетина години, се опитах да убия едно хлапе, което ми припяваше така — единствената разлика беше, че то знаеше името ми.

А тия идиоти продължават да ме наричат Каин.

Щеше да ми е все едно, но те продължават да привличат вниманието ми с парчета плодове, с яйца, с буци фъшкии и тук-там някой камък, които хвърлят по мен. От време на време някой мята по шепа чакъл; част от камъчетата полепват по смесицата от жълтък, гнило месо и стичащи се лайна, други успяват да се намърдат под яката и се търкулват надолу по гърдите ми, гърба и ребрата и дразнят раните от изгарянията. Парадът преминава твърде близо до някои сгради и увисналите по прозорците хлапета започват да се състезават кой ще изплюе най-голямата храчка в косата ми.

Много е трудно да намериш покой в мрака, когато по теб хвърлят всякакви боклуци, проклетият оркестър не спира да гърми, а слънчевата светлина искри върху пъстроцветните ширити, месинговите тръби и алебардите, излъскани като алени стоманени огледала. А онова, което е най-лошо — истинската, дълбока, фундаментално отвратителна гадост, която ме кара да се презирам по-силно, отколкото е възможно да си представи някой и в най-мазохистичните фантазии, — е, че не мога да изляза от ролята.

Продължавам да го правя: наблюдавам всичко, коментирам, описвам преживяванията си. Дори долу, в ямата, докато плувам към тъмнината, която е единственият ми копнеж, аз не спирам да обяснявам какво правя.

Обяснявам на себе си.

Преди седем години, когато бях за последен път тук, в Анхана, аз лежах умиращ на влажния пясък на Стадиона на победата. Тогава си мислех, че разбирам. Мислех си, че знам кои са истинските ми врагове: моята публика.

Но ето че продължавам да играя…

Сега сам съм си публика.

О, боже, боже, каква грозна, гадна твар съм аз.

Защото всичко беше заради това. Точно заради това тук. Което се случва в момента. Парадът.

Затова Шана е мъртва. Затова Фейт е изгубена завинаги. Заради това бе убит татко и заради това пропадна всичко, за което съм мечтал.

И ето ме тук.

В центъра на вниманието. Основният номер в програмата.

Оркестърът свири, слънцето грее, народът на Анхана ликува и по-страшен ад не съществува.

Всичко това, за да остана звезда.