Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (213)

9.

— Той идва.

Гласът на Рейт е безизразен и хладен, като къс син лед, който се преструва на небе. Сезонът се промени за една нощ и сега навън е студено като задник на гробокопач.

За секунда-две не мога да схвана какво има предвид; мисля си: „Какво е това, някаква извратена секс шегичка?“, защото съм останал с впечатлението, че говори за Тоа Сител, който е застанал на подиума в храма на Проритун, облечен с чистичка патриаршеска роба с голяма островърха шапка; от двете му страни стоят двама офицери от Магьосническия корпус и командирът на Социалната полиция. Той изнася реч пред армията, описва спасяването си от Врага Божи — това съм аз — и злите заговорници от Манастирите — това са Рейт, Деймън и останалите монаси — благодарение на невероятния героизъм на събралите се долу нехора.

Опушеният камък на Фонтана на Проритун, на който е облегнат гърбът ми, излъчва някаква остатъчна топлина от нощните пожари — също като тухлите, които през зимата загрявахме в камините в абатското училище, а после пъхахме в леглата си, за да ни държат топло, — а камъкът под изтръпналия ми задник е по-топъл от въздуха. Най-близкото до облаци, което получаваме днес, са кълбата пушек, които продължават да се издигат над града.

Безжалостната зора ни разкрива една Анхана, която представлява пустош от опушени камъни, овъглени гигантски чучела от стъбла на дървета, царевични стъбла, пепел и всякакви други гадости. Когато войниците ни подкарваха натам от Съдебната палата — е, подкарваха тях, а мен ме носеха, — под краката на хората се разнасяха пропуквания като от натрошени кости. Дори от мястото, където се намирам, мога да видя шест или седем трупа, свити на кълбо, типично при изгаряне: те се сгърчват в зародишна поза, когато жилите се съкращават при изпичане. От другата страна на улицата, зад стената Сен-Даналин, която огражда двореца „Колхари“, Храмът на Катеризи — някогашна перла на анханската архитектура, с грациозни кули, увенчани със златни покриви, и високи куполи, поддържани от масивни контрафорси — сега представлява купчина от опушени камънаци, която почти е блокирала Пътя на боговете.

Трудно ми е да го гледам; очите ми продължават да търсят онзи град, по чиито улици минах за пръв път преди двайсет и няколко години. Не мога да си представя какво чувства Рейт, който е живял тук през целия си живот.

Но дори и да изпитва нещо, по онова негово лице на пустинен пророк не може да се прочете нищо. Докато Тоа Сител изнася речта си, той седи безстрастно до рамото ми, загледан в небето, с подвити под тялото крака в поза сейза.

Тоа Сител изнася впечатляващо представление; постът му на Патриарх сигурно е подобрил ораторските му умения. Той дори успява да вкара малко сълзи, говори задавено за тормоза, на който са били подложени елфите, джуджетата и останалите, за гнета, който им е бил наложен от Империята и колко искрен и дълбок ще да са били патриотизмът им и любовта към Анхана, щом са загърбили напълно естествената си омраза и са рискували живота си, за да спасят Патриарха, дрън-дрън, ала-бала.

Тук долу, в Двореца на боговете, аз не мога да спра да треперя и ледените окови прогарят китките ми. Застаналите около мен монаси се държат стоически, дори като че ли се чувстват удобно, свити върху каменните плочи на площада — сигурно владеят техниките за контрол по-добре от мен. Анханските войници, които ни охраняват, потропват с крака, опитвайки се да раздвижат кръвта си. Лъчите на изгряващото слънце са толкова ярки, че отблясъците им върху мечовете и доспехите режат очите ми — но днес то носи само светлина и никаква топлина.

Рейт поглежда на изток; бледите му очи търсят нещо, което се намира близо до изгряващото слънце.

— Толкова бързо… — мърмори той. — По-бързо от вятъра… по-бързо от сокола… по-бързо от шума на движението му. Приближава се с невъобразима бързина.

Едва сега разбирам за кого говори.

— Можеш ли да го почувстваш?

Той раздрънква оковите си и от ръцете му се ръсят няколко капки от черното масло, което продължава да се процежда през кожата на лявата му ръка; ръкавът му над лакътя вече е съвсем черен и аз виждам как петното се разпространява по рамото му.

— Не те ли боли? — питам го, потръпвайки.

— Да — отвръща безизразно той. — Боли.

Бързо. По-бързо от сокол, каза той. От задънената част в съзнанието ми, където пазя безполезни знания, изниква един факт. Соколът скитник пикира със скорост от над триста километра в час.

Ох, мамка му.

Ако Тан’елкот е намерил начин да накара двигателите да работят във физическите закони на Отвъдие, ни чака голяма гадост. Дори не ми се мисли какво още може да накара да проработи.

— Колко време ни остава?

Рейт клати разсеяно глава.

— Не мога да кажа. Движат се със скорост, която обърква преценката ми. Далеч са — на дни оттук — и въпреки това се движат толкова бързо, че просто не мога да повярвам как още не са пристигнали.

Секунда по-късно си спомням, че би трябвало аз да съм човекът, който внушава увереност.

— Ще се справим — казвам му тихо. — Все някак ще се справим.

— Или ще умрем.

— Да. Най-вероятно и двете.

Тоа Сител продължава да говори:

— И тъй като всички, събрали се тук, които ние наричаме нехора, постигнаха онова, което дори великите воини, изпратени ни от Ма’елкот от другия свят — той махва с ръка към командира на сопитата, — не успяха да направят: да спасят не само мен, но чрез мен и самата Имперска църква, аз обявявам тук, в Деня на Възнесението, че думата нехора ще бъде изтрита от анханските езици. Няма да има повече елфи, а само първородни; няма да има джуджета, а само каменари; никакви зли духове или гоблини, а дървесни духове и огрило. От сега нататък тези герои на Империята ще бъдат известни като Народите, както те сами се наричат. Чуй ме, Анхана! Днес те стават наши братя, а ние — техни: всички заедно жители на Анхана, равни през закона и пред очите на самия Бог.

Тази част беше моя идея; малък жест към Делиан, семе за бъдещето. Ако изобщо някой от нас има бъдеще.

Но…

— Днес ли е Денят на Възнесението? — промърморвам аз на Рейт с крайчеца на устата си.

Той бавно поклаща глава.

— Не знам. Изгубил съм представа за времето повече и от заключените в Шахтата. Но ако не е…

Той обръща глава към мен и ледените очи на мургавото му лице ме оглеждат от главата до петите.

— Ако днес не е Денят на Възнесението — казва той, — то тогава трябва да стане.

Да.

На днешния ден преди седем години…

Точно преди седем години аз спях на дъното на шахтата в старите гладиаторски казарми в Стадиона на победата. Помня как отворих очи в сумрака там долу, сред прахта от втвърдени изпражнения, помня как през дупката на клозетната чиния над главата ми проникваше светлина. Спомням си как монологвах, докато се изкатервах през нея, че изглежда, по-голямата част от живота ми минава в измъкване от чужди лайна.

Но не и днес.

Днес лайната са си мои. Това сигурно е някакъв напредък.

Сигурно.

Господи, наистина ли са минали седем години? Толкова много неща се промениха и същевременно толкова малко; не мога да реша дали ми се струва като да е било вчера, или е било преди десет живота.

Тоа Сител завършва речта си: наближава кулминацията на малката ни шега.

— Ние преминахме през изпитание, нашият град премина през изпитание, тежкото изпитание на вярата, наложено ни от Врага Божи и предателите, които му помагаха — и бяхме счетени за достойни.

Лек кикот се изплъзва от устните ми, преди да успея да го спра. Рейт ме изглежда с ледено удивление и аз просто свивам рамене.

— Тоа Сител иска Ден на Възнесението, който Анхана никога няма да забрави. — Кимвам към почернелите руини на града. — И ето как ни се отблагодарява.

Лицето на Рейт запазва студеното си изражение. Някои хора просто нямат чувство за хумор.

— А сега, за да благодарим на божествения Ма’елкот за нашето избавление — провъзгласява Тоа Сител, — нека извисим заедно гласове в Имперския химн.

И ето я отплатата — той протяга ръка и сваля шапката си.

Номерът е там, че Тоа Сител е Патриархът; щом свали шапката си, всички анхански войници, до последния, са длъжни да останат с голи глави в знак на уважение. Те свалят шлемовете си, стискат ги под левите си мишници и всички си поемат дълбоко дъх, очаквайки Тоа Сител да запее химна.

Но той мълчи и гледа втренчено командира на Социалната полиция, който стои до него. В очакване. Все пак командирът е „емисар на божествения Ма’елкот“.

Бавно, с очевидна неохота, командирът сваля обшития си със сребърна мрежа шлем.

Командирът на Социалната полиция…

Открива лицето си…

Боже, не мога да гледам. Не мога да не погледна…

Той има кръгло като луната лице, големи изпъкнали очи, оредяваща коса с миши цвят и на мен чак ми се повдига, когато го гледам как примигва, присвива очи и се опитва да ги засенчи от утринното слънце, което сигурно адски му блести при липсата на опушеното бронирано стъкло на шлема му.

Той изглежда толкова обикновен, че чак ме е срам да го гледам.

Но не мога да отместя поглед.

Унизителното възхищение ме е сграбчило в ноктите си. Все едно виждате баща си гол за пръв път — Леле, какъв е отпуснат и има толкова малък топчест чеп и гърдите му са хлътнали, и какви са тия туфи косми по най-неудобните места? — и вече не ви изглежда точно като баща. В командира има нещо толкова изнежено; след като вече е изгубил силата на своята анонимност, той прилича на шибан гол охлюв.

Сякаш Патриархът беше казал „Опа!“ и на мястото на капитан Марвел се беше появил някакъв счетоводител на средна възраст.

Целият батальон следва примера му — и сега, когато шлемовете им са свалени и стоят пред нас с открити лица, те вече не са Социалната полиция, а просто тълпа хора с брони и пушки.

Патриархът запява „Крал на кралете“ и цялата армия се присъединява към него, а горе, на подиума, командирът решава да легне на пода и да подремне малко. Долу всичките сопита се прозяват, пускат автоматите си, свиват се на кълбо на земята и потъват в сън.

И го правят, защото адептите от Магьосническия корпус, колкото и да са добри, не могат да разчетат Обвивката на Тоа Сител. А не могат, защото двама първородни магове — всеки от които има по няколкостотин годишен опит — са изработили Фантазия, в която Обвивката на Патриарха е абсолютно, стопроцентово нормална. А всъщност не е.

Фантазията се захранва от мъничък грифонов камък по начина, който използва Киърандел, за да вкара цялото Кралство на Кант в Стадиона на победата. Което означава, че Фантазията не само не тегли от Потока, но и че ще продължи да действа дори ако адептите покрият Патриарха със сребърна мрежа или го изследват, използвайки грифонови камъни, в отблъскваща магията стая — което смятаме, че ще опитат, защото адептите от Магьосническия корпус са гаднички типове и подозрителни по природа, — защото въпросният грифонов камък е скрит на тайно място в личността на Патриарха.

Поспорихме доста къде да скрием камъка. Моето предложение беше отхвърлено, под предлог че Патриархът може неочаквано да изпита желание за голяма нужда и да издъни плана.

Затова той го глътна.

Глътна го, защото този същият грифонов камък захранва и още едно външно въздействие и същността на това въздействие, грубо казано, е да накара Тоа Сител да направи всичко — дори да глътне грифонов камък, дори да приеме Народите като пълноправни жители на Анхана, дори да накара цял батальон от Социалната полиция да си свали противомагическите шлемове, за да могат стотина първородни магове да ги прострелят с ментална фейска прах, — само и само за да угоди на новия си най-добър приятел.

Докато цялата анханска армия гледа тъпо хъркащите сопита, Тоа Сител ни дарява със сияйна усмивка и махва леко с ръка на Рейт.

Смушквам го с лакът.

— Поздравления, хлапе. Току-що превзе Империята.

— Нищо не съм превзел — отвръща Рейт. — Не сме постигнали нищо.

Гласът му звучи монотонно и обречено, толкова безнадеждно, че виковете на Патриарха — завържете тези актири; обезоръжете ти; завържете краката и ръцете им — потъват във фон от бял шум; докато изненаданите анхански войници постепенно се размърдват, за да изпълнят новите заповеди, аз потъвам в безкрайната празнота на Рейтовия поглед.

— Аз не бих го нарекъл нищо, хлапе. Ние превзехме града… — Но изкуствено приповдигнатият тон на собствения ми глас ме принуждава да замълча и думите потъват в тишина.

— Нима смяташ, че Той няма да разбере? — пита ме Рейт. — Нима смяташ, че ще успеем да Го изненадаме?

— И преди съм го правил.

— Не — отвръща Рейт. — Не си.

От изток се разнася мрачен тътен, който се превръща във виещо бръмчене, заплашващо да премине в рев.

— Той вече не е мъжът, когото победи — казва Рейт и гласът му звучи в унисон със засилващия се вой, който кара стомахът ми се свие, защото аз познавам този звук и никога не съм и предполагал, че ще го чуя в небето над Анхана.

Турболети.

— Той вече не е човек.

Рейт извръща глава на изток и аз следвам погледа му, а воят на турболетите преминава в оглушителен рев.

Слънцето плаче със смъртоносни титаниеви сълзи.