Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (243)

5.

Дупката в Моста на глупците, където гредите на подемния мост бяха изгорели до основи, беше покрита временно с талпи, за подпора бяха опънати конопени въжета. Тази сутрин работниците прекарваха оттам пълни с тухли колички и извадени варовикови блокове, затова Каин мина по малкия въжен мост, който се намираше малко по-нагоре по течението: той представляваше две опънати едно над друго въжета. Не се спря над водата — продължи да мести краката си един след друг по долното въже, докато плъзгаше ръцете си по горното, — но мислите за жена му не го напускаха, докато отдолу течеше реката. Той си спомни, или поне така твърди монологването му, за това, което му бе показала тя в онази безкрайна минута, когато той се беше слял с реката: че реката представлява всичко, което се намира в границите й, и че всичко около нея е река.

Помисли си за мъжете, жените и децата на Земята, за които реката е просто естествена тоалетна, подходяща единствено за измиване на отпадъците им. Изпитваше жалост към тях — странична, абстрактна, безлична и не особено силна. Ако искаха светът им да е по-различен, можеха да го променят.

Но това не беше негов проблем, вече не.

Точно така. Но това повдига въпроса: кое, тогава, е твой проблем?

Каин премина моста и тръгна по северния бряг на реката. От Лабиринта до руините на Града на пришълците и обратно, улиците бяха пълни с хора, които разчистваха отломките, отделяха това, което можеше да се използва отново, от онова, което беше ставаше единствено за изхвърляне. Почти всички тела бяха събрани и изгорени в предишните дни и сега по лицата на гражданите се четеше някакво мрачно веселие, другарство в бедата, което разкриваше общата им решителност да построят отново дома си.

Голяма част от новата Анхана щеше да бъде построена с дървения материал от противоестествената пролет на богинята: млади и покрити с издънки, повечето стълба на дърветата бяха изгорели само по повърхността, където маслото се беше просмукало в кората им. Сърцевината им беше здрава и щеше да изгради скелето на града, който щеше да се издигне от тази пустош на пепелта и отломките.

Навсякъде, откъдето минаваше Каин, той бе приветстван с кимания. Усещането беше много странно: всеки знаеше кой е той и никой не се страхуваше от него. Вместо това беше поздравяван с уважение, примесено с благоговение. Повечето от жителите на Анхана бяха Любими деца на Ма’елкот и всеки от тях се беше пробудил в този нов свят с мистично познание в сърцата им за онова, което Каин бе сторил за тях и за техния свят.

Но според мен за него още по-странното беше да продължава да върви безцелно; да отвръща приятелски на поздравите, да се вслушва в шумоленето на вятъра и разговорите, да усеща как чакълът хрущи под краката му…

И да не открива нищо, което трябва да направи.

Няма как да съм сигурен — уредът не записва коментари, — но мисля, че той намираше някаква утеха в това. Последните няколко дни бяха за него единствената почивка от сраженията в неговата безкрайна война. В целия му живот като Каин винаги е имало някой, когото е трябвало да убие, или някой, който е искал да го убие; винаги е имало някакво съкровище, което е трябвало да бъде открито, или приключение, което е трябвало да преживее; винаги е имало непрестанен натиск да развлича публиката си.

Сега той беше тази публика и намираше за невероятно развлекателен пътят на едно облаче по есенното небе.

Всеки път, когато скитането му го приближаваше към Лабиринта, той се улавяше, че се взира в обширната грамада на Медния стадион. Единствената самотна каменна сграда в целия Лабиринт се извисяваше над останките от околните изпепелени сгради. Преди години Каин беше почтен барон на Поданиците на Кант, една от бандите в Лабиринта, която използваше изоставения стадион за база. През онези години Поданиците бяха неговото семейство. Той бе заменил земното си семейство — баща си — за семейството на Манастирите; беше изоставил Манастирите заради Поданиците на Кант; и накрая бе изоставил тях, за да направи свое семейство с Палас Рил…

И отново уредът не е записал никакви коментари. И може би аз разказвам не неговата история тук, а моята собствена.

Понякога ми е трудно да ги разделя.

Мога да кажа със сигурност, че той прекара много време във взиране в Медния стадион, и два пъти без особен ентусиазъм се опита да откърти дъските, които запечатваха входа му, сякаш искаше да се вмъкне вътре, но и двата пъти размисли. И тук вече чувам думите от монологването му: Опитвам се да вляза в погрешния стадион.

След това той отново пое на запад, но вече целеустремено, минавайки по доковете към Моста на рицарите. Когато премина в Стария град, той заобиколи кратера, където някога се беше издигала Съдебната палата, без дори да го погледне.

Предполагам, че Каин и правосъдието никога не са имали кой знае какво общо.

На мен обаче сърцето ми се свива всеки път, когато преглеждам тази част от записа. Този кратер, тази покрита с разтопена шлака дупка в сърцето на града, е дело на моите ръце.

Аз умрях там, докато я създавах.

Не ми е лесно да я гледам.

Сега, докато пиша тези редове, вече няколко седмици съм размишлявал над това какво е да си мъртъв. Не е лесно да се мисли за такова нещо.

Каин е имал на разположение седем години.

Записът е запазил само смесица от емоции, които са се променили и преплели дотолкова, че единственото, което се усеща от тях, е смазващата им сила; дори няма да гадая за какво си е мислил Каин, докато е прекосявал Моста на кралете и е видял за пръв път със собствените си очи Катедралата на Възнесението.