Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (3)

3.

Облегнах се на набраздената с канелюри колона на арката, отделяща фитнесзалата от основното помещение на физкултурния салон, и надникнах вътре. Потърках еластичната бяла предпазна маска, покриваща резултата от последната ми операция; през невронните блокировки се процеждаха достатъчно усещания, че да имам постоянен сърбеж чак до костите. Някой ден, в Отвъдие, тези операции щяха да ми позволят да се представям за един от Първия народ, елфоподобните туземци от северозападния континент. Те бяха най-великите магьосници на Отвъдие; може би никога нямаше да мога да се сравнявам с тях, но и аз си имам някои таланти.

Залата зад гърба ми беше пълна със студенти от потока по Бойно майсторство, млатещи се по сорботановите^[1] брони с утежнени ратанови мечове.

Майкълсън се открояваше в претъпканата фитнесзала. Студентите по магия избягваха да идват тук преди късния следобед, когато неандерталците от Бойния поток отиваха на занятия или излизаха на турнирните арени. Майкълсън беше единственият в залата, който е под сто килограма; дори няколкото присъстващи жени бяха с поне десет-единайсет кила по-тежки от него. Той лежеше по гръб на лежанката и вдигаше тежести с изкривено от напрежение лице.

Когато започнах да си проправям път през фитнесзалата, един от неандерталците сръчка съседа си в ребрата.

— Гле’й! — Той ми прегради пътя. Хипертрофиралите му гръдни мускули играеха. Издигаше се може би на около трийсет сантиметра над мен. — К’во става, магьосничке? Не трябва ли да стоиш някъде на колене?

Озъбих се под маската си, докато го заобикалях.

— Иска ти се да бях момиче. Така щеше да имаш избор между три дупки вместо двете, между които трябва да избира твоето приятелче. — Отминах нататък, оставяйки намръщения студент от Бойния поток да се опитва да проумее по какъв точно начин са го обидили.

Майкълсън се беше вторачил с невиждащ поглед в тавана, докато се трудеше на лежанката; вените на челото му бяха изпъкнали. Признавам си, че той донякъде ме заинтригува: докато четях досието му, установих, че баща му е Дънкан Майкълсън, антропологът — същият онзи Дънкан Майкълсън, чиято книга за западния диалект беше стандартният учебник на Консерваторията по този език.

Дънкан Майкълсън вече беше оказал голямо влияние на живота ми; бях прочел десетки пъти „Предания на Първия народ“ — записи на устните разкази на северозападните първородни за историята им.

Обаче не можех да спомена за това пред Хари — бях прочел в досието му, че той никога не говори за баща си.

Хари беше почти с десет сантиметра по-висок от мен, но едва ли беше много по-тежък. Тъмни очи и мургава кожа, черна коса, мускули като корабни въжета. Той изпъшка, докато вдигаше щангата за пореден път; устата му, обрамчена от неравна черна брада, се сви в гримаса.

Погледнах към индикатора за тежестта на щангата: осемдесет килограма. Изсумтях шумно, неволно впечатлен — знаех от досието, че Майкълсън тежи около шейсет и пет. После погледнах към брояча. Докато Майкълсън бавно изправяше ръце, в прозорчето се появи числото петнайсет.

Чандра беше казал, че Майкълсън прекарва много време във фитнесзалата; но се чудех дали дори ректорът знае точно колко много.

Двамата набързо бяхме направили план как да спечеля доверието на Майкълсън; съдейки по психооценката му, решихме, че в случая честността не би била най-добрата политика. Директното ми предложение да му стана наставник щеше да бъде посрещнато в най-добрия случай с враждебен отказ; планът ни предвиждаше постепенно изграждане на взаимоотношения — първо да се сприятелим, после може би някой друг съвет относно стратегиите за медитация при предстоящия на Майкълсън семинар по Виртуални приключения и накрая непринудено положение да му помогна в ученето. Никакъв натиск.

Но сега, докато наблюдавах как Майкълсън увеличава числото на брояча до двайсет, всеки път вдигайки все по-бавно, с по четири-пет вдишвания и издишвания през стиснатите си зъби, аз се прехвърлих в него.

За един кратък миг се превърнах в намиращия се на лежанката Хари Майкълсън. Превърнах се в деветнайсетгодишния Работник, пропит от спомените за безкрайното пренебрежение на висшите касти и от безпомощното унижение да осъзнавам, че разплатата никога няма да ми бъде по силите, че гневът винаги ще бушува в гърдите ми, захранван от сухото осъзнаване, че съм се провалил.

Това беше един от талантите ми — прехвърлянето. Не някакъв вид екстрасензорно възприятие, а по-скоро мощно и детайлно въображение, работещо на максимални обороти, но служещо ми отлично. В този момент се отказах от плана на Чандра. Имах друг, по-добър.

Когато ръцете на Хари — полусвити и треперещи — достигнаха до предела на силите си, а очите на посинялото му лице едва успяваха да се отворят, аз пристъпих напред, хванах щангата с двете си ръце и я вдигнах заедно с него. Не се наложи да се напрягам — вероятно би ми стигнал и един пръст, за да вдигна онези един-два килограма, които се бяха оказали непосилни за Хари. Когато ръцете му се изправиха догоре, Хари изръмжа:

— Край!

Щангата застина на мястото си.

— Нали знаеш, че не бива да вдигаш без помощник — казах аз, усмихвайки се.

Майкълсън бавно се надигна до седнало положение. Погледът му сякаш ме прогаряше.

— Никой не е искал мнението ти, задник — рече той равнодушно. — Нито пък помощта ти.

— Ако бях чакал да я поискаш — отвърнах аз, — щеше да се наложи да вися тук до следващия ледников период.

— Много смешно. — Той погледна накриво маската ми. — А ти какъв си, Борис Карлов?

— Борис кой? Казвам се Крис…

— Хансен. Знам. Всички в Кочината знаят кой си, по цял ден ни говорят за теб. Какво искаш?

Кочината — това е презрителното прозвище, с което студентите по бойни изкуства наричат Колежа по бойна магия.

— Само две минути от времето ти — свих рамене аз. — Нуждая се от помощта ти.

Майкълсън се извърна към пулта на лежанката.

— Разкарай се.

— Хей, дами! — един от неандерталците от Бойния поток се приближи към нас. — Имате ли нужда от помощ с уреда? Сигурно искате някой мъж да ви покаже как се работи с него?

Майкълсън дори не обърна глава.

— Болинджър, ходи да се шибаш.

— Ъъъ, аха. Извинете ме, мадам.

Той небрежно изблъска Майкълсън от пейката и сам легна под щангата. Майкълсън се изправи бавно и застана с гръб към уреда. Застина напълно — само един мускул в задната част на челюстта му играеше.

Неандерталецът — Болинджър — сграбчи щангата и каза:

— Увеличаване на теглото. Две-нула-нула. Начало. — Когато на дисплея се показаха двеста килограма, той започна плавно да сваля и вдига щангата и рече: — Виждаш ли? Това ти е проблемът, недостатъчната тежест.

— Хайде, Хари, да се махаме оттук — обадих се аз. — Наистина трябва да поговоря с теб.

— Не можеш да ми кажеш нищо, което имам нужда да чуя.

Поех си дълбоко дъх, задържах го и после се хвърлих с главата напред.

— Типично поведение на Работник — изрекох презрително. За миг се почувствах така, сякаш съм баща ми.

Майкълсън се завъртя към мен така, сякаш е качен върху воденичен камък.

— Какво?

— Вие, от нисшите касти, всичките сте еднакви. „Майната му, човеко, това не ми влиза в работата.“ Това ти е по наследство. Ето защо вие, работнически отрепки, никога няма да се измъкнете от гетото.

Майкълсън пристъпи бавно към мен. Очите му горяха.

— Ти просто ме молиш да ти сритам шибания задник.

— Всъщност да — отговорих аз. — Напълно си прав.

Той примигна.

— Я пак?

— Кое точно не ти стана ясно?

Той се вгледа в мен, а същевременно устата му се изкриви в хищническа гримаса: показаха се всичките му зъби и изобщо не изглеждаше да му е забавно.

— Аз съм навит.

— Чудесно. Да вървим тогава в залата за ръкопашен бой.

— Хайде. Само изчакай за момент.

Той се обърна към лежанката, където едрите ръце на Болинджър, сега треперещи, повдигаха щангата за четиринайсети път. Когато те се изправиха напълно, Майкълсън се наведе над него и удари свивките им с ръбовете на дланите си. Ръцете на Болинджър рухнаха и щангата се удари в гърдите му. С опулени очи Болинджър се опита да изпъшка: „Край! Край!“, но не му стигаше въздухът, за да успее уредът да регистрира гласа му.

Майкълсън го потупа по бузата и каза:

— Не трябва да вдигаш без помощник, знаеш ли? — После му се ухили: — След вас, мадам.

Озъбих му се в отговор.

— Много благодаря, госпожице.

Нещата се развиваха в добра посока, но усетих как по тялото ми пробягва хлад. Започвах да разбирам колко опасен може да бъде Майкълсън и знаех, че трябва да съм адски внимателен.