Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (39)

4.

Образите се изливат в серия от водопади, непредвидими, неразбираеми, невъобразими: двойно зрително поле, отвътре и отвън, едновременно усещане и виждане, голи глезени, оплискани с повърнато, два сандала с остри като игли токчета, болка в корема и болка в сърцето, горяща човешка фигура на тъмния портал и отново поглед през очите на пламъка към острието на алебарда — металът се топи и се стича в пламтяща локва на килима…

КАКВО ПРАВИШ С МЕН?

Шшт, тихо, вече не можеш да го спреш. Понеси се с него.

Образите се сплитат, придобиват ред, последователност: вървеж през осакатения, ужасяващо полупознат Град на пришълците, разговор със стражата, ритникът от джебчията. Започват да се движат по-бързо: скокът от носа на баржата, коприненото докосване на водата върху късата им, щръкнала коса, пламъци и викове, злобният захват на помощник-боцмана…

Какво е това?

Това е животът ми.

Поредица от дни, прекарани в търкане на палубата, рязане на шубраци, разчистване на струпан плавей — опасният, изтощителен живот на палубен работник във Великия Чамбайген. Още дни, дългият самотен път надолу от Божиите зъби, където всяка крачка е изпълнена с болка, през гората, покрай ручея, за да има наблизо вода, използване на Потока за енергия, задържане чрез усилие на волята на зайци и катерици на мястото им, докато не се приближат ръцете, които да им извият вратовете. Отначало обгарят парчетата месо с огъня от съзнанието си, но дните минават и ресурсите им намаляват, събраната от Потока енергия им е нужна за други неща и езикът им изтръпва от кървавия вкус на сурово месо.

Това е нашият живот?

Нашият живот.

Не сме Делиан.

И часовете, изгубени в агония, все по-слаби и по-слаби; дни, изгубени в ментално зрение, докато се борят срещу шока и умората с помощта на Потока, наслагването на нови слоеве калций върху счупената кост в крака му, съжаление, че не разбира по-задълбочено лечителството, мечтаейки да събере сили, за да счупи отново костта — нескопосано свършена работа, оставен инфекциозен джоб в костта на лявото бедро, зараснал накриво десен пищял — използвайки отработената си способност за съсредоточаване, за да се бори с отчаянието, черният юмрук, който смачка сърцето му…

Ние не разбираме.

Търпение. Няма да отнеме много време.

Събуждането на сипея в подножието на скалата, изненадан, че съм още жив, чувствайки търкащите се назъбени краища на костите в двата ми крака, поглед нагоре, за да видя там, нависоко, лицето на брат ми в ореол от прозрачни синьо-бели облаци. Докато гледам, лицето се скрива зад ръба и разкрива пустеещото равнодушно небе…

Оставяйки ме там да умра.

Все още не разбираме.

Няма никакво „ние“.

Разбирам.

Това е моят живот. Аз съм Делиан.