Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (183)

1.

Отнякъде в тъмнината се появява тояга: от Ортовия облак от сенки, който се кълби около главата на пазача. Тя се носи във въздуха като пухена възглавница, паднала от луната; пределната скорост на майчина целувка. Това е светкавица, мълния: изстрел от пушка, насочена в лицето ми. Спуска се надолу бързо, умело, професионално: замах на касапин, падане на ножа на гилотина. Тоягата пада надолу, украсена с всички мислени оттенъци на садистично наслаждение, но всичко това няма абсолютно никакво значение.

Защото, когато тоягата полита надолу, кракът ми помръдва.

Просто леко потрепване, внезапно сгъване на коляното — рефлексен спазматичен гърч на умиращ човек, който драпа с пети по пода, — но това е достатъчно. Това е победа. Останалото са подробности.

Защото, когато той пристъпва напред, за да нанесе силния си професионален удар, глезенът му се озовава точно до сгъвката на коляното ми. И когато левият ми крак внезапно се сгъва, той го притиква с някакви си два инча по-близо до мен, така че ударът, който би трябвало да разпръсне мозъка ми върху нечистотиите по пода, се стоварва върху обкованата с желязо издутина на стената, на която облягам главата си, и тоягата изхвръква от ръцете му.

Същевременно той губи и равновесие и аз с удоволствие му помагам: сграбчвам едната му китка със свободната си ръка и го дръпвам към мен. Шлемът и скритата под него глава се удрят в стената с познатото ни от анимационните филмчета звучно дрънчене и преди да се усети какво става, аз вече съм го обърнал с гръб към мен и веригата, която приковава дясната ми китка към стената, е увита около гърлото му.

Той се опитва да извика, но веригата го стяга. Опитва се да се бори, но аз си изкарвам хляба с убиването на хора. Нищо в професионалния му опит не го е подготвило за срещата с хора като мен.

Докато го душа, обмислям дали няма някакъв начин да го оставя жив. Може би причината бе менталното зрение, не знам, но… докато го гледах как слиза в Шахтата, аз имах усещането, че го познавам. Сякаш по някакъв начин мога да го разбера. В смисъл, аз го познавам един вид непряко — мисля, че името му е Хабрак. Двама актьори от ССП често се бяха сблъсквали с него. Оставяше впечатление за приличен тип, дори повече: изглеждаше ми като мъж, който изпълнява онова, което му е било отредено от боговете при раждането му. Може би да служиш като сержант в донжонската стража не е кой знае каква съдба, но си е неговата.

Как да не харесаш човек, който отлично се справя с това да бъде себе си?

Броя секундите, след като тялото му се отпуска. Ако са твърде малко, той веднага ще се свести; ако са твърде много, изобщо няма да се събуди. Оползотворявам по най-добрия начин тази необходима пауза, като разкопчавам колана, който придържа ризницата му около кръста, и докопвам със свободната си ръка халката с ключовете. Държа верижката с дясната си ръка, докато ги изпробвам един по един в елементарната ключалка на оковите ми: само след секунда намирам подходящия и оковите се разтварят.

Получили са се доста грозни рани там, където желязото се е търкало в кожата. Голяма работа. Инфекцията в краката ми ще ме убие, преди да се наложи да се притеснявам за китките ми.

Скоро след това отпускам натиска върху гърлото на пазача. Той лежи отпуснат като дроб. Събличането на ризницата му е просто като концепция, но твърде сложно за изпълнение, ала се справям. Преди да нахлузя ризницата през глава, закопчавам китката му в оковите.

Какъв лукс е, след като толкова време прекарах гол, най-после да облека нещо, та дори направено от студени мазни метални брънки. Потупвам признателно пазача по глезена и той се размърдва.

Още не се е свестил, но скоро и това ще стане. Оставям го да се събуди. И какво от това? Никъде няма да отиде и пазачите на Ямата няма да чуят гласа му; колкото и да крещи, гласът му ще се изгуби в одеялото от налудничави викове. Ще го открият следващия път, когато слязат в Шахтата, за да разчистят труповете, но дотогава аз или ще съм далеч оттук, или ще съм мъртъв. Да речем, че това е днешното ми добро дело.

Не мисля, че ще успея да направя друго.

Оставям колана на пода и се претъркулвам върху него така, че да мога да го закопчая на кръста ми. Ха. Хубав нож. Привързвам тоягата към колана за кожения й ремък и започвам да обмислям следващия ми ход.

Нямам никаква идея как ще се измъкна през вратата на Шахтата, как ще успея да се промъкна покрай пазачите отвън или какво ще правя, щом се озова в Ямата, но:

Всяко нещо по реда си.

Вратата на Шахтата се намира на около стотина фута над мен, на края на стръмните, неравно издялани, хлъзгави стълби, а няколко потрепвания във вече не съвсем мъртвите ми крака няма да стигнат дори за вечерна разходка в парка.

Е, нали знаете: всички сме пълзели, преди да проходим.

Предстои ми дълго влачене по корем, затова затъквам канията с ножа под колана си отзад на гърба. С фенер в лявата ми ръка и ключове в дясната започвам да пълзя нагоре на лакти.

Инч по инч се приближавам към светлината.