Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (10)

10.

Не направих грешката да смятам, че Болинджър е глупав само защото е грамаден. Не знаех дали е популярен сред останалите Бойни студенти, или не; предполагах, че е. Допусках, че всеки студент от Бойния поток, който ме срещне някъде из кампуса, веднага ще го уведоми.

Не можех да се дегизирам — през този семестър само петима студенти бяха подложени на същите операции за трансформиране в елф. Почти цяла седмица внимателно избирах къде да ходя и откъде да минавам; пропусках някои занятия, задържах се повече на други, никога не минавах два пъти по един и същ маршрут и се придържах към тълпата, доколкото беше възможно.

Друга грешка, която не направех, беше да се опитам да се разбера с Болинджър разумно, да му обяснявам, че реагира прекалено остро на обикновена училищна лудория. Бях наясно, че следващия път, когато се срещнем насаме, той ще ме убие. И никакви аргументи, никакви предупреждения за възмездието на закона нямаше да го накарат да промени решението си.

Освен това изобщо не смятах, че реагира прекалено остро. Двамата с Хари бяхме поставили под съмнение неговата мъжественост. За Работническо хлапе като Болинджър нямаше по-важно нещо от мъжествеността му. Щеше да я защитава до смърт.

Дори да е неговата собствена.

Нямаше нужда да се питам по какъв начин съм разбрал това; знаех го ясно. Започвах да мисля като Хари.

Оставях съобщения за Хари през цялата тази седмица, но той продължаваше да ме избягва. На няколко пъти го забелязвах из кампуса, ала той свиваше към места, където не смеех да го последвам — безлюдни места, като ветровитите крайбрежни зъбери. Но трябваше по някакъв начин да се добера до него; нуждаех се от място, където да го притисна в ъгъла и да го накарам да ме изслуша.

Сутринта преди първия му семинар по Виртуални приключения причаках Хари пред вратата на ВП залата. Той се движеше в солидна тълпа от студенти по Бойна магия, но както винаги мрачният му вид го караше да изглежда, сякаш е сам. Когато ме видя, той се спря, но аз знаех, че по-скоро ще си отгризе ръката, отколкото да пропусне часа по ВП. Той тръсна глава с отвращение и тръгна към мен.

Можех да разчета достатъчно добре походката му, за да разбера, че планира да премине покрай мен, без да разменим нито дума, разчитайки, че тълпата от останалите студенти по Бойна магия ще ни раздели. Затова пристъпих напред и протегнах ръка, на която той се натъкна.

Хари погледна надолу към ръката ми, а после и към мен.

— Не мисля, че искаш да ме докосваш, Хансен.

Отговорих, опитвайки се да звуча в неговия тон:

— Имам новини за теб, Хари.

— Майната им на новините ти. Махни си ръката или ще ти я счупя.

Последните студенти по Бойна магия влязоха във ВП залата; ние останахме сами в коридора.

— Хари, само ме чуй за минута, става ли?

— Ти си този, който не чув…

Зашлевих го през устата — хубав, плавен десен хук с отворената ми длан, не много силен, но подпомогнат от разгъването на бедрото, точно както ни беше учил Толмън. Хари залитна, изгубил равновесие, и се облегна на стената.

Той оголи зъбите си.

— Имаш ли някаква представа колко близо си до смъртта?

Звучеше доста убедително, но знаех, че не го мисли наистина; в противен случай вече щеше да го е направил.

— Искаш да ме убиеш? — попитах, свивайки рамене. — Нареди се на опашката.

— Аха, чух за теб и Болинджър. — Той се изплю върху пода и се намръщи, когато видя следи от кръв в слюнката си. — Онова „врагът на моя враг ми е приятел“ не върши работа при мен, така че не се напъвай. Сам си направил тази глупост.

— А, не — отвърнах. — Това беше най-умното нещо, което съм извършил в живота си. То ще ни помогне да завършим с отличие и ще отвори пътя ни към Отвъдие.

— Да, бе, направо страхотно. Закъснявам за час.

— А не бива — казах. — Хамет ще те повика за първата самостоятелна симулация.

Ето сега най-накрая привлякох вниманието му. Погледът му стана заинтересован.

— Глупости.

Само се усмихнах.

Той пристъпи към мен.

— Откъде знаеш?

— Подкупих го — подсмихнах се пред изуменото му лице. — Какъв е смисълът да си богат, ако не можеш да използваш парите си, за да постигнеш каквото искаш?

Той пристъпи още една крачка — вече беше толкова близо, че можех да усетя аромата на кафе в дъха му. Очите му блестяха като острието на нож.

— Защо?

— Имам план. Как да разреша проблемите ни.

Откъм вратата зад гърба ми слабо се чуваше как Хамет изнася класическата си лекция за риска:

— Вие, като Актьори, имате строго определена роля, независимо от това дали размахвате меч, или хвърляте мълнии, сражавате се в турнири или изцелявате болни. Всичко се свежда до това: вашата функция в обществото е да рискувате живота си по интересни начини.

Хари също го чуваше и погледна над рамото ми с едва прикрит копнеж. Не ми беше необходимо да се прехвърлям в него, за да разбера, че се чуди дали ще има шанса да върши точно това.

— Добре — каза той навъсено. — Добре, слушам те.

— Нямам време да ти обяснявам в момента. Когато те повика, той ще те изпрати на Крайбрежната. Аз съм минавал тази симулация, тежка е. Не използвай никаква магия.

Върху лицето му не се изписа нито учудване, нито неразбиране; той ме гледаше крайно съсредоточено.

— Защо?

— Защото не си достатъчно добър, Хари. Хамет иска да те накара да изглеждаш като глупак. Той е садист; единственото удоволствие в живота му е да унижава студентите.

— Но ако не използвам магия…

— Просто не го прави, чуваш ли? Магията е точно това, което те очакват. Ти си калпав заклинател. Прави това, което умееш най-добре.

Изучавах го, за да разбера дали думите ми са му направили някакво впечатление, но лицето му беше абсолютно безизразно. Поклатих глава.

— Влизай. Хамет ще те повика всеки момент.

— Крис…

— Няма време, Хари. Ако искаш да поговорим за това, ще бъда на обичайното си място по време на обяда. А сега тръгвай.