Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (186)

4.

Резето от външната страна на вратата се издърпва със стържене.

Орбек оголва бивните си и стисва по-здраво тоягата. Ризницата му прилепва като кожата на препечена наденичка. Аз отново съм гол, но не ми пука. Имам нож.

Друго облекло не ми трябва.

Орбек ми пожелава късмет:

— Умри в битка, Каин.

Вдигам ножа си в поздрав.

— Умри в битка.

Когато процепът светлина става по-широк, аз му казвам:

— Тръгвай, мамка му, действай! — защото понякога трябва да бъдеш разумен и внимателен и да се огледаш, преди да скочиш, но друг път трябва просто да се хвърлиш с рогата напред.

Орбек опира ноктестия си крак в гредите и изригва вратата така, че сигурно би зашеметил и бик. Тя се отваря с трясък и идиотът просто стои пред нея със зяпнала уста, от която се стича тънка лига, докато Орбек пристъпва напред и го халосва с тоягата. Оня пада с вой и пътят е разчистен, а навън се изсипват всички Шахтъри.

Пазачите, които са застанали от двете страни на вратата, не получават възможност дори да откачат тоягите си от коланите; двамата с Орбек бяхме намерили поне двайсетина Шахтъри — предимно хора, но и двама първородни, и три или четири огрило, — които са достатъчно освестени, за да отговорят свързано на въпроса: „Тук в тъмното ли искаш да умреш, или навън, на светло?“

Пазачите край вратата са залети от виещата вълна от голи, покрити с мръсотия безумци. Останалите се суетят на балкона и по мостчетата, опитват се да намерят позиции, откъдето да стрелят с арбалетите си, без да се изпозастрелят един друг. Двама Шахтъри ме изнасят на балкона, преметнали ръцете ми през вратовете си. Орбек и петима други Шахтъри тичат към платформата с лебедката. Останалите оставят пазачите на вратата да лежат в кръв на балкона и се втурват към мостчетата, за да попречат на останалите да стрелят по нас.

— Изправете ме до парапета — казвам аз на момчетата, които ме носят и те ме облягат на ниската стена около балкона. Пазачите ни крещят да вдигнем ръце, да се предадем, че няма къде да отидем и всякакви подобни глупости, а към гърдите ми са насочени адски много арбалетни стрели.

Всички в проклетата Яма са се изправили и гледат нагоре, оголили зъби: това място е като шибана жива граната; просто чака някой да й дръпне предпазителя.

И аз го правя.

— Твърдяхте, че ще умра там долу! — Трийсетте години, прекарани в издаване на бойни крясъци, са ми дали глас, който прогърмява над виковете като вой на сирена. — Аз ви казах, че ще се върна!

Озарявам Ямата с вълчата си усмивка и вия:

— Какво гласи второ правило?

Думите ми ги вдигат като цунами в Атлантика: те ръмжат и викат, и се блъскат към мен, рамо до рамо, гърчеща се кръвожадна маса, която се отърсва от сънливостта.

Пазачите натискат спусъците и стрелите се забиват в плът. Кръв пръска навсякъде, във въздуха летят кожа и парчета жълтеникави кости, а Шахтърите се търкалят по земята; мъжът, който е застанал до мен, пъшка и залита назад, а от дупката в гърдите му стърчи стрела. Засилилият се към лебедката Орбек получава една в корема и се превива на две. Двамата Шахтъри с него падат, но Орбек се изправя отново и продължава да тича.

Тия арбалети не вършат никаква работа, когато затворникът си има ризница.

Десет секунди за презареждане.

Имах смътното намерение да изкрещя някакъв вдъхновяващ лозунг, да ги надъхам и подготвя за атака на стълбището, но не ми идва наум ни една вдъхновяваща дума. Не съм добър оратор. Но съм достатъчно добър Актьор, за да знам как да привлека вниманието.

Посочвам към забитата в Орбек стрела и крещя:

— Гледайте!

Той е зарязал Шахтърите. Двама от тримата пазачи край лебедката тичат надолу по стъпалата, за да го пресрещнат, а третият е останал на място и зарежда арбалета си. Орбек прегазва първия като таран и от Ямата изригва мощен рев.

Вторият пазач замахва с тоягата си през рамо, но Орбек я отбива с изключително професионален блок — точно както съм го учил — и отвръща с контраудар абнеко отгоре, който оставя вдлъбнатина върху шлема на противника му и кара пазача да залитне.

— Това да не ти е някакъв шибан дуел! — крещя аз. — Убий тоя кучи син!

Първият пазач отново се е изправил на крака и нанася силен удар в плаващото ребро на Орбек; отзад ризницата няма подплънки и ударът го кара да се превие на две като счупена кукла, но той вече е отстъпил встрани и следващият удар на пазача улучва рамото му. Орбек се обръща и го сграбчва в клинч, за да обездвижи тоягата му. Пазачът отчаяно се вкопчва в десния лакът на Орбек и се опитва да освободи собствената си ръка, преди да си спомни, че противникът му не е човек.

Орбек има бивни.

Пазачът издава тънък писък, после хрипти приглушено, когато огрилото забива единия си бивник под брадичката му. Той пробива плътта, пронизва езика му и се забива в небцето. Орбек има вратни мускули като на глиган; когато отмята главата си настрани, ченето на пазача се изкъртва и бивникът се освобождава, обливайки лицето му в кръв.

Орбек сграбчва пазача за яката и чатала и го вдига над главата си.

— Аз съм Черен нож! — реве той към Ямата. — Орбек Черния нож!

Отговарят му с гръмотевичен рев.

И той мята пазача от балкона като пълен с мръвки чувал в клетката на лъва. Затворниците се втурват към падналия пазач и писъците му не продължават дълго. Орбек никак не е глупав: вкусът на кръвта ги настървява повече от всички думи, които бих могъл да изрека.

После той обръща окървавеното си лице към пазача с вдлъбнатия шлем и оня внезапно си спомня, че го чака някаква спешна работа в другия край на Ямата.

Към Орбек летят стрели; трима или четирима пазачи са запазили достатъчно присъствие на духа, за да успеят да презаредят, но стрелите не успяват да стигнат достатъчно близо до него, че да привлекат вниманието му. Мъжът до лебедката стреля, когато Орбек започва да се изкачва по стъпалата, но този огрило се движи като боксьор средна категория; стрелата само закача ухото му и отскача от брънките на ризницата. Пазачът хвърля лъка си и откача тоягата, но той също не е глупав — вместо да се втурне срещу Орбек, да го удари и да го събори по стълбите, той внимателно отстъпва зад прикритието на лебедката, използвайки я като щит. Нужно е единствено да привлече вниманието на Орбек, докато не се появят подкрепленията.

Орбек, нали е умно момче, изобщо не си прави труда да се бие с пазача; просто го отдалечава от лебедката с лъжлив замах към главата, после вдига тежката тояга над главата си и я стоварва с всичка сила върху едно от храповите колела на механизма, разцепвайки го на две. Пазачът крещи и се затичва към него, но Орбек отскача встрани, ухилва се и замахва отново към второто колело от другата страна на лебедката.

Стълбата полита надолу като нож на гилотина.

Ако знаех колко е умен тоя здрав кучи син, щях да избера някой друг.

Когато краят на стълбата се удря в пода на Ямата, пазачите спират да мислят за овладяването на ситуацията и започват да мислят как да си спасят кожата. Ревящият поток от затворници се юрва нагоре по стълбата; долу има хиляда души, които нямат какво да губят, и пазачите го знаят — не са чак толкова глупави, че да останат тук.

Преди първите затворници да се доберат до средата на стълбата, повечето пазачи си изтичали нагоре по стълбището и са се събрали пред обкованата с месинг врата, която води към Съдебната палата.

Донжонът е наш.

Не.

Донжонът е мой.