Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (15)

15.

По-късно това ни превърна в герои, разбира се — особено Хари. Свидетелството на охранителната камера беше неопровержимо — той ми беше спасил живота.

Наистина имаше едно или две несъответствия, които доста заинтригуваха разследващите от службата за безопасност. На първо място, те изобщо не успяха да установят по какъв начин Хари е влязъл през вратата на тоалетната, държана от Боен студент, с четиридесет килограма по-тежък от него. „Не знам — обясняваше Хари отново и отново. — Дори не съм го забелязал. Може просто да е стоял до вратата, а да не я е държал.“

Разбира се, нямахме намерение да им разправяме, че Хари се е крил в шкафчето за санитарни принадлежности повече от час.

Следователите не можеха да разберат и по какъв начин Болинджър е възнамерявал да се измъкне сух от тази история, след като всичко е станало пред погледа на охранителната камера. Тормозиха ни няколко дни с този въпрос, а ние неотменно настоявахме, че сме в пълно неведение, докато най-накрая Болинджър не дойде на себе си в достатъчна степен, че да може да отговаря на въпросите със своя дрезгав, вече несигурен глас.

Изглежда, някакъв студент по Бойна магия, на име Пиърсън, се бил спречкал с мен. Без да е наясно колко смъртоносни са намеренията на Болинджър, той му предложил да му помогне срещу мен, като извади от строя охранителна камера по негов избор. След като ме следили няколко дни, Болинджър и сподвижниците му решили, че тоалетната на лингвистичния корпус е най-подходящото място да се справят с мен — аз ходех там всеки ден по едно и също време, през междучасието.

На разпита Пиърсън с добре изиграно стеснение си беше признал всичко. Разбира се, твърдеше той, нямало е как да знае, че Болинджър планира да направи нещо повече, отколкото просто да ме сплаши и унизи. Относно охранителната камера Пиърсън само беше свил рамене: „Явно нямам чак толкова големи познания по въпроса. Успял съм да изключа само светодиодния индикатор. Наистина много се изложих.“

Пиърсън произлизаше от семейство на Професионалисти; и двамата му родители бяха електроинженери. Той беше направил точно онова, за което го помолих — беше един от онези подлизурковци, които искаха да седят на масата ми, — а също така беше успял да хакне камерата и да направи наш собствен запис на случилото се.

От терминала със свободен достъп в библиотеката този запис беше изпратен в компютъра на Консерваторията, откъдето, без да оставя следи, беше изпратен на Бизнесмен Марк Вило, патрона на Хари, заедно с инструкции от Хари как да бъде използван този запис.

Хари, аз и Пиърсън съгласувахме историите си предварително и те не бяха чак толкова сложни, че да се оплетем в лъжите си; разговорите с разследващите дори не успяха да ме притеснят.

Стана малко по-различно, когато един ден дойде Социалната полиция.

Бяха четирима — един пълен взвод. Дойдоха при леглото ми в лечебницата, безлики и анонимни зад безформената си броня и огледалните си шлемове, и поред ми задаваха въпроси с гласовете си, изкривени до пълна безизразност с помощта на дигитализаторите във високоговорителите на шлемовете. Докато говорех с тях, бях по-уплашен, отколкото когато Болинджър се опитваше да вкара главата ми в стената на онази тоалетна.

Те изобщо не се интересуваха от това какво може да съм направил аз; събираха доказателства срещу Болинджър, за да го обвинят в насилствен междукастов контакт. Искът беше подаден от баща ми; той смяташе, че семейните ни адвокати могат да намерят вратички в устава на Консерваторията, според който тя е кастово неутрална територия. Ако успееха да го направят, Болинджър щеше да бъде екзекутиран.

Всичко, което Социалната полиция искаше да установи, беше дали Болинджър е знаел, че съм от по-висша каста. И нищо повече. Но аз едвам успях да кажа нещо пред тях. Те ме плашеха до смърт.

По време на целия разговор единственото лице, което виждах, беше моето собствено, изкривено и придобило зловещ изглед при отразяването си в техните сребристи маски. Те задаваха въпроси само на мен, никога не общуваха помежду си и гласовете на четиримата звучаха абсолютно по един и същ начин.

Аз винаги бях смятал, както и останалата част от човечеството, че маските на Социалната полиция са създадени, за да защитят самоличността на нейните агенти, така че тези агенти да могат да действат инкогнито и да се инфилтрират в редиците на обществените врагове. Самоличността на служителите на Социалната полиция никога не се обявяваше публично, нито един служител не се появяваше пред хората без сребристата си маска, безформената броня и гласовия дигитализатор, дори и в съда.

Децата обичат да си разказват истории, че дори съпругите и съпрузите на сопитата никога не узнават професиите на своите партньори; аз вече бях достатъчно голям, за да зная, че тези истории са страшно преувеличени, но сега усещах, че зад тях стои някаква скрита истина, сякаш земята под краката ми се е преместила и пред мен се е разкрила някаква нова гледка от неподозирана перспектива, която е накарала светлината на лампите в лечебницата да стане по-остра и миризмата на антисептиците върху кожата ми да се превърне в нещо зловонно и злокобно.

Улових се, че се чудя дали някъде в щаба на Социалната полиция няма стая, където сопитата могат да свалят маските си и да бъдат просто мъже и жени помежду си. Инстинктивно се съмнявах в това; дори и единствен миг на персонифициране по някакъв начин би подкопал тяхната власт — би отслабил непреодолимата магическа броня, която представлява тяхната анонимност.

Те продължаваха да ме притискат с въпроси за Болинджър, въртяха ме ту насам, ту натам, сякаш, ако ми задават достатъчно пъти един и същ въпрос, могат да получат отговора, който им трябва. А аз исках да им го дам, наистина исках, но истината беше, че не знаех дали Болинджър е осъзнавал, че съм от Бизнесменско семейство. Казвах им това отново и отново, а те продължаваха да ме преследват, сякаш са хрътки, а аз — елен. Накрая у мен се появи предизвикващото гадене усещане, че тяхната цел съвсем не е Болинджър, а искат да изтръгнат от мен лъжа, която могат да използват, за да го убият.

Те искаха смъртта му — определено. Но още по-лошо беше, че искаха аз да стана техен съучастник.

Това осъзнаване не дойде при мен чрез прехвърляне. Един или два пъти имах онова полузамаяно усещане, което ми дава прехвърлянето, но така и не научих нищо за тях. А може би точно това беше.

Може би се бях прехвърлил в тях, но там не е имало нищо.