Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (219)

6.

Богът почувства как любопитните пипала на едно съзнание, оцветени в нюансите на богинята, докоснаха за миг най-съкровената му природа…

И също така внезапно изчезнаха.

Съществото, което някога беше Колбърг, усети как призрачното ехо от болката на богинята изчезва от колективното съзнание; миг по-късно утихнаха и мълчаливите ридания на Фейт и то разбра, че е било предадено.

Момичето беше в безсъзнание и връзката беше прекъсната.

В съзнанието му изригна ярост и свирепият й блясък изтри тревистите поляни по бреговете на Великия Чамбайген, изтри Ма’елкот, който крачеше по тревата покрай пътя, облечен в стилния си костюм, изтри лимузината, Социалната полиция, Ейвъри Шанкс — изтри всичко за миг въпреки цялата му божествена мощ.

И той отново остана само Артуро Колбърг, някогашен Администратор, предаден за пореден път.

От един Майкълсън.

С ръмжене той се метна през пътническия салон и сграбчи яката на бялата памучна риза на Фейт. Скованите му от артрит пръсти се свиха в юмрук — но ръката му беше уловена от безличната ръкавица на един социален полицай. Той се опита да се освободи, но със същия успех би могъл да се опита да премести планина.

Гневът му беше заменен от чувство на безсилие. Той клюмна, безпомощен — но точно тази твърде позната безпомощност го накара да се съвземе. Отново беше бог и беше щастлив.

Богът осъзна, че момичето е било отровено; чрез магическото възприятие на Ма’елкот той усещаше плъзгането му към смъртта. Но освен това богът вече знаеше, че мечът се намира в Залата на правосъдието в Съдебната палата на Анхана.

В същия миг, когато го осъзна, някъде в невъобразимите недра на десет милиарда подсъзнателно свързани разуми се зароди импулс. Може би беше дошъл от Ма’елкот или от Колбърг, или от Марк Вило, или от който и да е от останалите анонимни членове на Борда на директорите; може и да бе дошъл от химическия инженер на „Синтек“ или от някой оперативен агент под прикритие на Социалната полиция, присъстващ на незаконно нелегално събрание на Работници, от някоя домакиня в Белград или чистач в Ню Делхи. А може да се беше зародил във всички тях едновременно; това бе поредният начин за споделяне на вина. Една десетмилиардна част от отговорността е достатъчно леко бреме дори и за най-чувствителната съвест.

Телата, в които някога се бяха намирали Артуро Колбърг и Ма’елкот, се усмихнаха еднакво.

След пет минути състоянието на момичето нямаше да има никакво значение.

На двайсет хиляди метра над Анхана един „Дева“ AAB-24 на ротата „Бел и Хауъл“ завърши дългата крива на пикирането си, пусна единственото си РБГИИБН антивзривно ВЕО^[1] и с максимална скорост полетя на изток.