Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (26)

1.

Прохладният къснолетен следобед премина във вечер. Сянката на Божиите зъби се протегна на изток, за да погълне първо мините, изтривайки издигащите се над тях димни кули, след това Северозападния път и накрая да потопи в сумрак Трънова клисура, малката столица на Трансдея.

Посланикът на Манастирите в Трансдея, млад мъж, известен като Рейт от Анхана, седеше в неукрасения, нетапициран и изключително неудобен стол и се взираше с безизразните си, невиждащи очи в настъпващата сянка.

А колко смущаващи бяха тези очи: с бледия, синкавосив цвят на зимен лед, разположени върху тъмното, загоряло лице на туземец от пустинята Кориш. Поразяващият контраст превръщаше погледа му в притеснително и твърде опасно нещо; малцина успяваха да го издържат, а още по-малко биха се осмелили да опитат, ако знаеха колко дълбоко могат да проникнат тези бледи очи.

В късния следобед в Трънова клисура бяха пристигнали петима елфи. За пръв път Рейт ги зърна през същия този прозорец: потънали в прах, облечени с опърпани от пътя и изцапани дрехи, яздещи коне, чиито ребра се брояха дори под зелено-черните им чулове. Върху чуловете беше избродиран звездочелият гарван, герб на дома Митондион.

Рейт ги бе огледал внимателно, докато преминаваха по стръмната улица „Тор“, запаметявайки всяка раменна извивка и плетеница от коси, всяко избледняло петно върху ленените им туники, където платът се бе обезцветил под яркото слънце, всяка индивидуална подробност от стойките и жестовете им, която би могла да помогне при разпознаването им. Той беше излязъл на улицата от сенките на недостроеното посолство на Манастирите и прикривайки очите си с ръка от лъчите на ниското слънце, ги бе наблюдавал как отговарят на стражите при затворената порта на Трънова крепост, как после крилата й се отварят широко настрани и елфите вкарват конете си през нея.

След това се прибра в посолството, отиде в кабинета си и седна на стола така, че да може да ги вижда по-ясно.

Седеше напълно изпънат, опитвайки се да диша в тон с едва долавящото се биене на собственото си сърце: шест удара за вдишване, три — пауза, девет удара за издишване, три — пауза. Когато сърцето му забави ритъма си, същото се случи и с дишането. Той постепенно изгради образите им в съзнанието си, извличайки от тренираната си памет подробности за гърбовете им, тъй като точно тях бе видял най-ясно: едва забележимите заострени уши, подаващи се изпод платиненорусите коси, преметнатия по диагонал ремък на кожения мях за вода, нечовешката грациозност на осанката, движението на раменете в ритъма на сдържаната жестикулация…

Лека-полека, с безкрайно търпение, той добавяше допълнителни детайли към образа: вплетените в коланите им тъмни кичури, белега на ръката на единия от елфите, лекото извиване на главата на друг, който шепнеше нещо на спътниците си. Това бяха подробности, които не беше видял, които нямаше как да види; те бяха създадени от собственото му развинтено въображение. Но след като ги изчисти и образите се появиха по-ярки пред вътрешното му зрение, те придобиха гъвкавост, раздвиженост и най-накрая се превърнаха в чиста, зрима истина.

След това в съзнанието му се материализираха и сенките на обкръжението им: лъснатият мраморен под, протъркан от многото крака — елфите пристъпваха почти безшумно по него, защото под нозете им лежеше дългият език на светлосин килим, който започваше от самия праг на вратата. Обзе го смътното усещане за огромно пространство с високи сводове, дъбови греди, почернели от пушещите факли.

Рейт изхъмка доволно. Това трябваше да е Тронната зала.

Той беше посещавал залата много пъти през последните месеци, тъй като бе изпратен тук от Анхана; спомените му за нея придадоха много повече подробности към сцената, отколкото би могъл да види със собствените си очи — от проблясващата стомана на церемониалните оръжия, които украсяваха стените, до точния цвят на слънчевите лъчи, които се опитваха да проникнат пред опушените стъкла на прозорците. Там елфите видяха Позлатения трон, а върху него седеше мързеливият, слабохарактерен крал марионетка на Трансдея: Китин, четиринайсети херцог на Трънова клисура. Рейт можеше да види дори шевиците по червено-златната роба на херцог Китин; използвайки я за мисловна котва, той завъртя възприятията си, за да види стаята така, както я виждаше Китин. И сега за пръв път успя да огледа добре лицата на елфите.

Не си направи труда да ги изучава отблизо; в чертите на елфите липсват бръчките, които времето и грижите отпечатват върху човешката физиономия, и поради тази причина те не разкриват нищо от характера им. За Рейт всички елфи изглеждаха горе-долу еднакво.

Интересуваше го повече какво ги бе довело в Трънова клисура, затова се взря в безмълвното движение на устните и езиците им; макар че той говореше съвсем малко езика на Първородните, те щяха да общуват на западен диалект заради херцог Китин, а четенето по устните е лесно, когато се извършва през безупречното му вътрешно зрение.

То винаги бе било един от най-полезните му таланти.

Рейт беше още момче, когато откри тази дарба: на тринайсет години, едва навлязъл в юношеството. В едно златисто утро той лежеше в леглото в стаята си, която се намираше над малката ковачница на баща му, и бавно се отърсваше от съня си. В този сън той целуваше Дала, шестнайсетгодишното момиче с гарвановочерна коса, което продаваше питки на ъгъла на Улицата на кожарите и „Въдичарска“; докато лежеше в леглото и си играеше с ерекцията, която бе получил в съня си, той си представяше как тя става от леглото и издърпва нощницата си през главата, представяше си как кръглите й пълни гърди се поклащат свободно, как зърната й се втвърдяват, докато се наплисква с вода от каната, поставена до леглото й. В съзнанието си я видя как застава гола пред огледалото, заплита наново косата си и я навива около главата си в лъскав речен шлем, вместо да я остави да пада на дълги къдри по гърба й; представи си как избира този ден, за да облече най-старата си блуза, онази, която той харесваше най-много, защото платът й беше толкова изтъркан и мек, че прилепваше към извивките на тялото й и загатваше за тъмните кръгове около зърната на гърдите й.

Това си беше чиста фантазия, разбира се — ярките блянове на едно похотливо момче.

Но когато същата сутрин той отиде да купи питки за обяд на баща си, изчервен толкова силно, че не смееше дори да я погледне, Рейт установи, че тя носи онази същата блуза и че тази сутрин е избрала да направи косата си по нов начин, сплетена и навита около главата — точно както си я беше представял.

Това бе първият намек, че Рейт е роден за велики дела.

Не му беше лесно да усъвършенства дарбата си. В следващите дни и нощи, докато шпионираше при всяка възможност голото тяло на Дала, той установи, че развинтеното му въображение е повече пречка, отколкото помощ. Твърде често мисленият й образ вдигаше ръцете си към гърдите, играеше си с тях и ги мачкаше така, както на него му се искаше. Твърде често си представяше как едната й ръка се плъзга към коприненото гнездо между краката й… и видението се разпръскваше в хаотични тъмни петна. Той установи, че ясните образи изискват определена студенина в съзнанието, определена безпристрастност; иначе виденията се размазваха, замъглени от собствените му желания, от сенките на неосъществени фантазии.

Но тези неосъществени фантазии имаха своя собствена сила, както Рейт откри един ден, докато я гледаше, като в съзнанието му се въртеше идеално оформен мислен образ на голите й крайници, омотани в чаршафите. Дала срещна погледа му със срамежлива усмивка, протегна ръка, улови неговата и го поведе към спалнята си. В онзи ясен горещ летен следобед със същата срамежлива усмивка тя му отне девствеността.

Това бе и сладкото докосване на устните на собствената му съдба.

Той стана послушник на четиринайсет години и използва напредничавото образование, което можеше да получи единствено в посолството на Манастирите, за да увеличи силата си; обучението на Посветените на тялото и ума го научи на самодисциплина, с която безмилостно да задушава осакатяващите дарбата му желания. Сега той използваше ума си така, както някой друг монах би използвал меча си: като оръжие, което служеше на Бъдещето на Човечеството.

На двайсет и пет години той стана най-младият посланик в шестстотингодишната история на Манастирите — и дори Съветът на братята не предполагаше до каква степен решението им е било повлияно от скритата сила на желанията на младия монах.

Сега пред вътрешното зрение на Рейт се спусна мъгла, приличаща на пелена. Разтвориха се масивните крила на портата и две колони облечени в алени ризници артански стражници влязоха в залата, стиснали в готовност чудатите си, изстрелващи стоманени топчета лъкове. Те се разпръснаха в широката дъга на почетна стража.

Елфите ги следяха с нескрито любопитство, без да осъзнават значението на случващото се. Херцог Китин от своя страна скочи забързано от трона и падна на едно коляно, навеждайки глава, за да посрещне артанския вицекрал Винсън Гарете. На лорд Китин можеше да се разчита единствено в чисто церемониални ситуации. Никакви сериозни дела не можеха да се вършат в Трансдея без участието на истинските управници на тази земя.

Сърцето на Рейт заби ускорено.

Докато минаваше покрай елфите, Гарете като че ли им каза нещо с приятелски тон. Рейт се ядоса на мисловната мъгла, която му пречеше да узнае какво точно се случва на тази среща — ако можеше да чуе думите на Гарете, може би щеше да разбере значението на тези легати. Неведението го убиваше.

Както гладен човек жадуваше за храна, така и Рейт закопня да разбере как случващото се е свързано с Каин.

Но внезапният прилив на желание разкъса концентрацията му и видението изчезна; сега пред очите му се ширеше единствено гледката от прозореца в недостроеното посолство. Той изръмжа раздразнено, затвори очи, покри ги с длан и се опита да се съсредоточи отново. Забави дишането си, преброявайки до девет за вдишване, три за задържане, дванайсет за издишване, и Тронната зала отново започна да се появява в съзнанието му.

— Глава ли ви боли, магистре Посланик? — разнесе се мазно-загрижен глас зад гърба му. — Не искате ли чаша чай от върбови кори? Аз си направих.

Образът на залата изчезна от съзнанието на Рейт още щом отвори очите си и погледна към Птолан, новоназначения Главен домакин на посолството, дебел и вечно объркан Непосветен, на когото очевидно му бе достатъчно да прекарва дните си в приглаждане на непокорните остатъци от посивелите си коси, тананикайки си нещо неразбираемо под носа. Птолан стоеше под арката, недалеч от малката желязна печка, която държеше до писалището си, за да се топли — заради вродената му леност неговата увиснала, отблъскващо бледа плът не можеше да намери топлина дори в този летен следобед. Той се усмихна очаквателно на Рейт, докато наливаше вода от малката медна гарафа в чайника.

— Благодаря ви — отвърна Рейт с леден тон, — но не.

— Чаят ще зачерви малко бузите ви — рече Птолан с тон, който сигурно смяташе за окуражаващ. Собствените му бузи бяха покрити с петна, червени като устни на проститутка. — Втората запарка не е по-трудна от първата, нали знаете? Това е, как да кажа, споделяне, нали знаете? Братска постъпка. Знам, че сте започнали като Посветен, но ние от обслужващия персонал правим нещата малко по-различно…

Вместо да отговори, Рейт го изгледа със смразяващ поглед — от онези, които използваше, за да сплашва слабаците. Птолан преглътна и погледна встрани, хихикайки нервно.

— Доставете си удоволствие, хехе, сигурно често го правите. Аз, ъъъ, аз просто… — Той потри ръце и отново захихика. — Аз просто, ъъъ, ще направя чай за двама и ако решите…

— Не искам да… — започна Рейт.

— О, не ми представлява никаква…

— Не искам — озъби се Рейт — да ме занимавате с глупости.

Той подпря главата си на неудобната резбована облегалка и затвори очи.

— Махайте се.

Няколко убийствено дълги секунди Рейт успяваше да извика пред мисления си взор единствено образа на стоящия под арката Птолан, който беззвучно отваряше и затваряше устата си като гладно пиле. Когато колебливите стъпки заглъхнаха в преддверието, Рейт успя да регулира дишането си; скоро замъгленият образ на Тронната зала се появи отново.

Въпреки че Гарете стоеше изправен до Позлатения трон, на който седеше лорд Китин, нямаше никакво съмнение кой е истинският управник на Трансдея. Артанският вицекрал излъчваше спокоен авторитет, който не можеше да бъде сбъркан; самият лорд Китин не отваряше уста, без първо да погледне към Гарете, търсейки някакъв знак за одобрение по изпитото му лице.

Рейт все още не бе успял да се концентрира достатъчно, за да долавя думите им, но смътното възприятие на лицето на Гарете му позволи да разчете една дума от устните на вицекраля: Диамантената мина.

Рейт кимна на себе си и позволи на видението да се разпръсне. Значи легатите на Митондион бяха дошли заради Диамантената мина; той беше предупредил Гарете, че Митондион няма да остане равнодушен — всички нечовеци се поддържаха, — но вицекралят твърдо бе отказал да се тревожи за някакъв проблем, който все още не се е появил.

Диамантената мина беше резерватът на джуджетата в Трансдейските хълмове, който те с типичната си нечовешка дързост наричаха „свободно владение“. Проблемите бяха започнали преди около година — преди Рейт да бъде изпратен тук като посланик, — когато децата и възрастните на джуджетата започнаха да се разболяват. Тъй като бяха родени и възпитани като миньори, джуджетата скоро разпознаха признаците на отравяне от метали. Вицекралят Гарете щедро — твърде щедро, по мнението на Рейт — разпореди разследване и използва артанските ресурси, за да открие причината. Когато причината се оказа изтичащите в подземните реки на Диамантената мина отрови от артанските металургични пещи, Гарете — отново твърде щедро — предложи да премести джуджетата в друг резерват, по-високо в планините и по-далеч от артанските минни операции.

Джуджетата отказаха, позовавайки се на някакви сантиментални дрънканици относно земите на прадедите им. Вместо това проявиха глупостта да започнат партизанска кампания срещу артанците, саботирайки минните им съоръжения и металургичните заводи, с надеждата, че ще направят рудодобива в хълмовете твърде скъп и артанците ще предпочетат те да преместят операциите си някъде другаде. Провалиха се в прилагането на основния принцип във воденето на война: Опознай врага си.

Военната технология на артанците беше по-развита дори от рудодобивната им технология; навлизането в Диамантената мина и арестуването на цялото й население се беше оказало далеч по-евтино, отколкото щеше да им излезе преместването на минните операции. Онези, които се предадоха доброволно, бяха възнаградени с работа в мините, чиста храна и вода и удобни легла, върху които да си почиват; останалите, които оказаха съпротива срещу нахлуването, бяха избити като животни, каквито всъщност представляваха.

По личното мнение на Рейт кървавата ситуация можеше да се спести по много по-лесен начин: добавянето на малко повече силна отрова в подводните води на Диамантената мина щеше да реши проблема много по-бързо и икономично. Престореното добросърдечие на желание за помощ на Гарете, фалшивата му загриженост за съдбата на джуджетата само бяха влошили положението — те бяха вдъхнали допълнителна смелост в душите на джуджетата и им позволиха да причинят значителни щети на мините, преди бунтът им окончателно да бъде овладян.

Рейт предположи, че нещо подобно се случваше в момента в Тронната зала. Гарете сигурно хъмкаше и въртеше очи, опитвайки се да отклони подозренията на елфическите легати; не разбираше в каква каша се беше забъркал. Нямаше представа за мощта на Митондион, която щеше да се развихри, в случай че избухне война — както, разбира се, и самите елфи нямаха никаква представа за мощта на артанските владетели на Трансдея.

Рейт предчувстваше, че пред него ще се разкрият необятни възможности — но възможности за какво и как трябваше да подходи към тях, за да успее?

Щеше да го разбере в мига, щом узнаеше как всичко това е свързано с Каин.