Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (156)

6.

По дяволите.

Дяволите да го вземат.

Тоя Крис е страшна работа.

Защото, като мисля за живота си по този начин, всичко ми е пределно ясно. Мога да видя точния момент, когато се ражда Хари Майкълсън.

Тъкмо бях излязъл от чесмод разбора: двуседмичен разпит от кръвопийците на Студията, покриващ всичко, което ми се беше случило през почти трите години на свободен режим в абатството Гартан Холд и на разни други места. Не бях първият Актьор, който се беше обучавал в Манастирите, но бях първият, приет в Братството. Бяха ме направили Посветен, макар хич да ме нямаше в менталното зрение. Нямах нужда от магия, за да крада разни неща и да наранявам хората.

Затова Студията реши, че за мен е по-добре да се издигна в Братството. Искаха да ме пробват в амплоато на наемен убиец. Това изобщо не ми харесваше; никога не съм бил добър в изпълняването на заповеди. Исках направо да започна с Приключенията, да обикалям, да видя странни същества, да търся съкровища и разни подобни глупости. Дори си мислех, че мога да стана пират — нали се сещате, бурни морета, йо-хо-хо и бутилка ром, островни девойки, такива неща. Но Студията искаше наемен убиец.

Почти бях готов да им кажа да ходят да се шибат. Наемните убийци са скучни. Познавах двама като малък и бях срещнал още неколцина, докато работех за Вило. Това е неблагодарна методична работа. Истинските убийци не са стилни или смели, или дори изобретателни. Те приличат повече на счетоводители с пистолети. Ако си свършите работата както трябва, в нея няма никакъв драматизъм. Кой би пожелал подобен живот?

Студията и Вило бяха инвестирали много пари в мен, затова реших, че това ми дава шанс да получа каквото искам. Тогава Вило ме откара на разходка в ролса си и ми обясни как стоят нещата.

Първо се опита да ме предразположи. Студията не искала да съм истински наемен убиец, казва ми той. Искали да бъда наемен убиец в холивудски стил: нещо като фентъзи Джеймс Бонд. Да, бе, сега казват така — мисля си аз, — но след пет години, когато заради тривиалните задачи на Манастирите рейтингът ми ще се сгромоляса главоломно, ще спрат да ми говорят за Джеймс Бонд. Изобщо няма да ми говорят.

В онези години бях изпълнен с енергия и не исках да се занимавам с това. Нека ме натирят; на кого му пука? Нарушаването на договора щеше да ме върне обратно като Работник, но това изобщо не ме плашеше. Мамка му, с уменията, които бях придобил в Консерваторията и абатството Гартан Холд, щях веднага да се върна в гетото и да изкарвам добри пари като свободен наемник, току-виж съм станал бос в квартала и няма да ми се налага да ближа задниците на ония в Студията.

Но Вило не беше станал Щастливия милиардер от глупост. Преди да се усетя, ме беше опаковал и ми беше лепнал етикет. Ролсът навлезе в едно приятно, тихо Работническо предградие, предимно блокчета с по шест апартамента и къщички с дворове — на светлинни години от гетата за временно настаняване като „Мишън“, — и ме откара до апартамента на татко.

Не го бях виждал от шест години, тъй като напуснах гетото на шестнайсет години, за да работя за Вило. Последния път, когато двамата бяхме заедно в една стая, тя представляваше пълна с хлебарки дупка, подът й беше покрит с шестинчов пласт боклуци, едната стая беше превърната в личната септична яма на татко, а цялото място имаше само три стаи. Последния път, когато двамата бяхме заедно в една стая, той се бе опитал да ми пръсне черепа с тръбен ключ.

Сега живееше в спретнато апартаментче с боядисани в кремаво стени и рамки на вратите и прозорците от истинско, кълна се в Бога, дърво. Завеси. Мебели. Голяма маса в трапезарията. Хладилник с истинска храна в него, кухня, чиста като операционна зала. Баня — негова собствена тоалетна, вътре в самия апартамент, и дори душ кабина, която му пускаше по десет минути горещ душ всеки ден.

И татко.

Татко: избръснат и облечен в чисти дрехи, макар и не съвсем нови. Косата му беше напълно прошарена и късо подстригана, а в очите му проблясваше разум. Татко: който може да се ръкува с мен и да ми каже, че се надява да се опознаем сега, когато отново е с всичкия си. Който може да ме прегърне и да мирише на мъж, а не на кланица.

Дори не си спомням за какво разговаряхме онзи ден; не спрях да се чудя на този мъж, който едновременно беше баща ми и същевременно толкова чужд. Почти ме накара да се чувствам отново на пет, сякаш той бе нормален и мама всеки момент щеше да влезе в стаята и да ме прегърне.

След като си тръгнахме, Вило свали кадифените ръкавици.

Разбирате ли, той се грижи изключително добре за своите работници. Прочут е с това. Няколко месеца след като започнах да работя за него, той започна да се грижи и за баща ми. Оказа се, че болестта на татко, макар и нелечима, се поддава на терапия; с подходящата комбинация от лекарства той бе успял да си намери постоянна работа като помощник мрежови аналитик — можеше да плаща наема на апартамента и дори от време на време да излиза да се храни навън.

Вило ми обясни, че работата на татко зависи от моята. Ако го прецакам с договора ми, той ще отреже татко. Само за седмица той щеше да се озове обратно в 3F или на някое още по-гадно място.

Затова преглътнах гордостта си и направих каквото се искаше от мен. Само така можех да изгоня от мислите си онази воня.

Предполагам, че това е Хари Майкълсън: мъжът, който е готов на всичко, за да стои далеч от 3F.

Не, Хари е нещо повече. Мисля, че той е един добър човек.

Човек, който си мисли, че ако изпълнява онова, което се иска от него, хората, които обича, ще са добре. Той е онзи абсолютно нещастен човек, който седи пред бюрото си в три часа сутринта, когато в главата му се стеле горчивият пушек от изпепеленото му сърце. Той е мъжът, в който Шана искаше да се превърна.

Той е моделът на Давид.

Странно: Шана се влюби в Каин, но не можеше да живее с него. Можеше да живее с Хари. Обичаше ли го? Всъщност не си спомням.

Само ако можех да я попитам.