Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (12)

12.

Седях сам в столовата. За да съм по-добре защитен, се стараех да съм колкото се може по-често на публични места, така че свикнах да се размотавам тук във времето за обяд.

Често при мен сядаха мои приятели; продължавах да съм все така популярен и в Кочината се смяташе за постижение да се обядва в моята компания. Никой не разбираше какво се случва в действителност; всички смятаха, че съм страшно смел заради начина, по който съм се опълчил на Болинджър. Всички се шегуваха, смееха се и казваха един на друг: „Виждаш ли? Тези Бойни смотаняци изобщо не са толкова корави, колкото си мислят, че са. Повечето от тях са само Работнически боклук в края на краищата. Кухи хора. Обвивка от мускули, под която няма нищо.“ И след това започваха да се поздравяват с високия си произход.

Бих могъл да им разкажа колко корави са тези Бойни смотаняци. Бих могъл да им кажа на тези потомци на европейски Бизнесменски фамилии, жадуващи признание Професионалисти и самодоволни Търговци, че „кухите“ Работници се изпълнени с ужасяваща твърдост.

Но каква полза от това? Те няма да ми повярват, не и наистина; няма как да им предам това разбиране, с което ме дари Хари. Ще си помислят само, че си придавам важност, че позирам, както и аз си бях помислил за Хари. До болка ми се искаше да намеря начин да затворя всеки от тези самодоволни подлеци, които бях смятал за свои приятели, в една стая насаме с Болинджър за десет минути.

Нека да погледнат в очите този кух човек, докато се надвесва над тях като гръмотевична буря. Това определено ще преобърне шибания им живот.

Но това пладне, след дебюта на Хари във ВП залата, тези подлеци и готованци си бяха тръгнали рано и аз седях сам на масата си, четях „Културата на първородните“ на Хардейджър, едва различавайки думите върху екрана, и се чудех дали Хари ще дойде да ме намери тук.

Тъкмо се мъчех с третия от петте алтернативни превода на Хардейджър на героическата поема „Данелари Т’фар“, когато Хари влезе през вратата. Преди две седмици щях да продължа да чета, правейки се на равнодушен, но сега нямах нито време, нито търпение за това. Затворих екрана и зачаках Хари да стигне до масата ми.

На лицето му имаше няколко цицини; приближи се към мен предпазливо.

— Добре — каза той. Погледът му беше по животински напрегнат. — Слушам те.

— Седни. — Махнах с ръка към срещуположния стол и зачаках, докато той обмисляше предложението ми. Най-накрая, без да ме изпуска от поглед, той седна.

— Е? За какво беше всичко това? Сега Хамет ме мрази и в червата.

Свих рамене.

— Хамет мрази всички. Не се тревожи за това.

— Те ме смазаха от бой.

— Само защото Хамет промени настройките на симулацията, и всички в залата знаят това. До вечерта историята ще се разнесе из целия кампус. Никой не е минавал този сценарий. Никой. Ще станеш легенда в Колежа по Бойна магия, Хари.

— Както теб? Чудо голямо. И трябва да ти благодаря за това?

— Тази история ще постави началото на кариерата ти — казах. — Тя ще ти даде диплома с отличие и ще отвори пътя ти към Отвъдие.

— Как ще се дипломирам, като не мога да направя и едно шибано заклинание?

— Хари, Хари, Хари — казах аз, клатейки глава с престорено състрадание. — Изглежда, ти си единственият от присъстващите в залата, който не е разбрал нищо. Ти не се нуждаеш от магия, Хари. Остави магиите на глезльовците от висшите касти като мен, а? Ти ще се дипломираш от Колежа по Бойни изкуства.

Оцених гъвкавостта в мисленето му — той не изсумтя подигравателно. Облегна се назад в стола си и ме загледа с присвити очи, размишлявайки усилено.

— Ти гледа ли записа си? — продължих аз. — Днес ти доказа, че можеш да се сражаваш — и да побеждаваш — дори при многократно превъзхождащи те сили. Хари, ти беше един срещу петима! И дори не беше въоръжен! Никога не съм виждал подобно нещо, никой тук не е виждал.

Хари поклати глава и очите му станаха студени. Можех да видя как се самонавива против думите ми.

— Това не доказва нищо. Затова му викат симулация, Крис.

— Да, знам. Чандра ще откаже дори да го обмисли — ако не го заставим.

— И как планираш да стане това?

Поех си дълбоко дъх и го издишах; за момент си помислих, че в Отвъдие бих влязъл в състояние на ментално зрение и бих направил Внушение на нищо неподозиращия Хари. Това беше забавна мисъл и ме накара леко да се усмихна.

— Всичко зависи от това ще можеш ли ти, Хари Майкълсън, кльощав дребен Работник и студент от Кочината, да се справиш с много добре подготвен боец, три пъти по-едър от теб, в реалния свят, в битка без правила — започнах аз. Канех се да продължа, но Хари вече ме беше разбрал.

— Говориш за Болинджър.

Кимнах.

— Ти можеш да се блъскаш гърди в гърди с него колкото си искаш, но аз? — Разперих ръце. — Това трябва да се разреши, преди той да ме убие. Обмислил съм всичко; само трябва да го направим и всички ще са щастливи.

— И как си го представяш?

Вдигнах ръка.

— Първо ми кажи какво мислиш по въпроса.

— Да се прехвърля в Бойния поток? Мамка му, Крис, това никога няма да стане. Там дори момичетата са с десет кила по-тежки от мен. Някога бил ли те е някой, двойно по-тежък от теб?

— Само веднъж — отвърнах мрачно. — Не ми хареса. Но сега не говорим за мен, а за теб. Забрави за това дали е възможно. Кажи искаш ли го?

Той седеше, гледайки през мен, и мълчеше.

Наведох се към него.

— Аз знам — казах му. — Знам защо си в потока по Бойна магия. Защо искаш да станеш Актьор. Защото там, дълбоко в себе си, ти наистина обичаш да нараняваш хората.

Той не отрече. Аз се ухилих.

— Ако го правиш на Земята, ще си или в затвора, или киборг. Ако го правиш на Отвъдие, ще си звезда.

Той ме погледна накриво.

— Разбира се — продължих аз, — Бойната магия беше единственият ти шанс да попаднеш там. Но вече не е така. Не ти се получава Хари. Няма да се справиш.

Той стисна зъби и лицето му потъмня.

— Но знаеш ли защо не ти се получава? — попитах. — Защо никога няма да станеш адепт? Разбрах това, когато се бихме на Ливадата. Твоята Обвивка. Тя стига до юмруците ти. Това е, защото, когато искаш да нараняваш хората, когато наистина искаш да се отдадеш на страстта си, не ти пука за магията. Искаш да го направиш със собствените си ръце.

Хари вдигна електронния ми бележник, поигра си с капака му; отблясъците от екрана осветяваха лицето му.

— Днес, в симулацията, след като хвърли камъка и всички се нахвърлиха върху теб, ти дори и не си помисли да използваш магия, нали? Не заради това, което аз ти казах; просто изобщо не ти мина през ума. Забрави, нали?

— Не — отвърна той толкова тихо, че едва го чух. Очите му бяха затворени. — Не съм забравил. Просто…

— Просто какво?

Той срещна погледа ми и лицето му грееше. Имаше спокойния, съсредоточен израз на лъв, дебнещ плячката си.

— Просто ми беше твърде забавно.