Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (96)

7.

След известно време в малката стая без прозорци започнаха да пристигат хора. Тихо почукване, изръмжаване „К’во искаш?“ от страна на Томи, кратък отговор и поредният мъж или жена се промъкваха през открехнатата врата. Някои бяха огромни и яки като Томи; други бяха по-дребни, по-слабички, чиновнически тип; двама можеха да минат за уважавани собственици на магазини; единият можеше да е пълничък и сериозен, а вторият — слаб и жизнерадостен.

Онова, което ги обединяваше, бе поведението им: всички изглеждаха погълнати от онова, което вършеха, независимо дали беше разговор, или разглеждаха Делиан, или просто грееха ръцете си на огъня. Като че ли не мислеха за това с какво ще се занимават по-късно вечерта или какво се беше случило тази сутрин, или как изглеждат дрехите им, дали събеседникът им ги харесва, или могат ли да се похвалят с остроумие.

Те просто правеха онова, което правеха.

Видът им напомни на Делиан за един цитат, който Хари Майкълсън обичаше да повтаря навремето: „Когато ядеш, яж. Когато спиш, спи. Когато се биеш, бий се.“

Заради объркващата мислите му треска и всичко, което се беше случило през деня, Делиан успя веднага да долови повтарящия се мотив в отговорите на грубото „К’во искаш?“ на Томи. Всеки отговор беше различен, затова той не забеляза веднага какво ги обединява. Един каза: „Искам да вляза“; следващият рече просто: „Избор“; третият: „Топъл огън и удобен стол“; четвъртият: „Добър баща за децата ми“.

Постепенно Делиан осъзна, че изръмжаването на Томи не беше просто грубо приветствие. Това беше въпрос. Същият въпрос, който бе задал на Делиан.

Това беше парола.

— Тази стая — рече учудено той. — Затова тази стая няма прозорци…

Томи му се ухили.

— Ами, естествено. Напоследък за нас не е твърде здравословно да се събираме заедно.

— Вие сте каинисти… — ахна Делиан.

— Както вече казах — изкиска се Томи, — вие, умниците, трудно схващате нещата.

Последвалият дружен смях беше топъл като прегръдка. Разнесе се ново почукване и Томи изръмжа:

— К’во искаш? — но не получи отговор, а някакъв глас произнесе:

— Аз съм, Кая. Пусни ме.

В стаята се възрази мъртво мълчание.

Томи въздъхна.

— Мамка му, пречупили са го — рече той; вратата се отвори с трясък и вътре с викове нахлуха облечени в сиви кожи мъже под ритмичното барабанене на стрелящи арбалети. Стрелите се забиваха в лицата, телата и главите почти от упор, изкарвайки от другата страна фонтани от кръв и парчета кост. От силата на ударите мъжете и жените се блъскаха едни в други, падаха с писъци на пода, а Делиан просто гледаше, разтворил устата си в безмълвно „Не!“.

— Лягайте на пода, на пода, на пода! — крещяха мъжете в сиво. — На пода, ръцете да се виждат!

Делиан намери гласа си и отсече:

— Не.

През вратата нахлуха още мъже и арбалетите им се насочиха към него.

— На пода!

Делиан се надигна от стола си. Пламъците от огнището зад гърба му очертаха силуета му с червеникавозлатист ореол.

— Стига толкова смърт.

— Ще има още, ако не легнеш на пода — каза един от мъжете.

— Сигурно си прав — отвърна тъжно Делиан и пламъкът зад гърба му изригна от огнището като феникс, разпервайки крилете си над стаята: криле, които го обгърнаха в огнена прегръдка.

Стрелите литнаха от тетивата, но Делиан остана прав.