Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (29)

4.

Деймън от Джантоген Блъф, Временен посланик на Манастирите в Безкрайния двор, погледна към препълнената зала и си позволи да се почувства умерено доволен. Оркестърът свиреше изумително добре; на огромния дансинг се поклащаха стотици двойки, а сред събралата се около него и в по-малките странични зали многолюдна тълпа се промъкваха десетки млади монаси, облечени в бели роби, които носеха табли с коктейли и аперитиви. Светлината идваше отвсякъде, сякаш самият въздух сияеше и пулсираше тихо в ритъма на валса, създавайки романтично настроение, по-ефирно и по-изкусително от пламъка на обикновена лампа — от което мъжете изглеждаха по-елегантни, жените по-красиви, а обстановката — абсолютно безупречна.

По време на шестгодишния мандат на Деймън като Временен посланик Манастирският бал се беше превърнал в основно дипломатическо събитие в анханския светски календар. Самият Деймън беше флегматичен, прагматичен мъж, който рядко намираше време за светски сбирки и ненавиждаше баловете, но не можеше да отрече ползата от едно такова събитие. Манастирите представляваха независима държава, която обаче нямаше граници, а анклавите й бяха пръснати из всички познати земи. На тази най-неутрална от всички неутрални територии посланиците от всички правителства в цивилизования свят можеха да се срещат и да се наслаждават на компанията си, без да спазват протокола, забравяйки за пререканията и привилегиите.

В момента бе свидетел на точно един такъв пример: липкийският посланик и неговият пакулански колега си разказваха вицове, облегнати един на друг в пиянска прегръдка, въпреки пиратските набези между Пакули и Липкийската империя; а на дансинга джел’Хан от Кор, облечен в необичайната си, избродирана със злато мечешка кожа, се разсмя гръмогласно, когато графиня Майа от Каарн майсторски го завъртя в елегантен пирует. Обикновено безизразното лице на Деймън се изкриви в лека доволна усмивчица; помисли си, че никога няма да узнае колко войни, политически убийства и дипломатически конфликти бяха предотвратени от подобни балове.

Той не се беше стремил да получи този пост, нито се радваше на назначаването си — но работата си беше работа и Деймън бе доволен, че се справяше добре с нея.

Сред музиката и смеха той дочу слаби ядосани гласове. Те като че ли се носеха откъм Приемната зала, зад вратите с височина от три човешки ръста, и гневното им звучене подсказваше, че може да се пролее кръв. Всички монаси, които служеха като охрана на посолството, бяха истински ветерани, майстори на ръкопашния бой, способни да преустановят всеки бой, без да наранят или оскърбят който и да е от участниците в него, така че Деймън не се притесни особено — докато мелодията на валса не се разпадна в хаотична бъркотия от затихващи звуци.

До диригента стоеше мъж, облечен с ливрея в златните и сините цветове на Божиите очи, и размахваше категорично ръце. Балната зала моментално застина в неспокойно мълчание.

През тълпата си проправи път един послушник в бяло и покланяйки се нервно на Деймън, заговори толкова силно, че задъханите му думи прозвъняха в утихналата зала.

— Магистър Деймън, Патриархът, той… Очите, Сивите котки, арестуваха Хърн и Дженто, и, и, и вицепосланик т’Пас!

Горчиво-ледена вълна премина през тялото на Деймън и за миг той не можеше нито да помръдне, нито да каже нещо.

В балната зала настъпи хаос, докато посланици, делегати и придружители от всички нации започнаха да се търсят и да се събират в защитни групички. Оркестърът засвири императорския химн „Крал на кралете“ и когато първите му звуци се извисиха над всеобщия шум, вратите на залата се разтвориха. През тях нахлуха мъже със сурови лица и сиви дрехи, стиснали мечове в ръце. Зад облечените в кожа воини вървяха дузина придворни рицари с кървавочервените си бойни брони, ескортиращи малка група Божии очи.

Сред тях накуцваше ниската, облечена в черно фигура на Патриарха на Анхана.

Парализата напусна Деймън.

— Извикай магистър Досейн в кабинета ми, момче. Кажи му да се свърже през артанското огледало със Съвета на братята и да им съобщи, че сме нападнати, а посолството е окупирано от императорските сили.

Младият послушник се поколеба.

— Но аз не разбирам! Как се осмелява Патриархът…?

— Не е нужно да разбираш — сопна му се Деймън. — Трябва само да се подчиняваш. Когато магистър-говорителят изпрати съобщението, да разкачи огледалото и да го скрие далеч от чужди очи. Сега отивай!

Младежът подскочи като уплашен плъх и бързо се отдалечи.

Сивите котки се спуснаха през тълпата, а голите им мечове убедиха всички, че най-мъдрото решение е да чакат мълчаливо, да гледат и да се надяват, че Патриархът не е дошъл за тях.

Деймън срещна погледите на неколцина от най-близко стоящите монаси. Те се приближиха до него, отваряйки проход между наблъсканите тела. Деймън пристъпи в прохода и махна с ръка на оркестъра, който отново беше утихнал. В бездиханната тишина той срещна безизразния поглед на Патриарха на Анхана.

Ръстът на Патриарха беше по-нисък от средния; лицето му беше бледно и тежкото бреме, което носеше, му се беше отразило зле. Деймън знаеше от личен опит, че мъжът никога не прекарва по-малко от дванайсет часа на ден, занимавайки се с делата на Империята — и тези дванайсет часа често се удължаваха до двайсет. Косата, която се подаваше под меката черна кадифена шапка, имаше същия неутрален, неопределим сивкавокафяв цвят като на очите му, които се взираха в Деймън с познатата безизразна безпристрастност от дните, когато Патриархът бе все още Херцог по обществения ред.

Това беше преди Възнесението на Ма’елкот; в хаоса, който последва метаморфозата на императора, Херцогът по обществения ред пое юздите на властта, принуждавайки благородниците да го признаят за Наместник на империята. Скоро след като затвърди Наместничеството си, бившият Херцог оповести публично Доктрината за елкотанското Върховенство и се обяви за Патриарх на Църквата на Любимите деца на Ма’елкот.

Действайки винаги от името на Божествения Ма’елкот, Патриархът съсредоточи в ръцете си повече власт, отколкото някога бе притежавал императорът. Деймън тайно смяташе, че Тоа Сител, някогашен Херцог, а сега Наместник и Патриарх, беше най-опасният мъж на този свят.

— Ваше Сиятелство — изрече Посланикът с равен учтив тон. Не подгъна коляно и дори не преклони глава в поклон; в пределите на малката страна, оградена от стените на посолството, той бе пълноправен господар и не дължеше никакво уважение на нашествениците. — Предполагам, че можете да ми дадете някакво обяснение за това скандално поведение. Въоръженото ви нахлуване в тази сграда и задържането насила на граждани на Манастирите са повод за война.

Единственият отговор на Тоа Сител бе съвсем леко свиване на устните.

Деймън се изпъна и произнесе със заплашителен, отсечен тон:

— Вие не сте първият владетел, който се е заблуждавал, че разполага с достатъчно сила, за да наруши суверенитета на Манастирите.

— Извинявам се — отвърна учтиво Патриархът. — Никой не е пострадал и Империята не е имала намерение да нанася обида на Манастирите. Империята не завладява. Империята не атакува. Задържаните ще бъдат освободени веднага, щом се установи, че наистина са граждани на Манастирите, а не терористи, които са извършили държавна измяна срещу Империята: оскърбление на самия Бог. Позицията ни ще бъде изложена детайлно в официалното ни извинение до Съвета на братята. Може би ще продължим нашата дискусия във вашия кабинет, Ваше Превъзходителство?

— Може би е най-добре Ваше Сиятелство да обясни още сега, в присъствието на всички тук — отвърна мрачно Деймън, — защо е решил, че един от моите вицепосланици може да не е гражданин на Манастирите?

Патриархът дори не погледна към затаилата дъх тълпа, която поглъщаше жадно всяка негова дума.

— Жената, която нарича себе си т’Пас от хълма Нарнен — изрече с невъзмутим тон той, — е свързана с каинистите и дори е била чута да изразявала политическите си възгледи, което е равносилно на проповядване на каинизъм.

Думите му предизвикаха възмутен шепот и ахкания сред присъстващите — каква наглост от страна на този човек, пък бил той и Патриарх — и недоверчиво-възмутени погледи към мъжа и присъстващите Сиви котки.

Лицето на Деймън остана невъзмутимо, но вътрешно той се разгневи на подчинената си заради глупаво идеалистичната й натура и на себе си, заради това че не беше избил тези глупости от главата й.

— Това е доста притеснително, ако е вярно — но само притеснително, не и престъпление — рече спокойно той. — Доколкото ми е известно, изразяването на каинистки възгледи не се счита за държавна измяна.

— Това показва само — отвърна Патриархът с педантизъм, който преминаваше в скрита насмешка, — че са ви известни доста малко неща.

Думите му увиснаха в настъпилата продължителна тишина.

— От днес, в навечерието на Деня на свети Бърн, нека бъде известно на всички: няма да има покой за Божиите врагове. Предателите и терористите няма да намират убежище зад дипломатическия имунитет. Когато е застрашено благоденствието на Любимите деца на Ма’елкот, дори всеизвестното ни уважение към Манастирите трябва да отстъпи. Суверенитетът на Манастирите е временен; властта на Ма’елкот е вечна. Ма’елкот е най-висшият!

Патриархът, придворните рицари и всички Сиви котки удариха гърдите си със свит юмрук, сякаш всеки от тях заби кама в сърцето си, след което протегнаха ръцете си с разтворени длани напред, сякаш предлагаха кръвта си на своя Бог: символа на тяхната вяра.

Тоа Сител кимна отсечено на Деймън и тръгна, накуцвайки, покрай него към вратата, която водеше към вътрешността на посолството. Когато го подминаваше, той изрече тихо:

— Кабинетът ви, Деймън. Веднага.

Четирима дворцови рицари го последваха.

За няколко безкрайни секунди Деймън остана неподвижен, с бушуващи в главата си мисли; най-накрая успя да се вземе в ръце дотолкова, че да произнесе с решителен и достатъчно ясен глас, за да го чуе цялата зала:

— Този спор касае само Империята и Манастирите и ще бъде разрешен от тях. Нека той не попречи на забавлението ви. — Той махна с ръка на диригента и оркестърът засвири весел танц. Без да изчаква, за да види дали някой се включва в танца, Деймън се обърна и последва Патриарха.

Преди да излезе от балната зала, той даде знак на шестима от охранителите на посолството. Всичките бяха Посветени, специалисти в ръкопашен бой с облечени в доспехи противници. Не таеше никакви илюзии, че посолството му би могло да оцелее в сблъсък с мощта на Империята — но възнамеряваше да се погрижи Патриархът също да не оцелее. Ако въпросът не можеше да бъде разрешен по мирен път, той щеше да се разреши с кръв.