Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (7)

7.

Докато си пробивах път към ВП залата между студентите от Бойния поток, потривах смъдящите ме очи. Толкова бях изтощен, че едвам се държах на краката си; в допълнение на раните от операциите ми, възстановяването от тренировките ми с Хари и непрестанните тревоги за бъдещето ми, още имах и да довършвам курсова работа. Допълнителното ми обучение включваше история и култура на Първия народ, да не говорим за техния отвратително елиптичен, метафоричен и флексивен език. И което беше още по-лошо, те нямаха писана история, тъй като всички от Първия народ имаха превъзходна ейдетична памет и нито един Актьор още не беше успял да се инфилтрира успешно в тяхното общество; всичко, което можех да науча, беше от отчети от втора и трета ръка, пълни с културни отпратки, които не разбирах и за които нямаше откъде да намеря информация. Както и при всички Актьори преди мен, щеше да ми се наложи да се правя на елф, който по една или друга причина е избрал да живее сред хората, но и така това си оставаше главозамайващо сложна задача.

Така че не бях в настроение да се занимавам с неандерталците и техните глупости. Тръгващите си студенти от Бойния поток се смееха и се шегуваха помежду си, докато пристъпваха тежко като слонове, но не толкова грациозно; аз правех каквото мога, за да минавам невредим между размахващите се лакти на тези двуметрови колоси.

Всички се насочваха към спалните си помещения или към почитаната от всички бирария — с изключение на един, грамаден, с рамене като гюлета. Той беше обърнат с гръб към мен и изглежда, размахваше юмрук към някого, когото не можех да видя, защото беше скрит зад гигантския му гръден кош. Съдейки по това как стомахът ми се сви, заплашеният вероятно беше Хари.

Враждата между студентите от Бойния и Магическия поток според мен е част от дълга историческа традиция, датираща поне от деветнайсети век, когато е започнало съперничеството между студентите атлети и студентите отличници. Те виждат в нас мекушави книжни плъхове, а ние в тях — безмозъчни горили, които мислят с мускулите си. Ситуацията тук обаче е малко по-различна. Много от нещата, които изучаваме, ни подготвят, по един или друг начин, да убиваме хора.

Това, меко казано, оказва влияние върху мисленето и повишава залозите — сблъсъците стигат далеч отвъд лекото унижение. От време на време се случва някой да пострада — обикновено студентите по Магия. Ние, обучаващите се за адепти, сме почти безпомощни без различните физични закони от другата страна на Портала на Уинстън. А уменията, на които обучават Бойните студенти, вършат една и съща работа и тук, и в Отвъдие.

Освен това те всичките са огромни.

Така че сърцето ми се поразтуптя, докато се приближавах. Последните остатъци от тълпата се разпръсваха и гласовете им заглъхваха в дъното на коридора. Сега вече можех да чуя какво казва неандерталецът.

Това беше онзи тип от фитнесзалата, Болинджър. Той пристъпваше тромаво към Хари и го ръгаше с пръста си, който имаше размерите на наденица.

— Ще те видим колко ще ти е забавно, ситен копелдак. Някой ден, когато те спипам в залата. Ще те видим тогава.

В очите на Хари пламтеше някаква странна, безумна светлина, която изобщо не приличаше на страх.

— Разкарай се, Болинджър. Сега съм зает. Ще те убия по-късно.

Юмрукът на Болинджър с размерите на свински бут сграбчи ризата на Хари и го прикова към стената.

— Може ли да го кажеш пак?

И по-рано бях виждал подобни сблъсъци: на студента по Магия му омръзва непрестанният тормоз и решава да отвърне. И си изяжда боя. Обикновено в такива случаи си стоя настрана, а после помагам на нещастника да отиде до лечебницата. Или, ако видя такъв шанс, се опитвам да разведря обстановката. Но този път…

Срещнах погледа на Хари и му намигнах. А после приклекнах на четири крака точно зад глезените на Болинджър.

Не знам, може би причината беше в тази седмица, която прекарах с Хари, битките ми с него, това, че бях дишал неговия въздух. Може би ме беше заразил по някакъв начин и сега страдах от тежък пристъп на болестта Майкълсън.

Хари изобрази най-широката, открита и щастлива усмивка, която бях виждал върху лицето му.

— Кой е най-подходящият момент за ваканция, Болинджър?

— А?

— Есента^[1], мисля. Пожелавам ти приятно пътуване.

Той удари свивките на ръцете на Болинджър, за да го принуди да ослаби хватката си, и после се отблъсна от стената. Болинджър се спъна от мен и се стовари величествено като отсечена секвоя. Горната част на гърба му се блъсна с такъв гръмотевичен трясък в пода, че чак го разтресе. Преди да успея да се изправя, Хари ме заобиколи и изрита застиналия неподвижно гигант със смазваща сила отстрани в главата. Болинджър изстена и се опита да прикрие главата си в ръце, заемайки зародишна поза.

Скочих към Хари и го изблъсках точно когато се канеше да изрита Болинджър във врата.

— Стига, Хари! Ще го убиеш!

Хари ме отблъсна встрани.

— Дяволски си прав, че ще го направя…

В този момент, накуцвайки върху механизираните си крака, в коридора излезе Професионалист Хамет, инструкторът по Виртуални приключения, и спаси живота на Болинджър. Всичко, което трябваше да направи, беше да застане на пътя на Хари, докато той успее да се овладее; дори Хари не би рискувал да удари инструктор.

Хамет беше пенсиониран Актьор, бивш фехтовач, който беше твърде кисел и определено твърде раздразнителен, за да толерира каквито и да е глупости от чиято и да било страна, особено от страна на Болинджър, когато той му се оплака, че Хари го бие. Според Хамет всеки студент Боец, който не може да се справи с двама глезльовци Магове, не заслужава да му се обръща никакво внимание. Той не искаше да ни привежда под отговорност за побоя — това би означавало да си създаде твърде много грижи, да пише разни доклади, — но и не възнамеряваше да позволява никакви щуротии в близост до залата му за ВП. Затова изпрати Болинджър в едната посока, а нас — в другата. Болинджър се препъваше, мърмореше си под носа и ни поглеждаше кръвожадно през рамо. А аз показах на Хамет картата за достъп на Чандра.

На Хамет не му харесваше идеята да пуска някого във ВП залата без надзор, но и не можеше да спори с Чандра. Видеофонира на ректора, за да се увери, че не съм откраднал картата, и с неохота ни пусна вътре. Влязохме и аз затворих вратата подир нас.

— Божичко, Хари — казах, облягайки се на вратата. — Това вече беше на косъм. Беше си направо страшничко. Ти можеше да го убиеш! Тази твоя избухливост — направо е страховито да те види човек разярен.

Хари въздъхна; раменете му се отпуснаха и той седна със скръстени крака на пода.

— Защо си мислиш, че бях разярен?

— Ами, божичко…

— Трябваше да ме оставиш да го убия. Това беше най-добрият ми шанс. Няма да мога да го спипам друг път насаме.

Зяпнах го смаяно.

Той сви рамене.

— Това нещо между мен и Болинджър назрява от доста време.

— Ти си го провокирал — изрекох слисано. — Ти си искал този бой!

— Крис, нещата са прости — или аз, или той. Ако аз лежах там на пода, сега нямаше да водя този разговор с теб. Нямаше да мога да водя никакви разговори.

— Зарежи тази мелодрама, Хари. Значи сте се сдърпали с този тип веднъж-два пъти и какво от това?

Той разсече въздуха с длан.

— Ти си Бизнесмен, Крис. А това е нещо между Работници. — Хари стисна юмруци и се вторачи в кокалчетата си, сякаш са разписки за неплатени сметки. — Болинджър е от гетата на Филаделфия. Ние се разбираме един друг.

— Не мога да приема това. Не мога да го приема. — Но докато казвах това, се улових как също гледам в кокалчетата му, които бяха покрити с белези като залепнали парчета от стара дъвка.

— Не е и необходимо да го приемаш. Ти си от друг, съвсем различен свят, Крис. Ето защо, когато се измъкнем от тази клоака, аз ще бъда велик Актьор, а ти — елфоподобен труп. — Той се изправи на крака. — Ти май смяташе да ми показваш колко велик си във ВП залата?