Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (116)

4.

Фейт беше почти доволна, когато изобщо я нямаше.

Очите й си отиваха и някакво друго момиченце виждаше през тях студена светлина и блестящи метални форми, и голямо огледало на едната стена; отиваха си ушите й и някакво друго момиченце чуваше шепота на вентилаторите и шума от отваряне на врата, и как някой говори тихичко, както тате, когато е при дядо; трето момиченце усещаше студения метал под краката и главата си, и тънката синтетична болнична пижама; четвърто момиченце надушваше миризмата на болница.

И паметта й отиваше другаде — при пето момиченце, което обаче беше най-нещастното от всичките, защото й се налагаше да помни страшни неща, които я караха да пищи и да пищи, и да пищи.

Но самата Фейт не беше нито едно от тези момиченца. Нея почти изобщо я нямаше. Тя беше тук, на сигурно място в една тъмна тишина, и се стараеше да я направи още по-тъмна и по-тиха, защото беше абсолютно сигурна, че ако бъде достатъчно тъмно и тихо и останалите момиченца престанат да я безпокоят, ще може отново да чуе реката.

Защото това беше единствената й грижа; ето защо почти я нямаше, вместо изобщо да я няма.

Ако я нямаше изобщо, нямаше да й е толкова самотно.

Сега грамадният мъж се връщаше. Той трополеше край тихото й място и й викаше. Беше толкова шумен. Но не можеше да я види, докато тя не помръднеше или не му отговореше. Тя знаеше, че той не иска да е толкова шумен; това се усещаше по неговия сподавен, полушепнещ глас и по начина, по който й казваше „миличка“ и я молеше да го хване за ръката.

Тя не харесваше грамадния шумен мъж — помнеше го оттогава, когато тя все още беше някой, от единствения път, когато тате я беше завел в Екзозеума. Тогава той я беше уплашил малко — с огромните си ръце и гладните си очи, като трол под някой мост в приказките — но не чак толкова, защото мама не се боеше от него, нито пък реката.

Но сега Фейт беше самичка в тъмната тишина, а той се приближаваше все повече и повече. Тя се опитваше да го отблъсне, да го задържи отвъд мрака и известно време й се струваше, че успява. Тя можеше да използва мрака, за да го държи отвън; колкото по-гъст направеше мрака, толкова повече той се отдалечаваше. Беше правила същото и преди, но той винаги се връщаше, а тя вече беше толкова уморена…

Умори се да го отблъсква, умори се да пропъжда петте момиченца, умори се да се крие в тъмната тишина, а той сякаш никога не се уморяваше…

— Фейт? Фейт, дете, чуваш ли ме?

Тя всъщност не го чуваше — чуваше го второто момиченце, което чуваше и гласа на гран маман; третото момиченце усещаше как гран маман докосва косата й; първото момиченце виждаше лицето на гран маман под рязката и ярка светлина на лампите, а четвъртото усещаше старческия й дъх.

— Фейт, трябва да чуеш гран маман. Това е много важно.

Мама й беше казала някога, страшно отдавна, че трябва да слуша гран маман, докато тате не дойде да я вземе. Беше безполезно да се преструва — никога не би могла да излъже мама. Фейт можеше да се преструва толкова старателно, че да излъже дори себе си, но мама винаги знаеше по-добре — и тя й беше казала да слуша гран маман.

Затова, въздъхвайки с потреперване, Фейт излезе от тишината и престана да се прави, че го има второто момиченце; излезе от тъмнината и престана да се преструва, че очите са на друго момиченце и носът, и ръцете, и езикът, и всичко останало.

Гран маман стоеше над нея в бялата стая и косите й блещукаха под ярката светлина на лампата. Фейт не помнеше къде се намира бялата стая или по какво се отличава от другата бяла стая; не помнеше как е попаднала тук и не знаеше защо гран маман изглежда толкова разтревожена, тъй като все още държеше извън себе си петото момиченце, онова със спомените й. Докато държеше извън себе си петото момиченце, можеше да мине и без останалите четири.

Петото момиченце беше онова същото, което не спираше да пищи в тъмната тишина.

Гран маман се наведе и целуна Фейт по челото.

— Фейт, ти трябва… трябва… — Тя се обърна към грамадния шумен човек, който стоеше до малката врата, скръстил огромните си тролски ръце на тролските си гърди.

— Кажете й да спре да се крие — каза грамадният мъж с шумния си глас. — Кажете й да излезе на светло.

— Фейт, спри да се криеш. Излез на светло.

Това, че чуваше гран маман и грамадния мъж, означаваше, че вече е излязла на светло, където е самотно, шумно, ярко, студено и наистина страшно. Фейт примигна и се опита да бъде смела, но една сълза вече се беше плъзнала по ухото й.

— Тук е толкова пусто — каза тя на гран маман с тънко гласче. — Тук е самотно.

— Кажете й — каза грамадният шумен мъж, — че ако мислено ме хване за ръката, никога повече няма да й бъде самотно.

„Никога няма да й бъде самотно“… Тези думи отекваха и отекваха в главата й, и даже не отслабваха: самотно, самотно, самотно. Фейт се потопи отново в мрака и започна да търси ръката на шумния мъж.

— Фейт, чу ли го? Искам да направиш това, което казва, разбираш ли? Хвани го за ръката, Фейт. Фейт. Фейт? Тан’елкот, чувствам се абсолютно нелепо. Какво трябва да означава това: мислено да те хване за ръката? Това е глупаво пилеене на време.

Тя не можеше да види грамадния шумен мъж, но усещаше присъствието му във всички посоки, сякаш той беше направен от гъста мъгла, а тя бродеше вътре в него, само че мъглата е студена, влажна и противна, а грамадният шумен мъж беше наистина топъл и сух и даже малко дружелюбен. Сякаш я харесваше. Сякаш даже мъничко я обичаше.

— Твърде лесно се предавате. Тя не само че ви чува, но и се опитва да изпълни молбата ви. Виждам го.

Разбира се, той не я обичаше така, както я обичаше мама, а по-скоро както самата Фейт обичаше лимоненозелената блузка, която татко й беше купил в Чикаго — по начина, по който обичаш нещо, от което не очакваш да те обича в отговор.

Тя беше напълно съгласна с това. Тя не искаше да го обича. Когато обичаш някого, накрая приключваш като петото момиченце.

— Виждаш? Какво може да се види тук?

— Вие сте наблюдавали директно приключения от гледната точка на магьосник; самият Карл беше донякъде адепт. Спомнете си как изглежда Обвивката през менталното зрение — в момента детето непохватно и грубо се опитва да настрои своята Обвивка в резонанс с моята.

Фейт не можеше да намери ръката на грамадния шумен мъж, но се добра до мястото, където тя би трябвало да бъде, и се опита да си представи тази ръка. Беше, като да сънуваш, че бродиш изгубен из чужд, тъмен, огромен дом, който не си виждал никога по-рано, но когато решиш, че това е твоята къща, по някакъв начин всичко ти става познато, дори и да знаеш, че го виждаш за пръв път. Тя се протегна към мъглата, мрака и сухата топлина и реши, че това е ръката му.

— Ти си в ментално зрение? Сега? Не трябва ли да се съсредоточиш?

— Аз съм съсредоточен.

— Тогава как можеш да разговаряш?

— Аз съм Тан’елкот.

А Фейт продължи да си представя — да решава — и мъглата се сгъстяваше все повече и повече и придобиваше очертанията на ръка, която ставаше все по-голяма и топла, и суха, докато не придоби напълно устойчив облик.

— Тя настройва обвивката си? Като адепт?

— Не като адепт. Като дете. Всички деца са надарени от природата с ограничени магически способности. Основната функция на педагогиката във вашето общество е да потиска тези способности.

Фейт не знаеше какво означава това, но всичко беше наред, защото обръщаше по-голямо внимание на ръката. Засега тя приличаше повече на ръка от анимационните филми — е, имаше правилния брой пръсти и така нататък, но не изглеждаше като наистина да принадлежи на някого. Само беше голяма.

Но Фейт продължаваше да решава: истинската ръка би имала бръчици на свивките на пръстите и линии на дланта, а в основата на всеки пръст — издатини, и разбира се, след като грамадният шумен мъж беше възрастен, значи на опаката страна би трябвало да има косъмчета…

Докато ръката ставаше все по-реална, наоколо ставаше все по-светло и шумно: тя чуваше някой да говори, някой да казва с тънък писклив глас: „Внимавай — моля те, много внимавай.“ Много скоро тя можеше да го види и колкото по-внимателно слушаше, толкова по-добре го разбираше. Тя не познаваше този човек — някакъв дребен старец, съсухрен и прегърбен, и видът му подсказваше, че не мирише много приятно.

А зад него се тълпяха още хора, страшно много хора, всичките смешно облечени — не като истинските Администратори, Занаятчии и останалите, а сякаш бяха на маскен бал или може би на някакъв конвент като Фенкон. Всички те се струпваха около нея и говореха едновременно, и тя даже мъничко се поуплаши, но като че ли никой от тях не й мислеше лошото. Един от тях много приличаше на грамадния шумен мъж, само дето беше още по-грамаден и имаше наистина дълга къдрава коса и голяма четинеста брада. Там имаше още един едър мъж със златиста коса и красиви сини очи, който се приближи до нея и коленичи, и изглеждаше сякаш всеки момент ще се разплаче.

„Фейт? Познаваш ли ме, Фейт? Знаеш ли кой съм аз?“

Тя никак не обичаше възрастните да й задават този въпрос, защото обикновено не ги познаваше, а това, кой знае защо, по някакъв начин ги разочароваше и дори ги нараняваше. Затова тя изобщо не искаше да му отговаря, макар че той имаше такива хубави коси и очи и изглеждаше много тъжен. Човекът протегна длан, докосна ръката й и каза: „Фейт, Фейт, миличка…“

И тогава гласът на грамадния шумен мъж прогърмя в главата й:

НАЗАД! МАХАЙТЕ СЕ, ЧАКАЛИ! МАХАЙТЕ СЕ ЗАД ПОРТИТЕ! ТЯ Е МОЯ!

Сигурно беше направил с всичките тези хора нещо, което ги е уплашило или дори може би наранило, защото те се разпръснаха по-бързо, отколкото се бяха появили, а гласът на грамадния шумен мъж беше толкова гръмък и звучеше толкова ядосано, че Фейт се разплака, а веднага, щом заплака, й се прииска мама да е тук, а когато пожела мама да е тук, забрави, че е оставила спомените си в петото момиченце.

Спомените се върнаха при нея и Фейт осъзна, че петото момиченце е тя самата.

Тя започна да пищи и да пищи, и да пищи — а грамадният шумен мъж стискаше ръката й и болеше, и тя искаше мама или тате, или някой друг да дойде и да го накара да спре, но той хвана и другата й ръка и стисна двете й ръце заедно, стисна ги заедно, СТИСНА ги ЗАЕДНО…

Сега тя дори вече нямаше ръце — грамадният шумен мъж ги стискаше толкова силно, че сякаш китките им се сляха в една, и тази единствена китка на свой ред се сля с огромната китка на шумния мъж, така че кръвта му се вля във вените й, а нейната собствена кръв се вля в неговите вени.

Грамадният шумен мъж оголи грамадните си остри зъби. „Е, дете: Къде е реката?“

Фейт само поклати глава, недоверчиво наблюдавайки как крехките й китки се срастват с голямата му космата ръка. Нещо заседна в гърлото й, сякаш е погълнала някакъв дребен плъх, който се опитва да се измъкне, забил ситните си нокти в плътта й, и в устата й имаше вкус на кръв, както онзи път, когато беше паднала и беше прехапала устните си…

„Реката, дете — повтори още по-силно грамадният шумен мъж — Тан’елкот, тя вече знаеше името му, защото то течеше по вените й заедно с кръвта му. — Не стигнах толкова далеч само за да претърпя поражение.“

Сега той вече се ядоса, наистина се ядоса и гневът му я изгаряше — огънят течеше по ръцете й, по лактите, стигна и до гърдите, карайки дребния плъх в гърлото й да драска още по-силно.

КЪДЕ Е ПРОКЛЕТАТА РЕКА? ЗАЩО НЕ МОГА ДА УСЕТЯ РЕКАТА?

Той беше толкова разярен, че Фейт се уплаши още повече, и тогава най-накрая дребният плъх се измъкна от гърлото й. Той се процеди през стиснатите й зъби и се оказа, че изобщо не е плъх.

Беше писък.

Тя пищеше и пищеше, и пищеше, и пищеше.

Защото вече никога нямаше да бъде сама тук.