Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (228)

15.

Господи, как вони тук.

Единият ми крак се намира в локва със зърнестата консистенция на съсирена кръв. Мога да помоля Рейт да го премести, но защо да си правя труда? Извъртам главата си настрани и го поглеждам. Той седи с притиснати към гърдите колене, прегърнал ги е и се взира в стената.

Между нас на студения мръсен под лежи Косал.

Рейт не е точно човекът, с когото бих искал да прекарам последните няколко секунди от живота си, но пък никой не ми е обещавал, че ще имам право на избор. Затова ще си седя тук, в този непознат коридор с труповете на непознати. Устройва ме напълно. Точно тук, до меча. Защото, ако ще умирам, искам да бъда със съпругата ми.

Какво нещо е този меч! Все още го усещам как се плъзва под пъпа ми. Все още чувствам в зъбите си жуженето му, когато преряза гръбнака ми. Мечът на Бърн. Мечът на Ламорак.

Интересно откъде ли го е намерил Ламорак преди толкова много години? Дали е чувствал в ръцете си тежестта на бъдещето си? Този меч съсипа кариерата ми; отне живота на Шана. Косал е единственото, което ми остана от нея.

Което е останало от всички ни.

Той премина от Ламорак в Бърн, после в Рейт, в Делиан…

В мен.

За всеки от нас той представляваше нещо различно и въпреки това все същото. Както се изрази Крис за цялата тая тъпотия с Острието на Тишал: това е ножът, който разсича всичко. Той лежи на напукания дървен под между мен и Рейт и там му е мястото. И нашето място е тук: от двете страни на острието, което разсича всичко, в очакване на края на света.

Толкова много болка…

Толкова много омраза…

Всичко между нас ни разделя като този меч и въпреки това ние отново сме тук, заедно. Всъщност не ни е останал никой друг. Няма с кого другиго да споделя този момент. Няма с кого другиго просто да седя, да чакам и да се чувствам добре.

— Навън нещо утихна — мърморя аз. — Дали всичко е приключило?

Рейт свива рамене и извръща лицето си настрани.

Да.

Поглеждам към меча. Страхувам се да го докосна. Сигурно разбирам какво означава да се появи от нищото и да падне между нас.

Това е Крис, който се прощава с нас.

Когато за пръв път го видях, надвесен над мен в тренировъчната зала, на лицето си носеше онази глупава маска на луд учен, и аз веднага разбрах, че това момче ще създаде доста грижи. Колко изненадан бях, колко съкрушен, когато се върнах на Земята след прекараните в свободен режим в Отвъдие години и ми казаха, че Крис не е оцелял…

Сигурно тогава съм го оплакал, защото точно сега единственото, което изпитвам, е благодарност. Какъв късметлия съм бил да познавам такъв човек. Един Крис Хансен струва колкото цяла камара Колбърговци, Марк Виловци, Величества и Ламораци и всички останали тъпанари, които плуват в моя басейн. Ще ми се Шана да го беше познавала — наистина, когато и двамата бяха още хора. Мисля, че щеше да го хареса.

Дори повече: щеше да му се възхищава.

Мисля да поседя известно време тук и да си припомня някои от историите, които знам за него. Да си припомня студената му смелост, когато той просто става и върши онова, което е нужно.

Мисля, че това е моят начин да се простя с него.

Да си припомня ли? Мамка му.

— Рейт? — казвам тихо аз. — Искаш ли да ти разкажа една история, а?