Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (130)

12.

Ревът на пламъците на Брега на простолюдието, в Лабиринта, около „Залагащия пришълец“ и на палубата на речната баржа, се сля в пречистващ пожар над селата в Божиите зъби, подхранвайки се от гласовете на тълпата, на армията, на всички затворници в Ямата, които внезапно изригнаха в едно и Делиан установи, че вече е буден.

Разтърка очите си, опитвайки се да фокусира погледа си; кожата му пареше. Затворниците около него се бяха изправили и викаха, но той не можеше да разбере думите им.

— Какво става? — попита той хрипливо. — Защо всички крещят?

Когато заговори, т’Пас погледна надолу и приклекна до него, за да не се налага да надвиква тълпата.

— Може би това ще ти е интересно — рече тя, махвайки с едната си ръка към балкона над Ямата, докато с другата му помагаше да се изправи.

Той й позволи да го издърпа на крака, макар тежестта му да върна адската болка в тях. На мястото, което сочеше т’Пас, двама пазачи въртяха дръжките на една лебедка, за да спуснат долу стълбата. Когато краят й стигна до каменния под, затворниците се разстъпиха встрани. Горе стояха двама привилегировани затворници в сиви роби; те държаха носилка, върху която лежеше тъмнокос мъж.

— Това е Каин — рече т’Пас. Гласът й прозвуча изумено и почтително. — Това е Каин. Те го спускат в Ямата.

Делиан се олюля; заради треската му минутите се проточваха, лепкави и колебливи, между ударите на пулса. Измъчен, почти заслепен, понесен от разтърсващото усещане, че присъства на събитие необяснимо и необикновено значимо, сякаш бе изпаднал от живота си и се беше озовал в епос, който не е бил четен от хиляди години, той се облегна на ръката на т’Пас, докато привилегированите затворници се обърнаха и бавно заслизаха заедно с носилката по стълбата.

Лежащият мъж имаше тъмна коса и мургава кожа и атлетично телосложение, макар вече да не беше млад: в черната му брада се забелязваха прошарени кичури. Той лежеше неподвижно, със затворени очи, отпуснат като труп, а сивият памучен панталон, който покриваше неподвижните му крака, беше изцапан с кафеникавочервени петна. Това не можеше да е Каин — той изглеждаше толкова крехък.

Толкова човешки.

Във виковете на затворниците се промъкна злобна нотка.

Делиан поклати глава в безмълвно отрицание; не можеше да говори, едва можеше да мисли, дъхът му секна от смазващо усещане за дежа вю. Той беше виждал този човек…

Като че ли всички разкази за Каин, които беше чувал, се появиха едновременно в съзнанието му и той сякаш вече знаеше, че Врагът на Ма’елкот е обикновен тъмнокос мъж на средна възраст с нищо неотличаващ се външен вид.

Но той не беше такъв…

Ако се беше замислил по-рано, щеше да разбере, че си е създал същия образ на Каин както всички останали, които знаеха легендата, но никога не бяха виждали мъжа: юмруци като стоманени ръкавици, които могат да строшат камък с един удар, широки като дръжка на брадва рамене, мускули като скални блокове, очи, които греят като факли в пещера, усмивка на хищник, който се храни с човешка кръв…

Как бе възможно тогава той да гледа този мъж и да има усещането, че го познава?

Делиан влезе в ментално зрение, опитвайки се да открие струите на черния Поток, за които му бе говорила Киърандел. Първоначално забеляза само алените вихри, които се извиваха над крещящите затворници; енергията на гнева им се носеше към мъжа в носилката. Той като че ли нямаше своя собствена Обвивка — но алените вихри се вкопчваха в нещо, което обграждаше сакатия: въздушна сянка, тъмна мъгла, която се сгъстяваше около него, сякаш подхранвана от гнева.

Сянката изобщо не приличаше на Обвивка; вместо подобната на желе плътност, която Делиан обикновено забелязваше около живите същества, тук имаше пушек и призрачна форма, които се променяха и извиваха, сякаш се опитваха да измамят замъглените от треската очи на Делиан. С малко повече концентрация тренираният му ум щеше да пробие мъглата и постепенно да се фокусира върху нея… Но докато тя постепенно се проясняваше — прозрачносиви и белезникави ивици в черен, почти реален скъпоценен камък, — Обвивките на останалите затворници, на пазачите и на самия Делиан помръкнаха и от тях остана само един ярък спомен.

Потокът си е Поток; всички цветове и форми на магията са проявления на една сила, както всички форми и цветове на енергията, от светлината, през стоманата до неутронната супа на пулсар, в основата си остават енергия. Но както енергията може да има напълно различни свойства в зависимост от състоянието си, така може и Потокът. Варовиковата скала, в която бе изсечен донжонът, възпира и отразява струите на Потока, използвани от човешките и първородните магьосници, лишавайки ги от сила; но самата скала притежава свой Поток, своя собствена нота в песента на Вселенския разум.

И като че ли този дребен мургав сакат мъж владееше онези форми на Потока, които бяха недостъпни за околните.

Делиан се взря в струите тъмен Поток, които обграждаха мъжа. Той беше чувал за такива случаи — беше чувал за мъже с черни Обвивки, — но никога не беше виждал такива; и докато гледаше, дребният мургав мъж се размърда и каза нещо на затворниците, които го носеха. Някъде по средата на стълбата те се спряха.

Гневните грозни викове на затворниците преминаха в подсвирквания, дюдюкания и подигравателни скандирания: лай на човешки хрътки, които смятат, че са надушили страх.

— Ка-ин! Хей, Ка-ин!

— Гладен ли си, Каин? Имам малко храна за теб!

— Вижте му гащите — вече се е подмокрил.

— Хайде, сваляйте го вече! — извика някой на носачите. — Сваляйте го долу! — И все повече затворници подемаха този вик, докато гласовете им не се сляха в титаничен рев.

Делиан почти не го чуваше; беше очарован от вихъра на черния Поток. Той видимо потъмняваше около дребния мургав мъж и Делиан се зачуди дали няма да успее да го види дори с нормалното си зрение. Потокът струеше от стените на Ямата, сякаш скалата беше просто въздух, а дребният мургав сакат мъж като че ли го привличаше към себе си и го вдишваше, поемайки огромни порции сила.

Мъжът се хвана за единия прът на носилката, надигна се до седнало положение и огледа дюдюкащата тълпа в Ямата.

И се усмихна.

— О, боже — прошепна Делиан. — Мили боже…

Причината бе в усмивката: белите зъби, проблясващи сред рошавата черна брада, очите, горящи със студен тъмен пламък като обсидианов лед.

Ти просто ме молиш да ти сритам шибания задник.

Всъщност да. Напълно си прав.

И същата усмивка, същият тъмен пламък в очите, които бяха избледнели след повече от четвърт век в спомените ми: Аз съм навит.

Шокът го изхвърли от менталното зрение и адската болка в бедрата подкоси краката му. Делиан увисна в ръцете на т’Пас.

— Какво има, Делиан? — попита тя. — Какво се случи? Добре ли си?

Богинята бе споменала този мъж и беше казала на Делиан да не го забравя — но той никога не беше предполагал, че ще си го спомни по този начин. Дори мислено не можеше да произнесе името му.

— Това не е Каин — изпъшка той. — Не е Каин.

— Напротив — отвърна твърдо т’Пас.

Дребният мургав сакат мъж вдигна свитата си в юмрук ръка и бавно, уверено, сякаш се наслаждаваше на изключително сладката минута, обърна обратната й страна към Ямата. После се ухили на враждебната тълпа.

И им показа среден пръст.

Последва секунда мълчание, сякаш всички едновременно си поемаха дъх, и в тишината гласът му прозвуча ясно: весел и рязък, твърд като кремък и черен като препечено кафе.

— Да го духате, лайнари — изрече ясно той. — Виждате ли това? Който иска да го опита, да заповяда.

Делиан почти не чуваше ответния вой; гласът запали искри в съзнанието му и той се прехвърли в сакатия.