Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (87)

12.

До самия край — горчив и кървав — аз не спирам да си мисля, че трябва да има някакъв начин да се измъкнем. Толкова пъти сме я докарвали дотук — попаднали в капан, без изход, без шансове за оцеляване — и винаги сме се измъквали въпреки всички препятствия, въпреки здравия разум, въпреки липсата на всякаква надежда. Винаги сме намирали начин да оцелеем.

През всяка секунда, която прекарвам тук — проснат на тази скала, докато мръсната вода от лагера облива лицето ми, а демонът в трупа на Бърн пие от мъчителния ми ужас, — аз изброявам наум всички случаи, в които по някакъв начин сме намирали изход. Принуждавам се да вярвам, че Шана ще усети капана, че ще ме спаси, че заедно ще спасим дъщеря ни, че баща ми все още ще е жив, че всички ще си отидем у дома.

Че по някакъв начин отново ще получа моя хепиенд.

Затова, когато тя се появява, а демонът не нанася своя удар, аз се опитвам да я предупредя с очи, с езика на моя ужас; опитвам се да прегриза мръсния парцал с вкус на прах и човешки лайна.

Тя е способна с едно махване на ръката да разгради парцала на съставните му атоми; вместо това се заиграва с възела със своите твърде човешки, твърде пипкави пръсти; когато най-накрая изплювам парцала настрани и й казвам какво да прави, тя не ми вярва, опитва се да ме успокои и целият гневен ужас, който се е насъбрал в мен, изригва в пронизителен крясък, който й затваря устата, и в очите й виждам, че започва да разбира — но тя никога не е била по бързите действия; винаги й е било необходимо време да се настрои, да предвиди неочакваното, а точно сега не съм способен да й осигуря време за това. Мятам се към нея, вия, проклинам, обиждам я с груби думи, правя всичко, за да я накарам да стане, да се размърда, да се махне оттук; и ето че тя става и започва да се обръща…

И умира, изпратена единствено от моите ругатни.

Хванат от безжизнена ръка, Косал не издава никакво предупредително жужене. Трупът се появява изневиделица зад гърба й и острието се движи твърде бързо за окото: успявам да зърна началото на удара и края му — описаната дъга представлява просто сребрист проблясък, който отделя предната част на тялото й от ключицата до ребрата, прерязвайки едната гърда…

И едната й половина се отделя от другата, а на мен не ми е останал дъх, за да изкрещя.

Парчетата от живота ми се разпадат, а нейните вътрешности се изсипват върху скалата с мокър плясък. Демонът Бърн прекрачва безглавия й еднорък торс и се надвесва над нея — лешниковите й очи улавят синината на утринното небе и съвършените й устни мърдат — беззвучно, а косата й сияе в лъскавокестеняв пламък… боже, как ще живея сега?

Но аз, естествено, няма да живея особено дълго.

Трупът вдига меча над главата си и нанася удар с острието надолу. Забива го в тялото й, както се пронизва вампир с кол, само че нейното сърце се намира някъде по-надолу, а мечът със сребристите руни прониква право между очите й, в черепа, през мозъка и достигна до камъка под главата й.

Острието зажужава за частица от секундата, сякаш за да отбележи отиващия си живот. Прониква на една педя в камъка под разсечения й череп и се заклещва; демонът го пуска и дръжката започва бавно да се поклаща в последно сбогом.

— Дааа — мърмори демонът със скърцащия си глас. — Дааа, това е краяяят.

Отново се придвижва с невидима за окото скорост, озовавайки се до мен, и онези стъклени очи се отварят широко, за да ме погълнат целия.

— Дааа, Каииин. Всичкооо е истинааа.

И аз знам точно за какво говори. Знам какво е истина.

Някой друг би попитал: „Защо?“

Аз знам защо.

Всичко това — загубата на кариерата ми, Аби, Фейт, татко и сега… сега… това ужасно нещо — си има причина. Една проста, неоспорима, непростимо егоистична причина. Защото аз не мога просто да седя и да си затварям устата. Защото съм твърде тъп, за да съм наясно. Защото трябва да направя нещо, за да се почувствам мъж.

С други думи, всичко се свежда до едно…

Причиних това на всички и всичко, което обичам, защото за последен път исках да се престоря, че все още съм Каин.