Тя работеше като богиня само по съвместителство, но обичаше работата си и много я биваше в нея. Разхождаше се насам-натам по земята, издигаше се в небесата и се спускаше в недрата й и навсякъде, където стъпваше кракът й, разцъфваха цветя и прорастваха семена; където простреше ръка, зимата бе мека и жътвата изобилна, а летните бури носеха дъждове, топли и сладки като огряно от слънцето езерце, а пролетта пееше за всичко, що бе зелено и растеше.

Първият народ я наричаше Ейяларан, Поток на съзнанието; каменарите й викаха Тукулг’н, Потапящата; за дървесните духове тя бе Кетинаси, Речния човек; за човеците бе Чамбарая, Водния баща; но името й беше Палас Рил.

Говореше се, че имала любовник от човешкия род, на някакво далечно място; че през половината година приемала тялото на смъртна жена и живеела в мир със своя любим и човешкото си дете. Други твърдяха, че любовникът й също бил бог, нейна сенчеста половина, тъмен ангел на гибелта и разрушението, и че половината година, която прекарвала с него, била откуп за света — тя плащала с тялото си, за да го задържи зад стените на времето и да запази мира в добрите земи.

Както обикновено се случва с такива легенди, те до известна степен са едновременно истина и лъжа.

Богинята по съвместителство нямаше нито църква, нито религия, нито последователи; тя не можеше да бъде умилостивена с жертвоприношения или да бъде призована чрез заклинания. Отиваше където пожелае и следваше повиците на сърцето си така, както водата й следваше очертанията на речното корито; тя обичаше земите и съществата, които живееха в тях, и всичко процъфтяваше под ръката й. Единствената молитва, която можеше да я разколебае, беше плачът на майка над болното й или ранено дете — ако ще да е майка на човек или първороден, на ястреб или рис, на лос или заек, — и то само защото човешката й част помнеше какво е това да си майка.

Може би точно заради това накрая тя и любимият й трябваше да умрат.

Благоуханието на зелената и плодородна земя смути дрямката на един друг бог; сляп и безименен бог, бог на пепелта и прахта, чиито дори най-простички сънища могат да убиват.

1.

Отрязаната детска глава отскочи от матрака, търкулна се към ребрата му и Хари Майкълсън започна да се пробужда.

Той я потърси опипом, опитвайки се да се отърси от лепкавите завивки на пиянския сън. Слепените му от гурелите очи се разтвориха трудно, като разкъсващо се месо. Сънищата се разпаднаха на димни парцали, оставяйки след себе си само тънки струйки меланхолия; отново бе сънувал отминалите дни. Отдавна мъртвата си актьорска кариера. Може би се беше върнал дори още по-назад — не можеше да си спомни точно подробностите, но може би дори бе сънувал студентските си години в Консерваторията на Студията преди повече от двайсет и пет години, когато беше млад и силен, и изпълнен с надежда. Когато животът му все още се беше движил по възходяща линия.

Пръстите му напипаха чуждия предмет на леглото. Не беше глава, естествено, че нямаше да е глава; беше топка, точно така, детска топка, като онези, с които сякаш преди векове бе играл на ръгби, в онези светли и щастливи дни преди смъртта на майка му и нервния срив на баща му. Замаяното му от съня съзнание с абстрактна увереност знаеше, че топката принадлежи на Съдбата. Беше се промъкнала в голямата спалня и това бе нейният начин да го накара да измъкне мързеливия си задник от завивките и да я отнесе на тренировката по футбол в събота сутринта.

Хари се претърколи настрани и изкашля топче храчки от задръстените си дробове.

— Аби: проясни прозорците — рече той с плътен глас, който домашният компютър едва ли щеше да разпознае. — Вкарай малко шибана светлина тук.

Доста странна топка, помисли си той замаяно, докато чакаше прозорците да се деполяризират. Чудата форма, някак неравна — обезформена и на буци, — а и повърхността й беше странна, гладка и мека, обвиваща твърда вътрешност, почти като кокал…

И каква беше тази гадост тук? Коса? Топката имаше коса по себе си?

В момента, в който осъзна, че прозорците не работят и в стаята не прониква никаква светлина, пръстите му напипаха разкъсаната каша от кости и кървави парчета плът, които бяха останали от шията, а високата сянка, застанала в долния край на леглото му, заговори на западния диалект.

— И така, Каин — промърмори тя с тъмна влажна похот, — чух, че вече си сакат…

И главата в ръката му бе на дъщеря му, а фигурата до леглото му беше на Бърн.

Острието на Косал проблесна като пламък под лунната светлина и краката на Хари Майкълсън не можеха да помръднат.

Към следващата част или към съдържанието

Матю Удринг Стоувър Острието на Тишал (21)

Метаданни

Данни

Острието на Тишал

Информация

История

Сваляне / Връзки

Едно

1.

Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (21)