Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (9)

9.

Не помня много неща от последвалата нощ.

Някъде в дъното на мозъка ми се пазят смътни спомени за това как отново и отново идвам на себе си, пробуден от мечтата си за Отвъдие, седнал в спалното си помещение или мотаейки се безцелно из смрачаващите се поляни на кампуса или из храсталаците, под лунната светлина.

Не можех да възприема случилото се; колкото и да си напомнях, че животът ми е приключил, отказвах да го повярвам. Не бях способен да се накарам да разбера, че наистина съм се провалил този път, че някакъв фундаментален дефект в моята природа е поставил на пътя ми преграда, в която съм си разбил мозъка.

Бях прекарал толкова часове в мечти за Отвъдие, че разумът ми машинално се обръщаше към тези видения въпреки студения факт, че никога нямаше да видя тези небеса, никога нямаше да вдишам този въздух, никога нямаше да се доближа до това да усещам как магията преминава през нервите ми — щеше да ми остане само бледата имитация, създадена от ВП костюма.

И всеки път, когато си спомнях, всеки път, когато изваждах това познание от размътените пластове на неподатливия си мозък, ми се налагаше да минавам отново и отново през цялата тази мръсотия, да ругая Чандра, Хари, баща ми, Консерваторията, Студията и себе си, докато най-накрая истината не ме цапардоса.

Аз самият си бях виновен.

Това е потискащо — да си само двайсетгодишен, когато за пръв път в живота си се изправиш срещу непреодолимо препятствие. Надарен по рождение както със способности, така и с висок произход, аз имах и богатство, и високо обществено положение, и физическа красота, бях умен и атлетичен; винаги намирах начин да получа това, което искам: дипломи, момичета, приятели, каквото и да е. Докато не намерих единственото нещо, без което не мога да живея.

Беше адски неподходящ момент за първия ми провал.

Бях допуснал фатална грешка с Хари, и най-лошото от всичко беше, че не можех да разбера какво е трябвало да направя, за да не допускам тази грешка. Наистина хиляди планове и идеи се изливаха от мозъка ми през тази нощ под звездите, сред студения егейски въздух, всички еднакво безплодни — трябвало е да направя това, сигурно съм можел да опитам онова, а защо не и това — докато не дойде сутринта, а аз така и не успях да заспя. Изтичах до стаята си само колкото да изпия на сухо две-три таблетки кофеин, после отидох на занятия, за да прекарам следващите няколко часа и следващите няколко дни, правейки се, че животът ми още не е свършил.

Поне нямах проблем да оставам буден в аудиторията. Не бих заспал дори ако ме ударят с камък по главата.

В един от тези безнадеждни, замъглени дни Чандра отново ме извика в кабинета си. Не помня какво ми каза и какво му отговорих; мисля, че в този момент ми беше останало единствено да блъфирам. Гледах подигравателно палача си, докато гласът на баща ми с презрение ми нашепваше съвети: „Не показвай слабост пред нисшите касти — чувах в главата си. — Майната му. Ако имаше поне малко мозък, щеше да се роди в по-добро семейство.“ Тази фраза продължаваше да кънти в главата ми, отново и отново.

На всичкото отгоре трябваше да живея с мисълта, че Хари ме презира.

По някакъв необясним начин това ме нараняваше едва ли не повече, отколкото всичко останало, взето заедно. Неговата сурова присъда ме глозгаше, както гладно куче гризе кокал. Може би защото бях свикнал с привързаността на равните ми и с уважението на онези, които стоят под мен; може би защото не можех да понеса мисълта, че един нищо и никакъв Работник си позволява да ме осъжда.

Може би защото усещах, че той е по-истински от мен.

Нещо в неговия Работнически живот, в неговия уличен живот, му даваше един вид мистична връзка с някакво ниво на съществуване, което аз можех да наблюдавам само отвън, през гравирано и матирано стъкло. Той беше прав: аз никога нямаше да разбера, не и наистина. Не бях сигурен дори дали искам да разбера.

Но бях сигурен, че мечтая за уважението му повече, отколкото за всичко друго, като изключим попадането ми в Отвъдие.

Още няколко дни изминаха в мъглата на самосъжаление от отвращение от себе си. Маниакално проверявах съобщенията си, надявайки се, че Хари е омекнал; но всичко, което намирах, беше хленченето на момичета, които се чудеха защо не им се обаждам. Аз самият не се опитвах да му звъня или да го издебвам на някое от занятията му — това щеше да изглежда твърде жалко, дори и за мен.

Една сутрин се събудих почти с предишната си решимост и без дори да закусвам или да взема душ, изтичах във фитнесзалата, смътно надявайки се, че може да заваря Хари там.

Не знам какво щях да му кажа, ако го бях намерил. Предполагам, че почти бях готов да падна на колене пред него, надявайки се, че жалката безизразност на следоперационната ми маска може да смекчи механичното му Работническо сърце.

Това би било глупаво; ако можех да мисля ясно, изобщо нямаше да доближавам фитнесзалата през тази сутрин. Преди обяд там се събираха неандерталците — да си размърдат мускулите и да подушат задниците си.

Разбира се, Хари го нямаше там. Той беше твърде умен и опитен, за да бъде спипан като младо зайче от вълчата глутница. А аз влетях, сякаш се намирам у дома си, и когато срещнах погледа на Болинджър, на дребните му червени и по мечешки гладни очи, осъзнах колко глупаво съм постъпил.

Тогава направих втората си грешка за тази сутрин: обърнах се и се опитах да изляза, без да бързам, демонстрирайки спокойна самоувереност. Макар че кръвта бучеше в ушите ми, не възнамерявах да показвам страх пред тези хипертрофирали тъпанари. Хари щеше да бъде по-умен — той би разбрал в каква неприятност се е забъркал.

Той щеше да се изстреля като опарена котка — и щеше да успее да избяга.

Вече бях минал колоните с канелюрите на арката, прекрачвах вратата на главната фитнесзала и се поздравявах с успешното си измъкване, когато една огромна ръка ме сграбчи за косата и ме блъсна в стената.

Коридорът се завъртя около мен; пред очите ми плуваха сиви петна. Болинджър се издигаше над мен като колос, като динозавър, невъобразимо могъщ. Половината от лицето му все още беше подута и лилаво-жълтеникава от ритника на Хари, а в очите му нямаше нищо човешко.

Плъзнах се надолу по стената, опитвайки се да нормализирам дишането си, а устните на Болинджър се изкривиха в подобие на усмивка.

— Хей, това не е ли Крис Хансен? — изрече той с престорено страхопочитание. — Радвам се да те видя, дребно педалче.

После той ме зашлеви, небрежно, сякаш по бащински, колкото да ме постави на мястото ми. Отворената му длан се стовари отстрани на врата ми и ме запрати да се търкалям по пода. Свих се на кълбо и останах да лежа, пъшкайки под градушката от звезди, изливащи се в главата ми.

— Пожелавам ти приятно пътуване — изрецитира той. — Обзалагам се, че това ти беше забавно, нали? Във всеки случай на мен ми беше. Още не мога да спра да се смея.

Той ме сграбчи отпред за туниката и ме вдигна от пода. Отново ме прикова към стената, изкарвайки въздуха ми. Сложи другата си ръка под брадичката ми и започна да извива главата ми назад. Туниката ми, която се беше врязала отзад във врата ми, се разкъса на раменете ми заради дърпането надолу. Задърпах ръката му, но я усещах като камък под безполезните си пръсти и го ударих безсилно в лицето с хилавата си собствена ръка и единственото, което бях способен да си помисля, беше, че всичките часове по ръкопашен бой при Толмън и всичките уроци на Хари, и цялата ми съобразителност, и остроумие, и интелектът ми, и рекордно високата ми оценка по Бойна магия за цялата история на Консерваторията, всичко, което съм и което някога ще бъда, всичко това сега се свеждаше до това колко издръжливи на опън са шийните ми прешлени. В момента най-важното нещо в цялата Вселена беше кое е по-здраво — моята шия или ръцете на Болинджър, и аз знаех, че не е шията ми. Вече чувах как във врата ми нещо пропуква и клокочи. Вълни на болка се спускаха чак до петите ми.

И грешах относно очите му: те не бяха по мечешки гладни. Сега виждах в тях безличен глад, абстрактна и студена страст.

Очите му бяха гладни като тези на Чандра.

Аз нямах нищо общо тук. Болинджър искаше да ме убие не заради самия мен, а за да докаже нещо на Хари и на себе си.

Бях извършил една-единствена глупост — един безумен, фатален акт. Когато бях застанал на четири крака зад него, се бях въвлякъл в ситуация, която не разбирах. И сега щях да умра заради това. Не можех дори да се моля за живота си — натискът на ръката му държеше челюстите ми сключени и ме оставяше без въздух.

Но внезапно натискът отслабна, можех да дишам отново и едва не рухнах под собствената си тежест, когато той ме пусна.

Отне ми няколко секунди, за да разбера какво се е случило. Наоколо се тълпяха хора и един инструктор — мисля, че беше Толмън, но не съм много сигурен — и Болинджър се смееше и се шегуваше с тях, безгрижно давайки си вид, че двамата с него просто сме се закачали. Инструкторът и неговата група студенти вероятно се бяха озовали в коридора точно навреме, за да ми спасят живота.

Някой ме попита дали съм добре и аз успях да изграча нещо от рода, че всичко е наред и Болинджър просто не си знае силата.

Можех да подам оплакване срещу него, но в коридорите системата за видеонаблюдение не е толкова съвършена, колкото в спалните помещения; ние стояхме в „сляпо петно“ и вероятно можех най-много да му издействам няколко дни допълнително натоварване на тренировките.

Когато всички отминаха в посока на фитнесзалата, Болинджър се наведе към мен и каза тихо:

— Ще те спипам, Хансен. Никой още не ми се е измъквал след нещо като това, което направи ти. Предай на онова педалче Майкълсън, че ще спипам и него. И ще ви покажа какво правим с такива като вас в Бойното училище.

В този момент ми хрумна една идея — дойде ми като внезапно развиделяване сред буреносни облаци, сякаш лъч слънчева светлина е озарил мозъка ми, и си помислих: „Да, защо не?“

— Да, ще му предам — отвърнах, ухилвайки се зад маската ми, и приливът на адреналин ме накара да забравя колко съм бил уплашен преди малко. — Ще му кажа, че наистина много искаш да му духаш.

И за част от секундата, докато думите ми се процеждаха през солидната двайнайсетпласова кост към ореховидния му мозък, аз го изритах в топките.

Той опули очи, сподавено изсъска нещо и се преви на две. Протегна ръка да ме сграбчи, но аз се изплъзнах и хукнах с всички сили. Той ме последва няколко крачки, но аз бягам бързо, а него го болеше. Нямаше никакъв шанс.

Зад гърба си чух презрителния смях на останалите Бойни студенти. Въпреки че Болинджър беше превит от болка, съм сигурен, че също го чу.