Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (137)

5.

Делиан прекара известно време в размишления.

Не можеше да определи колко време продължи това: трескавите вълни, които обливаха тялото му, го свиваха и разширяваха по непредсказуем начин. Можеше да размишлява часове, а да открие, че са минали само секунди; и наистина минаха часове, през които той само се потеше и трепереше, а разсъдъкът му бе попаднал в кошмарна неразбория.

Още щом пазачите, които бяха дошли да отнесат трупа на Влечугото, се качиха обратно и вдигнаха стълбата след себе си, Делиан отиде при онзи странен човек, който някога му бе приятел.

— Искам да помогна.

Хари го измери с мрачен поглед.

— Навремето беше малко гнуслив. В следващите ден-два ситуацията тук може да стане доста грозна.

— Още съм си гнуслив. Но това няма да ме спре.

Хари кимна, припомняйки си миналото.

— Като че ли никога не те е спирало.

— Вярно — отвърна Делиан. Почувства вледеняваща, смъдяща не-болка, сякаш някой бе плъзнал тънък, много остър нож между ребрата му. — Като че ли не.

Хари не се нуждаеше от помощта му, за да умиротвори Ямата; между Змиите, от една страна, и каинистите на т’Пас, от друга, затворниците трябваше да спазват реда, независимо дали това им харесваше, или не. „По-добре да се страхуват от теб, отколкото да те обичат — беше отбелязал веднъж пред Делиан с разсеян тон, — защото хората обичат по своя воля, а се страхуват по твоя.“

Това се беше случило малко след смъртта на Влечугото. Делиан коленичи до краката на Хари и започна да сваля мъртвата плът от раните му с парче грубо зебло. Дори Хари да чувстваше някакъв дискомфорт, той не го показваше по никакъв начин.

— Чел съм „Владетелят“ — беше отговорил Делиан също така разсеяно. — Доколкото си спомням, Макиавели заключава, че най-добре е едновременно да те обичат и да се страхуват от теб.

Хари му се усмихна мрачно.

— Да, това е номерът, нали? Ще е страхотно, ако се получи. — Той повдигна презрително рамене. — Може би е по-добре да се придържам към онова, в което съм добър.

— Любовта не е чак толкова трудна, Хари.

Усмивката угасна и очите му се замъглиха.

— За теб може би.

— Това е просто връзка. Признаване на връзка, която вече съществува. — Делиан поклати глава. Треската замъгляваше мислите му. — Просто им покажи връзката. Нека разберат, че тя е двупосочна.

Хари се намръщи.

— Да, добре, Конфуций. Подскажи ми още малко, а?

Делиан погледна многозначително към Орбек, който седеше намръщен на каменната пейка покрай стената недалеч от извора.

— Цял ден му се подиграват заради това, че ти позволи да го яхнеш. Няколко подходящи думи и Орбек — а заедно с него и цялата общност на огрило — ще застанат твърдо на твоя страна.

Хари кимна замислено.

— Струва си да се опита.

След като Делиан приключи с превързването на раните, Хари накара две Змии да го отнесат в средата на Ямата и привика Орбек.

— Казах доста гадни неща за баща ти и за клана ти — рече сериозно той. — Не трябваше да го правя и съжалявам за това.

Изненадата попречи на огрилото да отговори.

— Ти беше готов да се биеш и да умреш за честта на баща си — продължи Хари. — Уважавам това; уважавам и теб. Ти си истински Черен нож, Орбек. Кланът ти трябва да се гордее с теб.

Хари повиши глас и заговори на цялата Яма.

— Никой от вас не знае, че докато се биехме, Орбек можеше да ми отвори втора уста с бивните си. Единствената причина да не го направи, бе, че сключих сделка с него. Не го победих, подкупих го. — Той протегна ръката си. — Бих искал да те обявя за мой приятел, Орбек.

— Трето правило, хей? — отвърна Орбек с лека усмивка, но пое ръката на Хари. И за миг като че ли изпитваше искрена неохота да я пусне. След това огрилото продължи: — Ти, ъъъ, може би ти трябва някой, който постоянно да ти помага да се придвижваш наоколо. Някой, на когото можеш да вярваш.

Хари го погледна с присвити очи.

— Помощ ли ми предлагаш?

Орбек сви рамене.

— Ако искаш работата, твоя е.

Орбек сериозно метна Хари на гърба си и го отнесе обратно при Делиан. Хари погледна стария си приятел и каза:

— Ти си един много умен кучи син.

През следващите часове и дни Хари като че ли беше навсякъде; Делиан не знаеше дали изобщо спи. Орбек го разнасяше навсякъде — беше настоял да го прави и настойчивостта му някак успя да превърне предишното му унижение в почетен знак.

Като цяло, затворниците изглеждаха адски благодарни, че има някой, който да им казва какво да правят. Редките прояви на недоволство срещу управлението на Хари се появяваха предимно сред самите каинисти. Т’Пас не се умори да обяснява:

— Каинизмът не е религия, това е философия. Значението на личността ти е чисто символично; ние заимствахме твоята иконография — Принца на Хаоса, Врага Божи — от Църквата на Любимите деца като символ на съпротивата срещу всичко, което олицетворява Ма’елкот.

— Ако някой си беше направил труда да ме попита — й отговори Хари, — щях да му кажа да остави иконографията ми на мира.

— Свободен си да изказваш неодобрението си — рече тя. — Твоето одобрение означава за мен толкова, колкото сама реша. Свободна съм да се противопоставям на волята ти.

— Сигурно — кимна й Хари с усмивка. — Уважавам правото ти на противопоставяне. А ти трябва да уважаваш правото ми да ти счупя краката заради това.

— Може би фундаменталният проблем е в уважението — любезно отвърна т’Пас.

Хари прекарваше по-голямата част от времето си в обучение на армията си.

Той бе подбрал най-силните, най-агресивни Змии, беше ги смесил свободно с огрило и първородни. В замяна на властта да използват сила в Ямата, те бяха натоварени с отговорността да поддържат ред. Освен това преминаха обучение в ръкопашен бой, ръководено от т’Пас. Това привличаше особено силно младите и впечатлителни затворници: възможността да научат някои тънкости от самия Каин.

Пазачите, разбира се, нямаше да позволят провеждането на това обучение, ако усетеха какво става долу, но тренировките се прикриваха внимателно като спортни танци и се провеждаха в кръг от затворници, които припяваха и пляскаха с ръце. Хари призна на Делиан, че е взел идеята от един земен боен стил, разработен от бразилските роби; те го бяха маскирали като танц, за да могат да тренират пред погледите на португалските си господари.

Храната се разпределяше под строг контрол. Сега, щом плетените кошници се спуснеха до дъното, всяка се поемаше от един затворник и пред него се подреждаше колона, за да може всеки да получи своя порцион. Създаде се нещо като икономика, като основните средства за размяна бяха храната и сексуалните услуги. Всички имаха правото да търгуват — неговите „войници“ просто се грижеха всяка размяна да се извършва по честен начин. Изнудването или използването на принуда се наказваха бързо — и безпогрешно. Нито един невинен не пострада от правосъдието на Каин в Ямата; съдебната му система бе единствената в двата свята, в която невинността означаваше абсолютна защита.

Единственият в Ямата, който определяше кое е истина и кое лъжа, беше прехвърлянето на Делиан.

Треската му беше зачестила прехвърлянията му. Сега бе достатъчно само да се вгледа по-продължително в някого, и прехвърлянето се осъществяваше; той виждаше не само фактите, свързани с всеки случай, но и характера на ищците. Споровете от всякакъв вид станаха по-редки, а самозваната полиция на Ямата — въпреки престъпните наклонности на повечето от членовете си — стана абсолютно неподкупна, след като един дребен опит за изнудване на един от войниците на Хари бе наказан с изключително брутална екзекуция.

В Ямата вече беше и по-тихо. Когато нямаше тренировки, разговорите се водеха с нормален тон вместо с подвиквания, както се налагаше досега. Пазачите не знаеха какво да си мислят за тази промяна; Хари беше забранил на поданиците си да отговарят на грубите подмятания и обиди на пазачите. Беше им наредил да се подчиняват и да изпълняват всички заповеди, но иначе да не обръщат внимание на онова, което правят или казват пазачите.

Беше си направил трон — покрито с груби тъкани място за сядане на каменния праг до тръбата за вода. Оттам наблюдаваше миниатюрното си мирно кралство, в което лъвове и агнета почитаха твърде силно безкомпромисната му жестокост, за да се оплакват, камо ли да създават проблеми.

Канавката, която минаваше от лявата му страна, стана единственото отходно място в Ямата. След едно убийство и няколко жестоки побоя никой вече не се осмеляваше да се облекчава в другите две. По централната канавка течеше водата за миене и всеки затворник можеше да се изкъпе и да изпере дрехите си в тази вода; въпреки липсата на сапун след края на първия кръг измивания животинската смрад в Ямата избледня до слаба, не твърде противна миризма на пот. По канала, който свиваше надясно — изтъркан стабилно с парцали от ризите на затворниците от басейна до края му, — течеше водата за пиене, която вече беше чиста като струята, която бликаше от тръбата.

Когато не го търсеха като съдия или правен оракул, Делиан седеше на каменния под в Ямата, потънал в ментално зрение и подгънал под себе си болящите го крака, и изучаваше вихрите на черния Поток, който обвиваше сенчестата Обвивка на Хари, и гледаше как трескавото му бълнуване кара каменните стени да се огъват в бавни дълбоки вълни като в открит океан.

Прекара много време в размисли за черния Поток. Прекара много време в размисли за преплитането на случайностите и дали това не е неправилно определение за съдбата.

Прекара много време в размисли за Каин.

Два пъти се опита да каже на Хари какво е открил, но обстоятелствата винаги бяха срещу него. Хари бе зает с покоряването и ръководенето на миниатюрното си владение; Делиан успяваше само за кратко да привлече вниманието му и често треската объркваше мислите му.

— Твоята Обвивка — започна той първия път. — Знаеш ли какво е Обвивка?

— Да — потвърди разсеяно Хари. — Бях женен за магьосница.

— Твоята е черна. Все някой трябва да ти е казвал, че твоята е черна.

— И какво?

— Става дума за Потока. Камъкът — този камък, от който е построен донжонът — не спира черния Поток. Всъщност мисля, че нищо не може да го спре.

— Какво имаш предвид, Крис? Давай по същество.

— Твоята Обвивка е черна заради този специален вид Поток, не разбираш ли? Не можеш да го спреш.

— Не е кой знае какво. Много хора имат черно в Обвивките си.

— Всички имат черно в Обвивките си. Всички. Но обикновено не може да се види заради всички останали цветове. Но цялата Обвивка да е черна? Това се среща рядко. Рядко. Не мога да ти опиша колко рядко. Последният с такава Обвивка — доколкото ми е известно — може да е бил Джерет от Тирнал.

— Древна история — промърмори Хари. — Той е просто един мит.

— Не е древна. Не. Просто история. Древна е само за хората. Хари, Договорът от Пиричант — с който е сложен край на Бунта на Джерет — е бил сключен само преди петстотин години. Познавам хора, които са присъствали. Баща ми — имам предвид краля — Т’фарел Гарвановия перчем, той е бил там като Свидетел на Първия народ. Джерет Богоубиеца е реална личност като теб. Повечето неща, които знаеш за него — които се разказват в песните и преданията, — са толкова истина, колкото и измислица.

— И какво общо има това с мен?

— Същата енергия: ти решаваш и после го правиш. Това е превърнало Джерет в Богоубиеца и това те прави Каин.

— Защо не полегнеш малко, а? Започна да говориш безсмислици.

— Твоята сила е моя сила: сила на всички. Ние всички имаме сила; просто не я използваме. Черният Поток, не разбираш ли? В основата си е метафора. Също като удара с юмрук. Съсредоточаване. Насочване на енергията. Концентрация. Никакъв страх. Изпълняване на желания. Присъствие. Ето това е Каин.

— Не разбирам.

Делиан сплете пръстите на ръцете си, обхвана коляното си и се облегна на влажната каменна стена. Част от треската му като че ли се бе изтекла в студения камък и когато продължи да говори, той чувстваше ума си по-бистър.

— От време на време — започна бавно той — аз си мисля за нещата, на които ме научи в Консерваторията. Помня как ме облече в сорботанова броня, за да можеш да ми демонстрираш истински удар. Минаха двайсет и седем години, Хари. Преминах през много битки — бях ударен от огре, — но никой, никой никога не ме е удрял толкова силно.

— Ударът не зависи само от силата — отвърна Хари. — Добрият удар е наполовина физика, наполовина психика.

— Както и черният Поток. Всеки може да го използва, точно както всеки може да нанесе удар с ръката си. Ти просто си по-добър в това. Отхвърляш всичко несъществено. Колко силно ще удариш, ако се притесняваш, че можеш да си счупиш ръката? Колко добре ще се биеш, ако се притесняваш, че може да загубиш?

— „Не се стреми да избягваш трудностите — изгради живота си така, че да можеш да ги преодоляваш“ — промърмори Хари и сви устни. — Брус Ли.

— Философ?

— Аха. — Устните му се разтеглиха в едва доловима усмивка. — Умрял е млад.

Делиан сви рамене.

— Каин не е.

Хари погледна настрани.

— Не ми говори за Каин — рече той. — Озовах се тук точно защото се опитах да бъда Каин.

— Не, не, не. Озова се тук, защото се опита да не бъдеш Каин.

Точно това не трябваше да казва; Делиан го разбра, но твърде късно. Споменаването на Каин сложи край на разговора. Каин каза на Орбек да го отнесе до две Змии, които повишаваха гласове в караница, и учтиво предложи на Делиан да поговорят за това някой друг път, когато се почувства по-добре.

Вторият му опит, неясно колко часове по-късно, завърши със съвсем малко по-добър резултат. Този път подходи по-внимателно; един или два пъти разговаря с Хари, без изобщо да повдига темата. Двамата си разказваха какво се беше случило с тях, след като преди двайсет и седем години бяха напуснали Консерваторията.

Хари описа накратко някои от приключенията на Каин, той като Делиан вече ги познаваше с подробности; повече говореше за съпругата и дъщеря си, за баща си и за дома, който им беше отнет. Делиан имаше повече за разказване: за първите си дни в Отвъдие, когато едва не беше умрял от глад, преди да получи работата на бияч в заведението на Киърандел „Екзотична любов“; за срещата си с Торонел и за Осиновяването си; за живота си в Живия дворец и околните земи като Подменения принц — Юмрука на Краля на здрача; за пагубното му пътуване по следите на изчезналите пратеници в Трансдея. Разказа на Хари за Томи и почувства топлота и тъга, откривайки, че Хари си го спомня добре, с уважение и известна привързаност.

— Томи е умрял като каинист? — рече тихо той, поклащайки глава. — Направо не мога да повярвам. Той винаги беше толкова… толкова нормален, разбираш ли? Практичен.

— Т’Пас ще ти каже, че практичността е в основата на каинизма.

— Може ли да не започваме с тези глупости?

— Томи не беше обикновен човек. Някога може и да е бил; но мъжът, който ме спаси, беше невероятен. Не мога да ти кажа точно какво го правеше толкова специален. Със същия успех може да се нарече и каинизъм.

— Имена — изсумтя Хари. — Какво беше онова, което Орбек обича да повтаря? „Наричате фъшкията сандвич, но вкусът си остава лайнян.“

— Мислиш, че имената не носят никаква сила? Томи нямаше да се съгласи с теб. Той ми даде ново име. Твърде могъщо за мен. И аз не мога да го използвам, макар, изглежда, да е мое по право.

— Що за име е това?

Делиан извърна поглед настрани, за да скрие сълзите в очите си.

— Даде ми името Митондион. Когото хората ще нарекат краля на елфите.

— Без майтап?

Делиан сви безпомощно рамене.

— Торонел пренесъл ХРВП в Живия дворец. Семейството ми е мъртво. Макар и осиновен, аз съм Митондион. — Той наведе глава и преглътна. — Последният от рода.

Хари дълго мълча. Най-накрая Делиан го погледна и се изненада от болката в черните очи на събеседника си.

— Господи, Крис — рече тихо той. — Съжалявам. Аз… — Хари тръсна глава, намръщи се, отвратен от себе си и погледна ръцете си. — Аз забравям, разбираш ли? Толкова съм затънал в отломките от собствения ми живот, че забравям за съсипания живот на останалите. Понякога съм голям задник.

Делиан се усмихна нежно.

— Това също е име.

— Крис…

— Трябва да признаеш, че някои имена имат сила, Хари. Трябва да го видиш.

— Да, добре, щом казваш. Толкова ли е важно?

— Изключително важно е. Невероятно важно. Няма по-важно от него. Само си помисли. Помисли за имената, които ти използваш. Помисли за имената, с които те наричат останалите. Наричат те Острието на Тишал, Хари. Някога замислял ли си се за това?

— Наричат Каин Острието на Тишал.

Делиан махна с ръка; не искаше да спори за разликите.

— Тишал, Богът на мъртвите, наричан още Ограничителя и Разделителя. Самият Тишал е енергията на промяната; той е тъмнината отвъд границите на живата реалност. Затова е бог на смъртта: тя е основната промяна. Най-голямата. Самата промяна стои в основата на опита. Помисли само: липсата на промяна е застой — и същевременно липса на опит. Опитът е реалност. Точно това представлява реалността за нас — ни повече, ни по-малко. Оттук се получава квантовият „ефект на наблюдателя“. Реалността е промяна. Всъщност е само това. Острието на Тишал е водещият ръб на реалността. Той е ножът, който разрязва всичко.

— Острието на Тишал — отвърна с усилие Хари — е тъп маркетингов трик. Просто някой специалист по рекламата в Студията е решил, че звучи яко. Добър прякор за убиец. Той не означава нищо; просто са го измислили.

— Танцът на Шива — припомни си Делиан друго име. Логическата верига започна да се изплъзва от пръстите му, докато трескавият му мозък навързваше все нови и нови аналогии. — Майка ти е била индуска, нали?

— Бенгалка.

— И името ти: Хари. Това е въплъщение на Вишну, нали? Тя говорила ли е някога с теб за другите стари богове?

— Може би — отвърна предпазливо Хари. — Тя почина, когато бях на колко… осем? Не съм сигурен, че ще си спомня.

— Някога разказвала ли ти е за Шива?

— Разрушителя. Не е нужно да си индуист, за да знаеш, кой е бил Шива.

— Кой е Шива — поправи го Делиан. — Е, в смисъл, че силата, която олицетворява Шива, е абсолютно реална и все още съществува. Шива е сила в най-чистия смисъл на думата. Абсолютно движение. Унищожение, създаване: и двете се извършват от една и съща енергия. Унищожително съзидание, градивно унищожение. Това не е парадокс. Не е. Това е просто езикова грешка. Унищожението и създаването не са противоположности. И двете са противоположни на застоя.

Той започна да говори все по-бързо, опитвайки се да излее всички думи наведнъж; логическата верига пушеше в горещината на треската му.

— Старото име — най-доброто име — е Шива: Танцуващият в бездната. Силата, която разбива реда в първичен хаос, е същата, която подрежда хаоса в нов ред — защото чистият хаос също е един вид застой, не разбираш ли? Шива е враг на всичко, което не се променя. Танцът на Шива е играта на енергията в Космоса; не е добър, не е лош, просто съществува. Той е самата промяна и влияе на всичко. Силата. Животът. Разумът.

Хари присви очи.

— Животът?

— Силата и Животът са едно и също нещо, а двете заедно са Разумът. Разумът е енергийна структура, ни повече, ни по-малко. Елементарните частици, които изграждат ей този камък… — Той почука с пръсти по пейката до тръбата — … електроните, кварките, които изграждат протоните и неутроните, те са точно това: енергийни структури. Една и съща енергия, Хари. В основата си енергията е енергия. Затова, да речем, една каменарска скаломага може да моделира камъните с голи ръце — тя е обучила мозъка си да влиза в резонанс с вроденото съзнание на скалата. Каменарите имат пословица: „Докато работиш върху камъка, камъкът работи върху теб.“

— Искаш да кажеш, че всичко има разум.

— Не, казвам, че всичко представлява един Разум.

— Метафизика — рече Хари, махвайки отвратено с ръка. — Един човек на име Пърсиг някога е написал, че „метафизиката е ресторант, в който можеш да получиш меню от 30 000 страници — и никаква храна…“.

Делиан му отвърна с леко подигравателна усмивка.

— Тогава помисли върху това. Според мен онази стихийна сила на промяната, която древните индуси са нарекли Шива, е същата, която аз наричам черен Поток. Един липкийски свещеник би го нарекъл Дъхът на Тишал. Това е силата, която движи Острието му. — Той замълча за миг и завърши тихо: — Това си ти, Хари.

— Така ли мислиш?

— Говори се, че разрушението следва Каин така, както враните следват армията.

— Да, да. Знаеш ли защо го казват?

— Защото е вярно.

— Защото някой друг тип от Маркетинга е измислил добър лозунг. Веднъж се срещнах с него; той ми каза, че накарали всеки Актьор от цялата северноамериканска система да го повтаря всеки път, когато някой споменавал името ми, докато не станал популярен. Всичко е просто случайно стечение на обстоятелствата, Крис. Не означава нищо.

— Всичко е случайност, Хари. Означава точно онова, което ти решиш да означава.

— Просто случайно стечение на обстоятелствата — повтори упорито той.

— Цялата Вселена е просто случайност, Хари. Съществуването на точно тези планети около точно тези звезди, в точно тази галактика, появата на живота, нашата среща тук, сега, след като сме извършили различни неща в живота си и сме се превърнали в това, което сме: всичко това е случайност. Вселената е система от случайности.

— Не каза ли, че Вселената е структура на разума.

— Да — отвърна той. — Да, казах го.

И тъкмо се накани да продължи и да му обясни защо тези две твърдения не си противоречат, когато отново изгуби събеседника си заради внезапно избухнала кавга между един огрило и двама първородни. След като всичко утихна, Хари успя да си намери работа, която беше по-важна от подновяването на разговора, който и без това не му беше интересен. Делиан беше задълбал твърде много в абстрактните области, а Хари беше прагматичен човек. Никой разговор нямаше да задържи вниманието му, освен ако не ставаше дума за нещо, което Хари може да докопа или то да докопа него.

И сега Делиан наблюдаваше танцът тренировка в кръга от подвикващи, пляскащи с ръце затворници. Той разпозна няколко движения, които беше учил в часовете по ръкопашен бой в Консерваторията, и други, на които го бе научил самият Хари: кратки движения, промяна на центъра на тежестта, за да се смени точката на удар, който не може да се избегне, плъзгащи движения на краката, позволяващи с измамно бавна скорост да се заобиколи противникът, удари по ставите, особено на коленете и на лактите, и хватки ключове, които се използваха не само за обездвижване на противника. Тези ключове бяха за хвърляния, за трошене на черепи и чупене на вратове.

За убиване.

Делиан виждаше ясно какво планира Хари. Винаги бе имал остър поглед. Това може би бе единственият му истински талант: да вижда и да разбира.

Добре, време е да се приготвя — помисли си той. — Последен шанс за спасение на света.