Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (214)

1.

Делиан седна на Абаносовия трон, постави покритото със засъхнала кръв студено острие на Косал върху колене си и Залата на правосъдието запулсира от болка.

Болката заблестя ярко в искрящите слънчеви лъчи, които пронизаха като копия прозорците на покрива; болката зацвърча в черното масло, което капеше от гнойната рана на бедрото му и прогаряше до кост плътта му. Гранитното лице на гигантския, изсечен от камък Ма’елкот беше пребледняло от болка, а пясъкът, който покриваше пода на арената под подиума, пареше така, сякаш го бяха втрили в открита рана. Самият въздух ръмжеше и забиваше зъби в плътта му, а при всяко поемане на дъх Делиан поглъщаше бял пламък.

В залата нямаше никой; към арената се спускаха редове с празни пейки. Делиан бе оставен сам с болката. Но тя не бе дошла при него сама; промъквайки се заедно с нея, прикрити във всяка нейна пукнатина, се бяха появили ужасът и паниката, отчаянието и тъпото безразличие, които очертаваха бездънната бездна на смъртта.

Съвсем малка част от тази болка, от ужаса, отчаянието и смъртта беше негова; останалото идваше отвън. То се вливаше с пулса на реката в сърцето му откъм сияйната слънчева утрин, от чистия есенен въздух, в който щурмовите коли пикираха, кръжаха и сипеха огън.

На Делиан му оставаха само девет минути живот.