Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (112)

9.

Гибелта на Каин се откъсна от Огледалото на Каин разтреперан, с изохкване и избърса потта от устната си с опакото на треперещата си длан. Трябва да изхвърля това проклето нещо в реката, помисли си той. С усилие на волята потисна треперенето си и успокои дишането си, но въпреки това краката му се подкосиха, когато отстъпи назад.

Вместо да изхвърли Огледалото на Каин в реката, където му беше мястото, Гибелта на Каин установи с изненада, че предлага един сребърен нобъл на огрето, служещо като гребец на баржата, за да го отнесе — заедно със сандъка, в който се намираха посланическите му дрехи — в посолството.

Сандъчето, в което се намираше Косал, щеше да носи сам. То беше тясно и плоско, с дължина наполовина на ръката му, направено от леки гъвкави летви, обвити с кожа, която бе закована с медни гвоздеи.

Той държеше сандъчето като бебе в ръцете се и му се мръщеше.

В него се намираше най-свещената реликва на Имперската църква, изгубена от седем години; могъщо оръжие, което свети Бърн бе използвал не само за да нанесе онзи удар на Принца на хаоса, а и за да погуби Кралицата на актирите. И макар да знаеше, че Каин беше просто обикновен човек, че Бърн бе изнасилвач и убиец — а напоследък беше просто труп, обладан от демон — и че самият Ма’елкот беше просто политически затворник в света на актирите, това оръжие продължаваше да поражда у него свещен трепет.

И въпреки че сега знаеше истината за вярата, която бе изповядвал толкова години, тази вяра продължаваше да съществува. По някакъв начин успяваше да приеме Каин едновременно като обикновен човек и като Враг Божий, без това да поражда противоречия. Вътре в сандъчето лежеше острието, което представляваше оръжие, но същевременно бе и мистичен символ на могъществото на един бог — който беше просто човек, но това не го правеше по-малко бог.

Любопитно наистина.

Като символ, мечът на свети Бърн бе твърде величествен за него; той бе възнамерявал — и все още възнамеряваше — да го заключи в трезора на посолството; беше позволил на Съвета на братята да реши по-нататъшната съдба на острието. Но не можеше просто да го метне на рамо и да тръгне, не и в този момент. Беше го превозил по течението на реката, беше го опазил, никога не беше отварял сандъка…

Не можеше да понесе мисълта да го предаде на съхранение, без да го погледне поне веднъж, за последен път.

Но не можеше да се насили да отвори сандъчето тук и сега, не и в този груб заслон, скован от дъски и платно — не и на мястото, където можеше всеки момент да бъде прекъснат, да бъде открит да се взира в него с тъп неразбиращ поглед. В това няма нищо срамно — помисли си настоятелно той. — Тук няма нищо срамно; но е твърде лично.

Той пъхна сандъчето под мишницата си и излезе на огряната от слънцето палуба. Наоколо се суетяха работници и гребци, вършеха обичайните си задължения и само от време на време го стрелкаха с безразлични погледи. Докато стоеше пред прага на заслона, един работник се дотътри до него.

— Тръгвате ли си? Приключихте ли със заслона?

— С това ли? — Гибелта на Каин махна с ръка и отстъпи встрани. — Да, приключих със заслона.

И въпреки това не можеше да се насили да свали сандъчето от баржата. Естествено, най-простото решение беше да се скрие в града, да наеме стая в някоя странноприемница, стая със здрава ключалка — най-простото, но не най-лесното. Изобщо не беше лесно. Някъде дълбоко в стомаха му се надигаше ужасът от онова, което възнамеряваше да стори, сякаш мечът притежаваше над него власт, подобна на Огледалото на Каин. Тук, на баржата, той все още можеше да се контролира.

Стиснал здраво сандъчето подмишница, той сплете пръсти в особено сложен възел, вдъхна дълбоко три пъти и се изтри от съзнанието на екипажа. Всички онези, които го бяха видели, забравиха за съществуването му; онези, които си мислеха за него, решиха, че е напуснал баржата заедно с парада. Гибелта на Каин се изниза към кърмата, коленичи и пропълзя в тесния тунел между неравно подредените сандъци, предназначени за Теранската делта, където Великият Чамбайген се вливаше в морето.

Отпусна се на колене, постави сандъчето на палубата пред коленете си и притваряйки почтително очи, разкопча пипнешком ключалките и отвори капака. Покри лицето си с ръце и задиша в дланите си, докато не почувства, че започва да се успокоява; после бавно отвори очи, свали ръцете си и погледна към острието, което лежеше върху ложето си от синьо кадифе. Сенките на сандъците, които го заобикаляха, бяха пронизани от слънчевите лъчи, проникващи през дъските; един от тях падаше директно върху Косал, обливайки го изцяло в живо злато.

При ефеса ширината на острието достигаше една педя. Сивата стомана беше покрита със сребърни руни, които сега бяха потъмнели от кафеникавите петна на кръвта на Кралицата на актирите — той се страхуваше да избърше острието, за да не обезпокои непознатата магия, вплетена в изрисуваните руни, и по същата причина не го беше прибрал в ножницата му.

Косал.

Мечът на свети Бърн.

Дръжката бе дълга педя и половина, увита в потъмняла от пот кожа; главичката на ефеса беше от обикновена стомана; ръцете му трепереха, плъзгаха се над острието като нервни пеперуди. Щеше ли да се осмели да вдигне меча поне веднъж?

Можеше ли да устои?

Пръстите му докоснаха ефеса деликатно, като целувка. Той погали студената стомана и вдигна меча. Щом ръката му стисна обвитата в кожа дръжка, острието оживя. Топло и притежаващо сила, то го изпълни с копнеж. Гибелта на Каин вдигна меча от ложето му и го изправи пред очите си.

Острието, пронизало плътта на Каин.

Стискайки пропитата с потта на свети Бърн кожа, той можеше да го почувства; можеше да почувства как жужащата стомана разсича кожата и твърдите мускули на коремната стена на Каин, прониква в плетеницата от черва и се спира в основата на гръбнака му.

Останал без дъх, треперещ, той посегна с ума си и докосна стоманата, търсейки в енергията й спомените за кръвта и костите на Каин. Проникна със силата си в острието…

И нещо вътре в него го сграбчи, стисна в мъртва хватка очите му, сърцето, крайниците. От гърлото му изригна вопъл, който беше задушен в конвулсивно хъхрене; гърбът му се изви в дъга, очите му се подбелиха и съзнанието му потъна в тъмна бездна.

С глух удар като издялана от дърво кукла тялото на Гибелта на Каин рухна на палубата.