Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (184)

2.

Със свободната си ръка Орбек разтърка смъдящите си очи и отново впери поглед в светещата точка, която се поклащаше на дъното на Шахтата. Нямаше представа какво може да я кара да се движи така; светлината описваше дъга и спираше, отново описваше дъга и отново застиваше намясто като примамваща светлина на гладен блатен гул.

Горещият влажен въздух на Шахтата се смени от зимен хлад, който се плъзна по гърба му.

Никога не беше чувал, че блатни гулове идват в града. Те си стояха в блатата, където подлъгваха пътешественици със своите подмамващи светлини, и когато някой нещастник попаднеше в капана им, те му изсмукваха очите и всичките жизнени сокове, а после захвърляха трупа в тресавището. Никой повече не виждаше тези жертви. И може би след стотина години някой, който ще отиде да си нареже торф, ще намери мъртвец с бледа кожа, приличаща на пергамент, и с празни очни ябълки, покрити с лепкава смола. А ако някой блатен гул все пак се появи в града, то със сигурност ще е в Шахтата, защото тя прилича на блато и никой не може да се измъкне от нея. А сега той идваше за него, както някога го бе предупреждавала майка му…

И ако продължаваше да мисли на тази тема, щеше да закрещи, а и без това не му беше останал глас за това. Беше го изхабил почти всичкия през двата часа, след като го оковаха тук.

Но гласовете на останалите, които бяха тук, като че ли никога не свършваха. Те продължаваха да крещят — но сега тези викове и стоновете, и хлипанията бяха като че ли по-различни; не толкова безнадеждни, не толкова уплашени, не както си мислеше, че ще вие човек, когато някой блатен гул започне да му изсмуква очите.

И без това Орбек не вярваше особено в блатните гулове.

Светлината се приближи, пронизвайки пълния мрак в Шахтата, и се оказа, че това е фенер; фенер в ръцете на нещо, което пълзеше на лакти по стъпалата на Шахтата. И когато то се приближи, наистина приличаше на проклет блатен гул. Когато Орбек съзря блещукането на очите му и проблясването на зъбите му, суеверният ужас отново го обзе. Но после разбра кой се катери по стълбите.

Това беше Каин.

И той се усмихваше.

Докато гледаше как Каин бавно напредва нагоре, Орбек разполагаше с достатъчно време, за да реши какво да му каже. Когато Каин се приближи толкова, че да може да го чуе през виковете на останалите Шахтъри, Орбек скри осакатените си ръце зад гърба и каза:

— Здрасти.

Каин се спря. Той изви главата си настрани, за да може да погледне към Орбек покрай пламъка на фенера, който държеше в лявата си ръка. После го остави на пода, надигна се бавно на лакти и се втренчи в него.

След известно време, което се стори на Орбек като цели две години, той каза:

— Здрасти.

И след това само две неща вече имаха значение за Орбек: първото бе изражението на Каин, а второто бяха ключовете, които държеше в лявата си ръка.

— Радвам се да те видя — каза Орбек.

— Нима? — отвърна Каин.

— Да. А още повече се радвам да видя тези ключове.

— Сигурно. — От устата му се разнесе нещо, което можеше да мине за смях. — А знаеш ли как се сдобих с тях? Как се освободих?

Орбек сви рамене.

— Няма значение, а?

Каин кимна замислено.

— Знаеш ли, Орбек, двамата с теб може би си приличаме повече, отколкото се различаваме.

— Може би — рече Орбек. — Ще ме освободиш ли?

— Обмислям го. Какво правиш в Шахтата?

— Сплесквам си задника от седене.

— Знаеш какво имам предвид.

Орбек сви рамене. Вече едва издържаше погледа на Каин; наложи се да извърне глава към тъмнината, която обгръщаше вратата.

— И това няма значение.

— За теб може би не.

Орбек усети, че се изчервява. Той раздрънка веригите си и се прокашля с надеждата, че Каин ще спре да го разпитва, но кучият син просто си лежеше там и го гледаше, докато Орбек се принуди да продължи.

— Не е лесно за обяснение.

— Опитай.

— След като те отведоха… всичко се омаза, а? Т’Пас реши, че тя е шефът, и започна да командва наред, но никой не я харесва и всички се разцепиха на малки групички, които се мразеха, и ами, не знам. Ако ти не се върнеше, всички, така или иначе, щяхме да умрем. Затова реших, че трябва да се добера до теб — та дори в окови и синини. Да има кой да ти помага, ако решиш да се измъкнеш оттук. Да ти бъда крака както преди.

Каин го погледна с присвити очи.

— Така ли?

— И започнах да замерям пазачите с лайна. Който се появи на мостчетата, мятам по една шепа и ето ме тук. Виках те. Виках името ти, но не чувах отговор. Скоро гласът ми изчезна. Реших, че си мъртъв. Защо не отговаряше?

— Бях зает — отвърна спокойно Каин.

— Зает?

— Да. Трябваше да се погрижа за други неща. А Делиан?

— Сигурно е мъртъв.

— Сигурно?

Орбек сви рамене.

— Беше много зле, когато ме докараха тук. Кракът му го убиваше. Едва ли му оставаше повече от ден, а това беше преди много дни.

Каин се загледа в непрогледната тъма в дъното на Шахтата.

— Така — рече след известно време Орбек. — Това е историята ми, а? Ще ме отключиш ли?

Каин бавно извърна глава и срещна погледа на Орбек.

— Може пък да смятам, че тук ще си в по-голяма безопасност.

— Не ми прави услуги, Каин. — С мъчителен стон Орбек измъкна ръцете си иззад гърба и ги показа на Каин. Китките му бяха омотани в мръсни окървавени парцали. Там, където някога се бяха намирали бойните му нокти, сега бяха останали само гноящи пънчета.

Каин изсъска през зъби.

— Дадоха ми повече, отколкото очаквах, а?

— Мамка му — промърмори Каин.

— Клещи резачи — дрезгаво изрече Орбек. — Щрак-щрак. Щрак, мамка им, щрак. Разбираш ли какво ми причиниха? Разбираш ли?

Каин просто го гледаше безизразно.

— Постъпиха с мен така, както постъпи ти преди години с Черните ножове. Отрязаха онова, което ме прави мен. Сега никога няма да си намеря самка. Никога няма да имам кутрета. За какво ми е да съм в безопасност? Остана ми само да избера добра смърт. Добра смърт. Чест за клана ми.

— Разбирам те — отвърна Каин.

— Пусни ме.

Той не помръдна.

— Може би аз съм в по-голяма безопасност, ако останеш тук.

— Може би. — Орбек му показа бивните си. — Прави каквото трябва.

Каин се замисли, а сърцето на Орбек блъскаше в гърдите му. Накрая мъжът сви рамене.

— Да, все тая — рече той и подхвърли ключовете на Орбек.

Той отключи оковите си и се изправи. Погледна към сакатия човек, който лежеше в краката му.

— Ето ни пак двамата, Каин — рече огрилото.

— Да.

— Мога да те убия още сега.

Каин не отговори.

— Знаеш, че е така — продължи Орбек. — Знаеш, че ризницата и тоягата няма да ти помогнат. И ония хватки, които знаеш, няма да ти помогнат. Не и този път. Когато ми върна свободата, ти ми предаде живота си. Разбираш ли какво означава това?

— Да не съм някой проклет идиот?

— Може да умра тук, в Шахтата. Или на кладата в Деня на Възнесението. Но ако те убия сега, ще убия човека, който унищожи Черните ножове. Слава за мен. Чест за клана ми.

— И какво? — отвърна Каин с равен студен глас.

Орбек сви рамене.

— Може пък да имам по-добра идея.

Той коленичи до Каин и размота превръзката на дясната си китка. Парцалът се спря при коричката върху инфектираното му чуканче. Орбек го дръпна и от раната бликна черна кръв, примесена с гной.

— Това е моята бойна рана — рече той и притисна чуканчето към едно от гангренозните възпаления на крака на Каин. — Това е твоята бойна рана. Нашите рани се сляха. Кръвта ни е една.

— Какво правиш, по дяволите?

Орбек оголи бивните си.

— Осиновявам те.

— Как ли пък не, мамка му.

— Вече си Черен нож. Ти ми даде живота си. Така го приемам.

— Да не си луд? Та нали аз съм онзи, който…

— Знам кой си — отвърна Орбек. — А ти не забравяй кой съм аз. Ти опозори Черните ножове. Сега споделяш безчестието ни. — Той му показа внушителните си бивни. — А славата от твоите победи отива в клана ни. Добра сделка за Черните ножове, а?

— Защо ми е да се присъединявам към шибания ви клан?

— Какво искаш ти? На кого му пука? — Орбек се изправи и се ухили. — Не ти избираш своя клан, Каин. Ако се родиш в Черните ножове, ти си Черен нож. Ако се родиш в Закривените стрели, си Закривена стрела. Така: сега кажи, че си Черен нож, и да вървим да убием малко пазачи, а?

Каин лежеше мълчаливо на пода.

— Кажи го — изръмжа Орбек.

Очите на Каин проблеснаха под светлината на фенера.

— Добре — рече най-накрая той. Въпреки малките си, почти безполезни човешки зъби той успя да постигне изненадващо добро подобие на озъбената усмивка на Орбек. — Както ти го каза: аз съм Черен нож.