Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (143)

3.

Тя помнеше как острието на Косал се забива между очите й, помнеше звука от разцепването на челната й кост, помнеше кратката вибрация, която накара цялото й тяло да пламти, докато забвението я поглъщаше.

Но нещо се беше променило. Нещо я беше докоснало в необятната празнина на смъртта й; иначе възприятията й нямаше да се възстановят. Усещането проникваше в нея бавно и чисто, както изворна вода се процежда през варовикова скала: тя не беше сама.

Едно тяло, живо, дишащо, с кръв и кости — тяло, което беше нейно, но същевременно не беше: стегнато и слабо, щавена кожа и въже на възли, ръка, която стиска стомана, увита в мокра от пот кожа, бръснат череп…

Тя се вкопчи в тялото и с радостен вой се вля в него. Но то не представляваше празен съд; нечие его вече се беше вкопчило в него, его със същия свиреп копнеж за съществуване — дисциплинирано и насочено съзнание, което се нахвърли върху нейното със силата на абсолютен ужас: отхвърлянето беше толкова яростно, че тялото в мисловната й хватка я опари толкова силно, сякаш се бе потопила в сърцето на слънцето.

Но тя не можеше да го пусне.

След абсолютната празнота дори агонията бе добре дошла.

Тя изкрещя от ярост и болка и другият също изкрещя от ярост и болка, и битката започна.