Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (179)

4.

Кожата на Патриарха изглеждаше отпусната и бледа като на труп, с черни торбички под хлътналите очи. Устните му бяха напукани и от тях по брадичката му се стичаше кръв. Официалната му роба беше разкъсана, изцапана с храна, кръв и повърнато, а ръбовете й бяха подгизнали от черно масло и леко обгорели. Придружаваха го шестима нервни, потящи се, облизващи сухи устни Божии очи, които носеха ризници и метални предпазни мрежи под шлемовете си, а в ръцете си държала голи мечове.

Хабрак най-накрая се опомни и скочи от стола, за да отдаде чест. Патриархът се облегна на вратата, сякаш само металните й пръти успяваха да го задържат на крака.

— Сержант — изграчи той. — Време е.

После го погледна, очаквайки реакцията му.

— Ела насам, човече. Не ме карай да викам. Боли ме гърлото. Не ме ли чу? Време е.

Хабрак преглътна. Приближи се съм вратата, спирайки почтително на една ръка разстояние.

— Време за какво, Ваше Сиятелство? — попита предпазливо той.

— Време е да убием Каин.

— Ваше Сиятелство?

Патриархът избърса потните си вежди с трепереща ръка.

— Заради пожара, сещаш ли се? Така разбрах. Глупак. Постъпих толкова глупаво, а се мислех за голям умник. Мислех си, че ще мога да го използвам, а накрая той използва мен. Точно както някога. Градът гори. Гори — гори както преди. Спомняш ли си? Спомняш ли си как беше преди? Спомняш ли си града в пламъци?

— Да, Сиятелство — отвърна мрачно Хабрак.

— Отивай, тогава. Справи се с него. — Треперещата ръка се протегна между прътите и сграбчи рамото на Хабрак. — Ти си добър човек. Мога да ти се доверя. Винаги съм знаел, че мога да ти вярвам.

— Благодаря ви, Сиятелство.

— Как… — Очите на Патриарха се затвориха и Хабрак си помисли, че човекът може всеки момент да припадне, но докато протягаше ръка, за да подхване своя суверен, мътните очи отново се отвориха и го пронизаха с нечовешки, орлов поглед. — Как ти беше името?

— Хабрак, Сиятелство. Сержант Хабрак.

— Не се опитвай да хитрееш, Хабрак. Прави нещата просто. Това ми беше грешката. Мислех се за достатъчно умен, че да не се налага да ги правя по простия начин.

— Кое да направя просто, Сиятелство?

— Убийството на Каин.

— Господине?

Тоа Сител сграбчи и другото рамо на Хабрак и го придърпа към решетката, която стоеше между тях. Дъхът му вонеше на разложение.

— Направи го сам, Хабрак. Направи го. Вземи си тоягата. Слез долу в Шахтата. Строши му черепа. Разбираш ли?

Хабрак се вцепени. Никога през живота си не се беше противопоставял на заповед.

— Да, господине.

— И когато приключиш, хвърли тялото му в мелачката.

— Да, господине.

— Пребий го. Без капчица жалост. Смели го. Пребий го и после го смели. Ще го направиш ли? Първо да го пребиеш, а после да го смелиш?

Хабрак отдаде чест.

— Да, господине. Но, господине…?

— Да?

— Ами Денят на Възнесението, господине?

— Забрави за Деня на Възнесението — промърмори кисело Патриархът. — Всички вече са го забравили.

— Да, господине.

— Ти си добър човек, Хабрак. Ще запазиш Империята. И главата му. Запази ми главата му. Точно както Империята.

— Господине?

— Нуждаем се от главата му. За ко̀ла.

— Да, господине.

— Няма да напускаш донжона без главата на Каин. Дай му ключа си — рече Патриархът, посочвайки един от Очите. — Ключа за тази врата.

Хабрак послушно го свали от огромната желязна халка и го подаде през решетката на Окото. Офицерът го стисна здраво.

— Следващото нещо, което ще излезе през тази врата, трябва да е главата на Каин, разбираш ли ме? — каза Патриархът на Окото. — Никой няма да влиза. Никой няма да излиза. Тази врата няма да се отваря, докато някой не се изкачи по тези стъпала и не ти подаде главата на Каин. Разбра ли?

— Да, господине — отвърна офицерът.

— Ако тази врата се отвори по някаква друга причина, вашите глави ще бъдат набити на колове. Не ме интересува, ако ще самият Ма’елкот да ви заповяда да я отворите. Той може да ви накаже в следващия ви живот, но аз мога да ви убия в настоящия.

Офицерите се спогледаха нервно.

Той се обърна към Хабрак.

— И не се надявай, че ще се разколебаят или че някой друг ще отвори вратата. Разпуснах стражата на Съдебната палата. Не може да им се вярва. Над теб сега стоят само Божиите очи. Те ще те наблюдават.

Патриархът кимна, сякаш се съгласяваше с някакъв едва доловим коментар.

— Ще бъда в параклиса.

После се обърна и закуцука нагоре по стълбите.

Известно време Хабрак гледаше след него; след това погледна към Божиите очи, които го погледнаха в отговор, а след това се спогледаха. Изглеждаха ужасно уплашени. Той хвана халката с ключовете в едната си ръка, наниза на китката на другата ремъка на тоягата си и отключи желязната врата, зад която се намираше стълбището към подземния затвор.

— Хм — промърмори под носа си. Без малко да тръгне без ножа си. — Не можеш да отрежеш главата с тоягата си, нали? — От чекмеджето на бюрото си извади един дълъг остър кинжал и го затъкна в колана, който препасваше ризницата му.

След това заслиза надолу по стълбището, за да изпълни заповедта и да убие Каин.