Йожен Сю
Скитникът евреин (99)

X глава
Съветите

Вече бе девет часа вечерта. Разнесоха се ударите на часовника. Изнизваше се денят, в който госпожица Кардовил за пръв път се видя с Джалма. Пребледняла, разтревожена, трепереща, със свещ в ръка Флорин влезе в една простичко подредена, но много удобна спалня.

Тази стая бе в отделението, където живееше Гърбавото. Тя беше на приземния етаж и в нея се влизаше през две врати. Едната водеше към градината, а другата — към двора. От последната влизаха онези, които идваха да искат милостиня от Гърбавото. Отделението, което заемаше недъгавото момиче, се състоеше от преддверие, където просяците изчакваха да получат помощ, от салон, в който се изслушваха молбите и от една спалня, в която влезе неспокойната, изплашена дотолкова Флорин, че едва докосваше килима с обутите си в сатенени чехли крака. Тя почти не дишаше и се стряскаше и ослушваше при най-малкия шум.

Прислужницата остави свещта на камината, огледа бързо стаята, и се приближи до писалището от черно дърво, над което се издигаше красива библиотека, препълнена с книги. В едно от трите чекмеджета на библиотеката бе оставен ключ. Флорин ги претърси. В тях имаше различни молби за помощ и някои бележки, писани от Гърбавото. Но там тя не намери онова, което търсеше. Между библиотеката и масата имаше трикрил скрин. Флорин претърси и него, но напразно. Тя махна с ръка от яд и съжаление, поогледа се наоколо, поослуша се, зърна със свито сърце една ракла, претършува и нея, но пак безрезултатно. До леглото имаше малка вратичка, през която се влизаше в стаята за тоалет. Флорин влезе и тук и затърси най-напред в един голям гардероб, в който бяха окачени няколко черни рокли, ушити наскоро за Гърбавото по заповед на госпожица Кардовил, но отново напразно. Но като поразгледа добре дъното, забеляза едно старо малко ковчеже, покрито наполовина с някакво наметало и веднага го отвори. Там намери прилежно сгънати бедняшките вехти дрипи, с които бе облечена Гърбавото, когато влезе в този богат дом.

Флорин потръпна. Неволна тревога сгърчи лицето й. Но като се сети, че не е време за съжаление, а за изпълнение на неумолимите заповеди на Родин, тя бързо затвори ковчежето и гардероба, излезе от стаята за обличане и отново се върна в спалнята.

След като поразгледа писалището я осени внезапна мисъл. Тя не се задоволи само с претърсване на чекмеджетата, а измъкна изцяло едно от тях с надеждата, че ще открие онова, което търсеше, но нищо не намери. Вторият й опит излезе по-успешен: тя откри една дебела тетрадка. Изненада се, защото разчиташе да попадне на нещо друго, но я отвори и бързо прелисти изписаните страници. След като ги попрегледа остана доволна и понечи да мушне ръкописа в джоба си, но след кратък размисъл го върна на предишното му място, подреди всичко както си беше, взе свещта и напусна отделението, без никой да я забележи. Беше пресметнала точно времето, защото знаеше, че Гърбавото ще се бави при госпожица Кардовил няколко часа.

 

 

На другия ден след тършуването на Флорин Гърбавото седеше само в стаята на едно кресло в ъгъла до камината, където гореше буен огън. Подът бе застлан с дебел килим. През пердетата на прозорците се виждаше зелената морава на една градина. Гробната тишина се нарушаваше от монотонното тракане на часовниковото махало и от пращенето на съчките в огъня. Отпуснала двете си ръце върху облегалките на креслото, Гърбавото се бе отдало на щастието, което никога не бе вкусвало тъй пълно, откакто се беше пренесло да живее в този дворец. Научена от дете да търпи ужасни лишения, тя намираше неописуемо удоволствие в това убежище, в изгледа на веселата градина и особено в мисълта, че добруването, на което се наслаждава, се дължи на предаността и енергичността й, доказани по време на тежките, но отлично издържани изпитания.

Една възрастна жена с кротко и миловидно лице, назначена по изричната воля на Адриана да служи на Гърбавото, влезе и му каза:

— Госпожице, дошъл е един младеж, който желае да говори с вас веднага по много бърза работа, казва се Агрикол Балдуин.

Като чу това има, Гърбавото извика от радост и изненада, изчерви се, стана и хукна към вратата, водеща към стаята, където се намираше Агрикол.

— Добро утро, Гърбаво! — каза ковачът и сърдечно прегърна нещастницата, чиито страни пламтяха от братската целувка.

— Ах, Боже мой! — извика момичето и загледа Агрикол със свито сърце. — Каква е тази черна превръзка на челото ти? Да не си ранен?

— Няма нищо. Не мисли за това. Ще ти кажа как се случи. Но първо трябва да ти съобщя някои важни неща.

— Щом е така, ела в стаята ми. Там ще бъдем сами — каза Гърбавото и тръгна пред Агрикол.

Въпреки огромната тревога, която бе изписана на лицето на Агрикол, той не успя да се сдържи и доволно се усмихна, когато влезе в стаята на Гърбавото и се oгледа наоколо.

— Радвам се за теб, Гърбаво. Искам винаги да живееш така. Познавам добре госпожица Кардовил, какво сърце, каква душа! Не можеш да си представиш. Вчера ми писа с благодарност за онова, което съм сторил за нея. Изпрати ми една съвсем обикновена златна карфица, която бих могъл да приема, защото тя твърди, че нямала друга стойност, освен тази, че навремето я носила майка й. Толкова се трогнах от деликатността на този подарък.

— Няма защо да се учудва човек на сърце като нейното — отвърна Гърбавото. — Но тази рана…

— Ей сега, Гърбаво, толкова неща имам да ти разказвам! Нека започнем от най-спешното, защото трябва да ми дадеш съвет за един много важен случай… Знаеш какво доверие имам в твоето чувствително сърце и здрав разсъдък. А след това ще поискам да ми направиш една услуга, голяма услуга — добави ковачът почти тържествено за изненада на Гърбавото. После продължи: — Но нека започнем с онова, което не се отнася лично до мен.

— Казвай по-бързо.

— Откакто майка ми замина с Гавриил за малката енория, която му дадоха, а баща ми се пренесе при маршал Симон и дъщерите му, аз, както знаеш отидох да живея във фабриката на господин Харди, в общежитията с другарите си. Тази сутрин… А, забравих да ти кажа, че от няколко дни господин Харди отново отсъствува по работа. Тази сутрин по време на обедната почивка, останах да поработя малко след биенето на звънеца. Когато се канех да изляза от фабриката и да отида в столовата, видях как една жена слиза от закритата си карета и влиза в двора. Тя бързо се отправи към мен. Забелязах, че е руса, макар воалът и да бе спуснат наполовина. Лицето й беше спокойно и хубаво, а облеклото — като на аристократка. Изненадах се от бледността и от разтревожения й, изплашен поглед и я попитах какво търси. „Господине, каза ми тя с треперящ глас, не работите ли в тази фабрика?“. „Да, госпожо.“ — „Господин Харди наистина ли се намира в опасност?“ Отговорих й, че господин Харди още не се е върнал от път. Тя се изненада и попита дали не си е дошъл снощи и не се е наранил много опасно на една от машините. Докато ме разпитваше устните на клетата жена трепереха, а очите й се напълниха със сълзи. Обясних й, че това не е истина, че господин Харди го няма и ще се върне утре или вдругиден, както ни съобщиха. Казах й също, че ако господин Харди беше ранен, едва ли щях да говоря толкова спокойно за него. Тя се зарадва и ми благодари толкова сърдечно, че аз се трогнах. Но изведнъж като че ли се засрами от постъпката си, дръпна надолу воала си, прекоси бързо двора и отново се качи в каретата, с която пристигна. Тогава си помислих, че тази жена вероятно живо се интересува от господин Харди и се е разтревожила от някакъв лъжлив слух.

— Сигурно тя го обича — натъжи се Гърбавото — и с тревогите и разпитването си за господин Харди може би е извършила нещо неблагоразумно.

— Много си права. Със съчувствие я наблюдавах как се качва в каретата и я съжалих. Каретата потегли. Но в този момент иззад ъгъла, незабелязано за госпожата се показа една малка карета. До кочияша седеше мъж, който му правеше знаци да последва каретата на младата госпожа.

— Което означава, че я следят — каза Гърбавото.

— Няма съмнение. Затова се спуснах след каретата, застигнах я, доближих се до вратата и казах през спуснатите завеси на непознатата: „Пазете се, госпожо, следят ви.“

— Много добре си направил, Агрикол. А тя отговори ли ти?

— Чух я, че извика със сърцераздирателен глас „Боже мой!“ и каретата продължи. След малко и другата карета мина покрай мен. До кочияша седеше висок, дебел, червендалест мъж, който ме бе видял да тичам след каретата на госпожата и явно се усъмни в нещо, защото ме изгледа с тревожен поглед.

— А кога ще се върне господин Харди? — попита Гърбавото.

— Утре или вдругиден… А сега, Гърбаво, ми кажи какво да правя. Явно тази млада госпожа обича господин Харди. Сигурно е омъжена, защото докато ми говореше беше много неспокойна, а когато й казах, че я следят, изпищя от страх. Какво да направя сега? Искаше ми се да попитам бащата на маршал Симон, но той е толкова строг. Освен това, да споменавам за любов, пред този възрастен човек, не е… А ти, Гърбаво, си деликатна и чувствителна и разбираш от тези неща.

Момичето потръпна и горчиво се усмихна. Агрикол не забеляза това и продължи:

— Затова си помислих, че само ти можеш да ми кажеш какво да правя. Ако господин Харди се върне утре, трябва да му съобщим за станалото, или…

— Почакай… — прекъсна го Гърбавото и се замисли за някои минали неща. — Когато ходих в манастира „Света Богородица“ да търся работа при настоятелката, тя ми предложи да започна като надничарка в една къща, където трябвало да наблюдавам, с една дума — да шпионирам…

— Нещастница!

— И знаеш ли при кого ми предложи да извършвам това безсрамие? При една госпожа — Фремон или Бремон, не помня добре, крайно набожна жена, чиято млада омъжена дъщеря често била посещавана от някакъв фабрикант, както твърдеше настоятелката.

— Какво говориш — възкликна Агрикол. — Сигурно този фабрикант е…

— Господин Харди… Имах много причини да запомня това име. Оттогава станаха толкова произшествия, че бях забравила това обстоятелство. Вероятно тази жена е същата, за която ми говориха в манастира.

— И какъв интерес е имала настоятелката на манастира от този шпионаж? — попита ковачът.

— Не зная, но както виждаш, интересът и сега не е намалял, защото младата жена е следена и в този момент може би е издадена и обезчестена… Ах, това е ужасно! — Гърбавото забеляза, че Агрикол се разтрепера и добави: — Какво ти става?

— Защо не? — каза сякаш на себе си ковачът. — Ако всичко това се извършва от една и съща ръка? Много е възможно настоятелката да се споразумява с един калугер, но в такъв случай, с каква цел го прави?…

— Агрикол, обясни ми откъде е тази рана? Успокой ме, моля те…

— Ще ти разкажа за раната, защото колкото повече мисля, толкова по-ясно разбирам, че случката с тази млада жена има връзка и с други неща.

— Какво искаш да кажеш?

— Представи си, че от няколко дни насам в околността на нашата фабрика стават странни неща. Първо, сега са Великите пости и един калугер от Париж, казват, че бил много хубав мъж, дошъл да изнася проповеди в малкото селце Вилие, което е на четвърт миля от нашата фабрика. Той не пропускал случай да клевети и напада в проповедите си господин Харди.

— Защо?

— Господин Харди направи нещо като официален правилник за нашата работа и за правата ни над печалбата, която ни отстъпва. Този правилник е придружен от няколко прости, но благородни принципа, от няколко препоръки за братство и равенство, които могат да се изпълняват от всички и които са извлечени от книгите на различни мъдреци и различни вероизповедания. И тъй като господин Харди е избрал от различните религиозни принципи най-чистите неща, проповедникът направил заключение, че господин Харди, е неверник и от тази гледна точка го напада в проповедите си, представяйки нашата фабрика като огнище за погибел, проклятие и разруха, защото вместо в неделя нашите работници да слушат проповедите му или да ходят по кръчмите, пеят и танцуват в общежитието. Калугерът стигнал до там, че казал, че съседството с такова сборище от безбожници, както той ни нарича, можело да стовари божия гняв върху страната. Говорил много за холерата, която се придвижвала насам и благодарение на нашето безбожно съжителство можела да порази с отмъстителния си бич всички околности.

— Боже мой, да се говорят такива неща на невежи хора — възмути се Гърбавото. — Това означава да се подстрекават към лоши постъпки.

— Точно това иска калугерът.

— Какво говориш?!

— Жителите от околността са враждебно настроени към работниците от фабриката, или ако не ги мразят, то им завиждат… И наистина, като ни гледат, че живеем заедно, че жилището ни е прилично, че храната ни е добра, че отоплението ни е отлично, че облеклото ни е топло, че сме задружни, весели, трудолюбиви, завистта им става още по-голяма от злобата на калугера и от подлите подстрекателства на някои нехранимайковци, за които чух, че са най-лошите работници на господин Трипо, нашия конкурент. Тези подстрекателства започнаха да дават плодовете си. Станаха няколко сблъсъка между нас и жителите от околността. Точно по времето на едно такова сбиване ме удариха с камък по главата…

— Тежка ли е раната ти, Агрикол? — попита разтревожено Гърбавото.

— Казах ти, че няма нищо страшно. Но неприятелите на господин Харди не се ограничиха само с проповедите си. Те употребиха и нещо много по-опасно!

— Какво?

— Аз, както и повечето мои другари, се отличихме по време на стрелбите през юли. Но сега по много причини не можем отново да грабнем оръжието. Истината е, че не всички са на това мнение. Ние никого не осъждаме, но си имаме свои представи и старият Симон, който е храбър като сина си и е най-големият патриот от всички, ни съветва и ръководи. Но от няколко дни около фабриката, в градината и в двора намираме възвания, в които за нас се казва: „Вие сте страхливци и егоисти, защото случайността ви изпрати добър господар, но оставате безучастни към нещастията на своите братя и не съдействувате за освобождаването им. Лекият живот ви прави безучастни.“

— Боже мой, каква злоба! — възкликна Гърбавото.

— Да, и за нещастие тези провокации започнаха да въздействуват върху мнозина от нашите млади работници. И понеже засягат благородните патриотични чувства, естествено е да получат отклик. Забелязват се наченки на конфликти и несъгласия помежду ни, а досега живеехме братски. Усеща се глухият кипеж на страстите. В някои от нас вместо първоначалната отзивчивост се появи студено недоверие. Аз съм сигурен, че тези злощастни възвания, хвърлени през стените на фабриката и посяли в нас семето на раздора, се разпространяват от хора на проповедника. Не мислиш ли, че всичко това, свързано с инцидента с младата жена, станал тази сутрин, доказва, че от известно време господин Харди си е спечелил много неприятели.

— И аз смятам, че нещата са много сериозни и че всичко това е толкова важно, че само господин Харди може да вземе някакво решение. Освен това мисля, че веднага щом се върне, ти трябва да поискаш разрешение да разговаряш с него и колкото и деликатно да е положението, да му разкажеш какво се е случило тази сутрин с младата жена.

— Точно това ме измъчва… Не се ли опасяваш, че може би ще си помисли, че искам да се ровя в тайните му?

— Ако не бяха проследили младата жена, щях да съм на същото мнение. Но са я проследили, тя е в опасност. Според мен, твой дълг е да съобщиш на господин Харди. Представи си, че тази жена е омъжена, а това е много вероятно. Причините господин Харди да научи не са малко.

— Права си, Гърбаво, ще послушам съвета ти и ще съобщя на господин Харди. Поговорихме за другите, а сега нека поговорим и за мен. Да, за мен, защото става дума за нещо, от което може би зависи щастието на живота ми — добави ковачът и озадачи Гърбавото. След кратко мълчание продължи: — Ти знаеш, че още от дете нищо не съм крил от теб, казвал съм ти всичко без изключение, нали?

— Да, Агрикол, така е — каза Гърбавото и подаде ръка на ковача, който я стисна сърдечно и продължи:

— Казах, че нищо не съм крил от теб, но всъщност излъгах, защото винаги съм крил интимните си чувства. Въпреки, че човек може да каже всичко на сестра си, има неща, за които не бива да се говори на едно достойно и честно момиче като теб…

— Благодаря ти, Агрикол, но вече съм го забелязала — отвърна Гърбавото, наведе очи и потисна болката, която усещаше.

— Но въпреки, че се бях зарекъл никога да не ти говоря за тези неща, аз си казах: ами ако ми се случи нещо много важно. С една дума, ако някой ден се влюбя така, че дори реша да се оженя… Тогава, както всеки най-напред казва на сестра си, а после на майка си и на баща си, и аз първо щях да поверя намерението си на теб, Гърбаво.

— Колко си добър, Агрикол.

— И решаващият момент настъпи… Безумно съм влюбен и смятам да се оженя.

При тези думи нещастното недъгаво момиче сякаш се вкамени. Стори му се, че кръвта му спира и застива във вените. За няколко секунди тя мислеше, че умира. Сърцето й престана да тупти, почувствува как то се пръска, стопява и изчезва… Но зашеметена от внезапното вълнение, като мъчениците, които и в най-страшната болка намират сили да се усмихнат въпреки терзанията и от страх да не би да разкрие тайната на смешната си любов, тя прояви невероятна воля, повдигна глава, погледна вече успокоена ковача и твърдо му каза:

— Значи си влюбен сериозно…

— Да, Гърбаво, от четири дни насам не живея, по-точно живея само заради тази любов.

— Само от четири дни ли си влюбен?

— Не повече, но времето няма значение.

— А тя… хубава ли е?

— Тя е стройна, бяла като сняг, очите й са сини, големи, кротки и добри като твоите.

— Ласкаеш ме, Агрикол.

— Не, не, всъщност лаская Анжел. Така се казва тя. Колко хубаво име, нали, Гърбаво?

— Много хубаво име — каза момичето със свито сърце, сравнявайки го с прякора Гърбавото, както го наричаше и Агрикол, без да се замисля. Тя все така спокойно продължи: — Анжел…, прекрасно име, наистина.

— Представи си сега, че името й съответствува не само на лицето й, но и на сърцето й, което, поне на мен така ми се струва, може да се сравни с твоето.

— Очите й като моите, сърцето й като моето… Възможно ли е да си приличаме толкова много? — попита Гърбавото.

Агрикол не забеляза отчаяната ирония в думите й и продължи с искрена нежност:

— Можеш ли да допуснеш, че щях да се поддам на страстната любов, ако онази, която обичам не прилича на теб и по характер, и по сърце, и по ум?

— Стига, братко… — засмя се Гърбавото пряко сили, — както виждам, днес те избива на подигравки. Къде се запозна с това хубаво момиче?

— Тя е сестра на един мой другар. Майка й се грижи за дрехите на всички работници. Тази година имаше нужда от помощничка и тъй като според традициите на нашата общност предпочитаме да вземаме на работа роднините на нашите работници, госпожа Бертан писа на дъщеря си да дойде от Лил, където живееше при една своя леля. От пет дни е при нас. Цели три часа разговарях с нея, с майка й и с брат й. Сърцето ми щеше да се пръсне. На другия и по-другия ден се почувствувах още по-зле. А сега съм полудял. Окончателно реших да се оженя…, ако ти си съгласна. Виждам, че това, което ти говоря, те изненадва, но всичко зависи от теб. Ще поискам разрешение от майка си и баща си, едва след като чуя твоето мнение.

— Не те разбирам, Агрикол.

— Знаеш какво доверие имам в изумителния инстинкт на сърцето ти. Много пъти си ми казвала: „Агрикол, пази се от този, обичай онзи, вярвай на еди-кого си…“ и никога не си се лъгала. Искам и в този случай да ми направиш същата услуга. Ще помоля госпожица Кардовил да те освободи и ще те заведа във фабриката. Казах на госпожа Бертан и на дъщеря й, че си като моя сестра и че много те обичам. От впечатлението, което ще ти направи Анжел зависи и моето решение. Може би това е детинщина и суеверие от моя страна, но какво да се прави, такъв съм.

— Добре — отвърна Гърбавото твърдо, — ще дойда да видя Анжел и ще ти кажа какво мисля, разбира се, съвсем искрено.

— Сигурен съм. А кога ще дойдеш?

— Трябва да попитам госпожица Кардовил кога няма да съм й необходима и ще ти съобщя.

— Благодаря ти, Гърбаво — засмя се Агрикол и добави сърдечно. — И да си вземеш най-проницателния ум и най-празничното настроение…

— Не се шегувай, братко… — каза тъжно Гърбавото. — Нещата са много сериозни. Става дума за щастието ти.

В този момент на вратата тихичко се почука.

— Госпожицата ви моли да отидете при нея, ако сте свободна — каза Флорин на Гърбавото.

— Ще почакаш ли малко, Агрикол? Ще попитам госпожица Кардовил, кога ще ме освободи и ще дойда да ти кажа.

Гърбавото излезе, а в стаята останаха Агрикол и Флорин.

— Много ми се искаше още днес да благодаря на госпожица Кардовил, — каза Агрикол, — но се боя, че ще й досаждам.

— Госпожицата е малко неразположена — отвърна Флорин — и днес не приема никого, господине. Но съм сигурна, че щом се пооправи, ще й бъде много приятно да ви види.

Гърбавото се върна и каза на Агрикол:

— Ако дойдеш да ме вземеш утре към три часа, ще отидем във фабриката и вечерта пак ще ме доведеш. Така няма да изгубим целия ден.

— Значи утре, в три часа.

— До утре в три часа, Агрикол.

— Сбогом, Гърбаво.

— Сбогом, Агрикол.

Същия ден вечерта, когато всичко в двореца утихна, Гърбавото остана при госпожица Кардовил до десет часа, после се върна в спалнята си, заключи вратата и, останала насаме, падна на колене пред креслото и потъна в сълзи. Нещастната девойка дълго, дълго плака. Когато се изтощи, избърса очите си, отиде до писалището, извади тетрадката с ръкописа, която Флорин бе разглеждала предишната вечер, и писа в продължение на един час.