Йожен Сю
Скитникът евреин (50)

IV глава
Господин и Сърдитко

Жената на Дагоберт излезе от църквата и тъкмо наближи улица „Brise-Miche“, когато я настигна запъхтеният църковен прислужник и я помоли веднага да се върне в „Сен-Мари“ — отец Дюбоа искал да й каже нещо много важно. Докато Франциска крачеше обратно, една закрита карета спря пред входа на къщата, в която живееше семейството на Дагоберт. Файтонджията слезе от капрата и отвори вратичката на каретата.

— Попитай тук ли живее госпожа Франциска Балдуин — каза му една дебела, облечена в черно жена, която седеше вътре и държеше в скута си рошаво куче.

— Добре, госпожо — отвърна файтонджията.

Разбира се, читателят вече е познал госпожа Гривоа — първата прислужница на княгиня Сен-Дизие, и нейното куче, което много я тормозеше.

Файтонджията попита бояджията, който, както вече знаем, изпълняваше и длъжността на портиер, дали тук живее госпожа Франциска. Той излезе от работилничката си, доближи се учтиво до вратичката на каретата и отговори на госпожа Гривоа, че Франциска наистина живее тук, но че още не се е върнала. Ръцете на дядо Лорио и част от лицето му бяха изцапани със златистожълта боя. Този шарен човек много раздразни и ядоса Господин и когато дядо Лорио сложи ръката си на крайчето на вратичката, кучето се разлая неудържимо и го ухапа за китката.

— Ах, боже мой — развика се грубо госпожа Гривоа, щом дядо Лорио бързешком отдръпна ръката си, — да не би да има нещо отровно в боята по ръцете ти? Кучето ми е много чувствително — и тя старателно избърса плоската муцуна на Господин, изцапана тук-там с жълто.

Дядо Лорио не остана много доволен от извинението, което очакваше да чуе от госпожа Гривоа заради злото й куче, и с едва сдържан гняв й рече:

— Госпожо, ако не бяхте жена, което ме заставя да се отнасям с уважение към вас, щях да хвана това грозно животно за опашката, да го цамбурна във врящата на огъня боя и веднага щях да извадя оттам едно златистожълто куче.

— Искаш да боядисаш кучето ми в жълто!… — извика госпожа Гривоа и ужасно разярена слезе от каретата, прегърна нежно Господин и измери дядо Лорио със смразяващ поглед.

— Госпожо, казах ви, че Франциска още не се е върнала — викна портиерът, като видя, че господарката на кучето тръгва към тъмните стълби.

— Добре, ще я почакам — отвърна студено госпожа Гривоа. — На кой етаж живее?

— На четвъртия — отговори дядо Лорио, прибра се в работилничката си и усмихнато си рече: — Надявам се, че едрият пес на Дагоберт ще се ядоса, ще сграбчи за врата тази мастия и тъпкано ще й го върне.

Госпожа Гривоа с мъка се изкачи по стръмното стълбище, като си отдъхваше на всяко стъпало и се оглеждаше наоколо с истинско отвращение. Най-сетне стигна до четвъртия етаж и се поспря пред вратата на бедната стаичка, в която бяха двете сестри и Гърбавото. Младата шивачка събираше вещите, които трябваше да отнесе в заложната къща. Роз и Бланш бяха много радостни и малко поуспокоени за бъдещето си, защото Гърбавото им бе казала, че щом умеят да шият с усилен труд ще могат да припечелват осем франка седмично — дребна сума, която поне ще бъде от помощ за семейството.

Госпожа Гривоа дойде у Франциска Балдуин да осъществи новото решение на абат д’Егрини и княгиня Сен-Дизие. Те сметнаха, че ще бъде по-добре да изпратят Гривоа, на която сляпо вярваха, да вземе децата от Франциска. А на жената на Дагоберт съобщиха чрез изповедника и да предаде момичетата не на прислужницата му, а на една госпожа, която ще се яви от негово име и ще ги отведе в манастира.

Вярната прислужница на княгиня Сен-Дизие почука на вратата, влезе и попита за Франциска Балдуин.

— Няма я, госпожо — срамежливо отвърна Гърбавото, доста изненадана от това посещение и с наведени очи пред погледа на жената.

— Тогава ще я почакам, защото трябва да й кажа много важни неща — отговори госпожа Гривоа и разгледа с любопитство двете сирачета. След това седна, макар и с известна погнуса, върху вехтото кресло на Франциска. Като реши, че няма нищо страшно за Господин, тя го пусна на пода. Но в същия миг над креслото се чу глухо ръмжене, госпожа Гривоа подскочи, кучето й изскимтя ужасено и, цялото разтреперано от страх и гняв, се втурна към господарката си.

— Тук има куче!? — извика госпожата и бързо грабна Господин.

Сърдитко сякаш пожела сам да отговори на въпроса, бавно се надигна зад креслото, показа се и започна да се прозява и протяга. При вида на якото животно и на страшните му остри зъби, госпожа Гривоа изпищя от страх. Злото кученце отначало цялото се тресеше, гледайки Сърдитко, но щом се намери в безопасните прегръдки на господарката си, започна нахално да ръмжи и да хвърля гневни погледи към сибирския пес. Достойният другар на покойния Смешльо му отвърна с презрителна прозявка, след това подуши спокойно дрехите на госпожа Гривоа, обърна се гърбом към Господин и се настани в краката на Роз и Бланш, като втренчи в тях големите си умни очи, сякаш предчувствуваше, че се намират в опасност.

— Изпъдете това куче оттук — заповяда госпожа Гривоа, — то дразни моето и може да му стори някакво зло.

— Бъдете спокойна, госпожо — каза Роз през смях. — Сърдитко не е лош, когато не го закачат.

— Все едно — извика госпожата, — злото винаги може да се случи. Само като погледна това грамадно куче с вълча глава и ужасните му зъби, изтръпвам при мисълта какво може да направи. Казвам ви, изпъдете го навън…

Тези произнесени с яд думи не прозвучаха добре на Сърдитко, той обърна глава към непознатата жена, озъби й се и изръмжа.

— Тихо, Сърдитко — каза строго Бланш.

В този момент в стаята влезе един човек и отвлече вниманието от неприятната за момичетата ситуация. В ръката му имаше писмо.

— Какво обичате, господине? — попита Гърбавото.

— Това писмо е много важно. Даде ми го един добър човек — мъжът на госпожата, която живее тук. Портиерът ми каза, че мога да се кача, въпреки че нея я няма.

— Писмо от Дагоберт — развикаха се радостно Роз и Бланш. — Ще си дойде ли скоро? Къде е сега?

— Не зная как се казва. Той е стар войник с побелели мустаци и се намира наблизо в бюрото на Шартър.

— Той е! — извика Бланш. — Дайте писмото.

Непознатият го подаде и момичето веднага го отвори.

Госпожа Гривоа остана като поразена от гръм. Тя знаеше, че нарочно бяха отдалечили Дагоберт, за да може отец Дюбоа да въздействува в безопасност на Франциска. Всичко се бе наредило, тя се съгласи да изпрати момичетата в манастир и в същото време войникът, за когото мислеха, че отсъствува от Париж за два-три дни, пристига. И така, с ненадейното му завръщане се проваляше постигнатото с толкова труд, тъкмо когато трябваше да вкусят плодовете му.

— Ах, боже мой — възкликна Роз, след като прочете писмото. — Какво нещастие!

— Какво има, сестрице? — попита Бланш.

— Вчера, посред пътя от Шартър, Дагоберт забелязал, че е изгубил кесията си. Не можал да продължи и чакал жена си да му изпрати пари за пощенска кола в бюрото, където сега се намира.

— Така е — рече непознатият, — защото той ми каза да бързам, иначе е загубен.

— А вкъщи няма нищо, нищо… — простена Бланш. — Боже мой, какво да правим сега?

Тези думи накараха госпожа Гривоа да се обнадежди за малко, но Гърбавото разби надеждите й като посочи вързопа, който подреждаше, рече:

— Успокойте се, госпожици… Ще има пари. Заложната къща, в която ще отнеса това, не е далеч. Ще взема парите и веднага ще ида при Дагоберт. Най-много след час и той ще бъде тук.

— Права си, Гърбаво — каза Роз. — Колко си добра! За всичко се сещаш…

— Вземи писмото — продължи Бланш. — Адресът е там.

— Благодаря, госпожице — усмихна се Гърбавото. После се обърна към непознатия: — Върнете се при човека, който ви е изпратил и му кажете, че скоро ще дойда при него.

„Проклето гърбаво момиче — мислеше си госпожа Гривоа, побесняла от яд, — за всичко се сеща. Ако не беше тя, щяхме да предотвратим ненадейното връщане на онзи негодник. Какво ще правим сега? Тези ужасни момичета няма да тръгнат с мен, докато не дойде жената на войника. Ако ги накарам да тръгнат преди това, те могат изобщо да откажат и тогава всичко ще се провали. Господи, какво да правя сега?“

— Бъдете спокойна, госпожице — каза на излизане непознатият, — веднага ще отида да успокоя добрия старец и ще му съобщя, че няма да чака дълго в бюрото.

Докато Гърбавото се занимаваше с вързопа и подреждаше чашата и сребърните прибори, госпожа Гривоа мислеше трескаво. Внезапно я осени някаква идея. Мрачното й, ядосано и неспокойно от известно време лице изведнъж просветна. Тя стана с Господин под мишница и каза на момичетата:

— Тъй като госпожа Франциска още не се е върнала, аз ще отскоча за малко до една позната, която живее наблизо, и скоро ще се върна. Предайте й, моля ви.

Госпожа Гривоа напусна стаята малко след Гърбавото.