Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Le Juif errant, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
gogo_mir (2013)
Разпознаване и корекция
ckitnik (2015)

Издание:

Йожен Сю. Скитникът евреин. Книга първа

Стилистична обработка и редактиране: Ива Николова, Валентин Даневски

Художник: Симеон Кръстев

Технически редактор: Елена Ананиева

Коректор: Ваня Владимирова

 

Формат 60/84/16 Печатни коли 32,5

Издателски коли 27,3

Излязла от печат юни 1991 г.

Цена 27,00 лв.

 

ЕФ „ПЕТЕКС — РЕТЕХ“

ДФ „ПОЛИПРИНТ“ — Враца

Книгата се издава по превода, направен от Димитър Христов в книгоиздателство „Игнатов и синове“.

 

 

Издание:

Йожен Сю. Скитникът евреин. Книга втора

Стилистична обработка и редактиране: Ива Николова, Валентин Даневски, Огнян Стефанов

Художник: Симеон Кръстев

Технически редактор: Олга Александрова

Коректор: Петрана Старчева

 

Формат 60/84/16 Печатни коли 32

Излязла от печат юли 1991 г.

Цена 27,00 лв.

Издателска къща „ПЕТЕКС — РЕТЕХ“, София

ДФ „Полипринт“ — Враца

 

Книгата се издава по превода, направен от Димитър Христов в издателство „Игнатов и синове“

История

  1. — Добавяне

I част
Гостилница „Белият сокол“

I глава
Морок

Октомври 1831 година е на свършване.

Още не се е мръкнало, а един меден светилник с четири фитила осветява напуканите стени на една широка горница със затворен прозорец, в която не влиза светлина. За изкачване горе служи подвижна стълба, чиито стъпала излизат над една врата. На земята лежат разхвърляни железни вериги, огърлици с остри върхове, намордници, назъбени като пила, нагвоздени наустници, дълги стоманени пръчки с дървени дръжки. На едната страна има подвижно мангалче, като онези, върху които медникарите топят калай; въглищата са натрупани върху сухи клечки и само една искра стига, за да се подпали веднага огън. Близо до тая грамада злокобни сечива, които приличат на оръжията на палач, има и други оръжия от старо време. Върху едно ковчеже, до неразглобени железни брони и ръкохватки с техните ремъци, се намира ризница с толкова меки и гъсти брънчици, че прилича на стоманен плат. Този арсенал, между който се намират и две тиролски карабини от ново време, се допълва от две дълги триъгълни копия, здрави и леки, върху които има пресни кървави петна.

До тия убийствени и зверски сечива има всякакви неща: малки ковчеженца с броеници, кръстчета, медали, мощи, малки икони в рамки и най-сетне доста книжки, печатани във Фрибург на дебела синкава хартия, в които се разказва за всякакви чудеса от ново време и има саморъчно писмо от Исус Христос до един християнин, както има и много ужасни пророчества против нечестива и размирна Франция за годините 1831 и 1832.

Едно изрисувано платно, с каквото пътуващите комедианти кичат предницата на своите театри, виси на греда от покрива, за да не се разваля, ако стои дълго време сгънато.

На него е написано:

ИСТИНСКОТО И ДОСТОПАМЕТНО ОБРЪЩАНЕ НА ИГНАТИЙ МОРОК, НАРЕЧЕН ПРОРОКА, СТАНАЛО ВЪВ ФРИБУРГ, В 1828 ГОДИНА.

Тази рисунка, по-голяма от естествените, с пресилени цветове и без никаква съразмерност, бе разделена на три важни части от живота на новообърнатия, наречен Пророка.

В първата част един човек с дълга руса брада, със зверско лице, облечен в еленова кожа, като дивите племена от северен Сибир, с шапка от черна лисича кожа, завършваща с гарванова глава, с черти, които вдъхват ужас, се е сгърбил в своята шейна, впрегната в две големи червеникави кучета, която се хлъзга по снега и бяга от стадо лисици, вълци, чудовищни мечки със зинали уста и страшни зъби, които го гонят и сякаш могат да погълнат сто такива като човека, кучетата и шейната.

Под тази първа рисунка е написано:

В 1810 ГОДИНА — МОРОК Е ИДОЛОПОКЛОННИК И БЯГА ОТ ДИВИТЕ ЗВЕРОВЕ.

Във втората част Морок, облечен в бялата дреха на оглашен, седи на колене със скръстени ръце пред един човек с дълга черна дреха и бял презвратник. От едната му страна голям и неприятен на вид ангел държи в едната си ръка тръба, а в другата лъскав меч и от устата му излизат следните думи, написани с червени букви върху черно поле:

МОРОК, ДЕТО БЕШЕ ИДОЛОПОКЛОННИК, БЯГАШЕ ОТ ДИВИТЕ ЗВЕРОВЕ, НО ДНЕС, ПОВЯРВАЛ И КРЪСТЕН ВЪВ ФРИБУРГ, ДИВИТЕ ЗВЕРОВЕ ЩЕ БЯГАТ ОТ ИГНАТИЙ МОРОК.

И наистина, в третата част, новообърнатият седи наперен, горд, важен и тържествуващ, а гънките на дългата му синя дреха се развяват. С вирната глава, с лява ръка на слабините, а дясната протегната, той сочи цяло стадо тигри, хиени, мечки, лъвове, които си крият ноктите, скриват си зъбите и покорни, наплашени, лазят пред краката му.

Под тази рисунка, като нравствено заключение, е написано:

ИГНАТИЙ МОРОК ПОВЯРВА И ДИВИТЕ ЗВЕРОВЕ ЛАЗЯТ ПРЕД КРАКАТА МУ.

Близо до тези рисунки се намират няколко връзки малки книжки, и те отпечатани във Фрибург, в които се разправя как езичникът Морок, щом повярва, и доби свръхестествена, почти божествена сила, на която се покоряваха и най-дивите зверове, нещо, което всеки ден доказваше звероукротителят не толкова, за да покаже смелостта си, колкото да прослави Бога.

 

 

През отворената врата на обора излиза като вятър лют, кисел и остър дъх. От време на време се чуват силни хъркания и въздишания, последвани от глух шум, като че ли на земята се е тръшнало голямо животно.

В горницата се намира само един човек. Този човек е Морок звероукротителят, наречен Пророка. Той е четиридесетгодишен мъж, среден на ръст, сух и мършав. Дълъг и червен като кръв кожух покрива цялото му тяло. Лицето му, естествено бяло от многото пътувания още от дете, седи червеникаво. Косата му, жълторуса и нелъскава, каквато е косата на някои племена от полярните страни, пада право и неподвижно върху раменете му. Носът му е дребен, остър и гърбав, от бузите му се спуска дълга, дотолкова руса брада, че прилича на бяла. Лицето му става още по-чудновато от прекомерно издигнатите клепачи, под които се вижда червеникавата зеница на окото, оградена от бял кръг… С този втренчен и необикновен поглед Пророка наистина омайваше зверовете, но от друга страна, за да ги укроти, той си служеше и със злокобните сечива, пръснати около него.

Той седи пред една маса и отваря двойно ковчеже, пълно с броеници и други дреболии за набожници; в това ковчеже, заключено с тайна ключалка, се намират много подпечатани пликове, на които за надпис служи някое число и буква от азбуката. Пророка взема един вързоп, слага го в джоба си, после затваря ковчежето и го връща на мястото му.

Това се случва около четири след обед, в гостилницата „Белият сокол“, единствена в селото Мокерн, близо до Лайпциг, на север, когато се пътува за Франция.

Малко по-късно, пресипнал и идещ изпод земята рев, разтърсва горницата.

— Млъкни! Юда! — рече заканително Пророка, обърнат към обора. След малко се чу второ глухо изреваване, ужасно като гръмотевица. — Млък, Каин! — извика Морок станал.

Но изведнъж се чу трети див и неизразим рев.

— Ще млъкнеш ли, Смърт! — извика Пророка и се спусна към клетката, където имаше едно животно, наречено с тъжното име Смърт.

Но този път не помогна нито властта на Пророка, нито повторените и потретени заплашвания. Напротив, към ревовете на дивите зверове се присъедини и лаят на няколко кучета. Тогава Морок сграбчи едно копие и се приближи до стълбата, но когато се готвеше да слезе по нея видя, че се изкачва един човек.

Този човек бе черен и със загоряло лице. Шапката му е пепелява, кръгла, с широка периферия. Дрехата му е къса, а зелените му панталони от сукно — широки. По напрашените му ботуши се вижда, че идва от дълъг път; на гърба му виси чанта.

— По дяволите тия животни! — извика той, едва стъпил на пода на горницата. — Забравили са ме само за три дни… Юда промуши крака си през решетките на клетката, а Смърт припна като бясна… Не ме ли познават вече?

Той каза това на немски.

Морок отговори на същия език, но с лошо произношение.

— Е, Карл, добри или лоши новини носиш? — попита той неспокойно.

— Добри — отговори Карл.

— Срещна ли ги?

— Срещнах ги вчера, на две мили от Витемберг…

— Слава Богу! — извика доволно Морок със скръстени ръце.

— Това е лесно… От Русия за Франция няма друг път, тъй че можах без страх да се обзаложа, че ще ги срещна между Витемберг и Лайпциг.

— А външните им белези?

— Твърде точни: двете момичета носят черно облекло; старецът има дълги мустаци, шапката му е синя, кожухът пепеляв, а подире им върви сибирско куче.

— Къде ги остави?

— На една миля… Няма да мине и половин час и те ще пристигнат тук.

— И в същата тази гостилница… защото няма друга в това село — каза Морок замислено.

— И защото се мръква — прибави Карл.

— Говори ли със стареца?

— Със стареца ли? Не може да бъде!

— Не може ли? А защо?

— Ще научиш… До снощи вървях подире им и се престорих, че ги срещам случайно. Продумах на стареца „Добра стига и добър път, приятелю“, но вместо да ми отговори, той ме изгледа накриво и с края на тоягата си ми посочи другата страна на пътя.

— Той е французин, може да не разбира немски.

— Той говори добре колкото тебе, защото вечерта го чух да иска от гостилничаря каквото е нужно за него и за двете момичета.

— А вечерта… не се ли опита да го заговориш?

— Само веднъж, но той ме посрещна така грубо, че не повторих, за да не се досети нещо. Между нас казано, трябва да знаеш, че този човек е зъл като дявол: наистина мустаците му са побелели, но макар и сух като скелет ми изглежда толкова силен и решителен, че ако се сборичкаше с него моят другар, исполинът Голиат, не зная кой от двамата щеше да надвие… Не ти зная кроежите, но пази се, господарю… Пази се…

— И моята, черната Явска пантера, беше много яка и зла — рече Морок с презрителна и зловеща усмивка.

— Смърт ли? Няма съмнение, тя и сега е яка и зла, както друг път… Само че за тебе е почти кротка.

— Също така ще укротя и този старец, макар и да е силен и груб.

— Хм! Пази се, господарю. Способен си и като тебе юнак няма, но — вярвай ми — никога не ще превърнеш в агне стария вълк, който след малко ще дойде тук.

— А моят Каин, а моят тигър Юда, не лазят ли отпреде ми от страх?

— Вярно е, защото имаш такива средства, които…

— Защото имам вяра… Това е всичко… — каза повелително Морок като прекъсна Карл и придружи думите си с такъв поглед, който накара другия да наведе глава и да замълчи. — Когато Бог подкрепя някого в борбата му с животните, защо не ще да го поддържа и в борбата му с хората, когато тия хора са лоши и безбожни? — добави Пророка с тържествуващ и вдъхновен поглед.

Било от доверие към убежденията на господаря, било че нямаше право да се препира с него по такъв важен въпрос, Карл отговори смирено на Пророка:

— Ти си по-учен от мен, господарю, каквото направиш, добре е направено.

— Вървя ли след стареца и двете момичета през целия ден? — попита Пророка след кратко мълчание.

— Да, но отдалеч. Понякога хващах направо през долината, понякога през планината, но винаги вървях край пътя, за да ги гледам. За последен път ги видях, когато бях тръгнал зад воденицата на керемидарницата… Когато излязох отново на главния път и взе да се мръква, побързах да ги изпреваря и да ти съобщя това, което наричаш добра новина.

— Много добра…, да, много добра… И ще те възнаградя, защото ако се бяха измъкнали тия хора от ръцете ми…

Пророка се разтрепери и не довърши. По лицето и по гласа му човек можеше да отгатне колко важна бе за него новината, която му бяха донесли.

— Наистина — започна Карл — тази новина е важна, защото онзи, руският бързоходец, който беше целият в сърма, дойде от Петербург в Лайпциг, за да се срещне с теб… Това бе може би за…

Морок прекъсна грубо Карл:

— Кой ти каза, че идването на бързоходеца има връзка с тези пътници? Лъжеш се, аз ти казвам…

— Е, добре, господарю, прощавай. И да не говорим повече за това… Сега да оставя чантата си и да отида да помогна на Голиат да нахраним животните, защото иде време за вечеря.

— Голиат излезе. Той сигурно не знае, че си дошъл. Гледай да не те видят тук високият старец и двете момичета, това ще ги направи подозрителни.

— Тогава къде да отида?

— Ще се прибереш в малката стаичка вътре в обора. Там ще чакаш заповедите ми, защото може още тази вечер да тръгнеш за Лайпциг.

— Твоя воля. Останало ми е нещо в чантата, ще си хапна в стаичката и ще си почина.

— Върви…

— Господарю, припомни си какво ти казах: пази се от стареца с побелелите мустаци, той е много решителен. Аз разбирам, той е лукав… пази се…

— Бъди спокоен. Аз винаги внимавам — каза Морок.

— Тогава добра сполука, господарю.

И Карл слезе по стълбата и полека-лека се изгуби.

Морок се разходи известно време замислен, после отиде при ковчежето, в което имаше книжа, извади от него едно много дълго писмо и с голямо внимание го прочете няколко пъти. От време на време той поглеждаше към вътрешния двор на гостилницата и с притеснено сърце се ослушваше, защото с нетърпение очакваше да пристигнат трите лица, за които му бяха съобщили, че са наблизо.